Тодор Вълчев
Неугаснал вулкан

Странна е съдбата на тези две произведения на великия сатирик — неговата „Автобиография“ и „Писма от Земята“. Ако не друго, те се появяват на бял свят дълго време след създаването им, и то на късове. Но дали това наистина е съдба, случайност? Дали не е по-скоро съзнателно малко отмъщение към един свят, от който Твен си отиде дълбоко огорчен и разочарован, обърнал взор към онези безвъзвратно отлетели детски години, към онези идилични томсойеровски и хъкфиновски дни, в които намираше единствена утеха.

Прозрял толкова много неща, авторът предвижда и определя и участта на тези свои произведения. „Пишейки «Автобиографията» — отбелязва той, — аз не забравям нито за миг, че говоря от гроба, защото ще бъда мъртъв, преди книгата да е видяла бял свят. Но от гроба аз говоря по-охотно, отколкото с езика на живите, и то по следната причина: мога да сторя това свободно.“ А за „Писма от Земята“ доверява в писмо до свой приятел: „Тази книга никога няма да биде издадена… В същност това е невъзможно, защото издаването й би представлявало престъпление.“

Въпреки че повечето творби на Марк Твен изобилстват с биографичен материал, мисълта да напише автобиография никога не го напуска. В 1870 година, когато тази мисъл е още неоформена, може би дори подсъзнателна, той пише първите мемоарни страници („Имотът в Тенеси“). През осемдесетте и деветдесетте години се раждат двадесетина автобиографични очерка, по-голямата част от които засягат детските и юношеските му години. Ала писателят все още няма строго изграден план за своята автобиография, измъчват го съмнения и колебания за формата й. В 1904 година пише, че на четиридесет и две години (1877) решил незабавно да се заеме с автобиографията си.

„И действително я започнах — казва Твен, — но само след седмица въодушевлението ми се изпари и изхвърлих написаните страници. Оттогава всеки три-четири години започвам отново и отново изхвърлям написаното. Веднъж дори заведох дневник с намерение, когато се събере достатъчно материал, да го разработя в автобиография, но и този експеримент трая само една седмица; губех си всяка вечер да записвам впечатленията от деня, а когато в края на седмицата прочетох дневника, той решително не ми хареса.

През последните осем или десет години правих още няколко опита да пристъпя към автобиографията по един или друг начин, но все с перо, и резултатите не ме задоволиха нито веднъж; излизаше прекалено литературна…“

И по-нататък:

„Когато държиш перо в ръката, игривият поток на повествованието се превръща в канал, който тече бавно, плавно, тържествено, заспало. И в този канал няма никакъв недостатък, освен че целият той е недостатък. Той е прекалено литературен, прекалено пригладен, прекалено натъкмен…“

След това Твен решава да прибегне до друг опит — с изрезки от вестници.

„Ще пръсна между страниците на автобиографията безброй много изрезки от вестници — пише той. — Когато не са преписани в ръкописа, това означава, че още не са включени в автобиографията — поне за първите й издания. Поставям ги в нея, като се ръководя от следната мисъл: ако те не са интересни за първите издания, ще дойде ден, когато ще бъде напълно уместно да се вмъкват, защото изминалите години ще са ги направили интересни, въпреки че в началото това качество може да им е липсвало.“

След още много колебания, опити и съмнения във Флоренция, където живее през 1903–1904 г., Марк Твен решава, че е стигнал до „единствено правилния метод“ за писане на автобиография:

„Не избирай определено време от своя живот, от което да я започнеш; скачай от епизод на епизод, както ти хрумне; разказвай само онова, което ти е интересно в даден момент; избледнее ли интересът ти към него, начаса го остави и мини на новата, по-интересна тема, която междувременно ти е дошла наум.“

И въпреки че още много пъти ще се пита дали това е единствено правилният метод, в 1906 година Твен най-сетне пристъпва към системна работа над автобиографията именно по този метод. В началото на същата година американският литератор Албърт Пейн посещава писателя в дома му, уведомява го, че е замислил да напише биографията му и го моли за материал, който да му послужи за основа. Твен се съгласява да му помогне и предлага следния начин на работа: в присъствието на Пейн той ще диктува на стенографка биографията си. Пейн ще може да използва записаното като основа на замислената от него биография, но ръкописът ще остане у Твен и фактически ще представлява неговата „Автобиография“.

Така започват „големите диктовки“ и сътрудничеството на Марк Твен с Албърт Пейн, който скоро става негов секретар, а по-късно, съгласно завещанието на Твен, се грижи заедно с дъщеря му Клара за неговото литературно наследство.

Писателят диктува редовно през 1906 и 1907 година, а през следващите две години — с известия прекъсвания, докато смъртта слага край на диктовките. При диктуването той се ръководи от „безсистемната система“, както сам я нарича.

„Ние никога не знаехме какво ще разказва той днес — припомни си тези дни Албърт Пейн. — А и самият той рядко знаеше това предварително. Спомняше си различни периоди от живота си, едни или други случки, отделни епизоди — както става в разговор на маса. Веднъж това ще е нещо забавно, друг път — трагично трети — поучително, но във всички случаи необикновено увлекателно… Аз бях най-щастливият биограф на света…“

Първоначално Марк Твен смятал да не се публикува нищо от автобиографията, преди да е изминало едно столетие след смъртта му. Но после някои откъси излизат в „Норт Америкън Ривю“. Обаче в полетата на отделни части от ръкописа той оставя бележки да се публикуват 50, 75, 100 дори 500 година след смъртта му. Пейн включва отделни фрагменти в подготвяната от него биография, която излиза в 1912 година, а други — в издадените наскоро след смъртта на Твен посмъртни сборници.

Първото голямо издание на мемоарите на белогривия писател излиза в 1924 година — четиринадесет години след неговата смърт. Това е двутомната „Автобиография на Марк Твен“, подредена, редактирана и издадена от Албърт Пейн. Впрочем редакцията на Пейн се свежда по-скоро до подбора, отколкото до работа върху самия текст. Но този подбор се оказва нещо много по-трудно от едно редактиране, защото ръкописът бил в хаотично състояние, а не бил малък и проблемът в каква последователност да се подреди материалът.

Пейн все пак имал някакъв ключ към този проблем: даденото му от Твен устно указание при издаването на автобиографията отделните части да се подредят съобразно реда на написването им или диктуването им, а не според хронологията на описваните събития. И Пейн решава да се съобрази с авторовото желание. В двата тома той включва редица от спомените за детството, писани през 80-те и 90-те години („Джейн Ламптън Клемънс“, „Чичовата ферма“ и др.), а също значителна част от диктовките през 1906 година, в които влизат спомените за брат му Орайън. Пейн е крайно предпазлив към материалите на политически теми и с едно-две изключения не ги използва.

При редактирането той е сметнал за необходимо да съкращава тук-таме някои пасажи, които му се стрували неуместни. В неговото издание няма подробни обяснения за тези съкращения. Те са отбелязани само с многоточия или по-голямо междуредие. Освен това от изданието на Пейн не става ясно каква част от ръкописа е използвал той и какво е останало.

В 1940 година Бърнард де Вото, който след смъртта на Пейн (1937) поема грижата за литературното наследство на Марк Твен, издава нов том от автобиографичните записки под заглавие „Марк Твен — неугаснал вулкан“. Де Вото вече посочва, че в двата тома Пейн е включил горе-долу половината от ръкописа. А в своя том Де Вото е събрал половината от неиздадената половина — предимно диктовки от 1906–1908 година. Около една трета от съдържанието на тома съставляват острите политически памфлети, които Пейн не е дръзнал да публикува и които внасят подчертана обществено-политическа нотка в този том.

Де Вото не се съобразява с указанието на писателя за подредбата на материала и го групира по тематичен признак. На места той прави някои съкращения, като изхвърля неща, които смята за случайни — изрезки от вестници, писма и пр. От тома на Де Вото са отпаднали, не по негова воля, и три антирелигиозни откъса. Известно е, че на 19, 20, 22, 23 и 25 юни 1906 г. Твен е диктувал материали с антирелигиозен характер, които се намират в архива му. Именно три от тях Де Вото е възнамерявал да включи, но… „Редактиран за включване в «Марк Твен — неугаснал вулкан», обаче непоместен по настояване на мадам Габрилович“ — е отбелязал той на първата страница на всеки от тези материали. (Мадам Габрилович е дъщерята на Твен, Клара.)

А ето какво казва самият автор за тези страници в едно писмо до Уилям Дийн Хауълс:

„Утре смятам да диктувам една глава, заради която моите наследници и правоприемници ще бъдат живи изгорени, ако посмеят да я публикуват преди 2006 година; но според мен няма да посмеят. Ако живея още три-четири години, ще напиша сума такива глави. Изданието, което ще излезе в 2006 година, ще предизвика истинска суматоха. Заедно с други умрели приятели аз ще се навъртам наоколо да гледам сеир. Чувствай се поканен.“

Доколкото може да се съди от „мострите“ на тези глави, които Пейн е показал на три страници в писаната от него биография на Твен, в тях авторът изразява убеждението си, че бог и религията няма да просъществуват, че няма доказателства за божествения произход на Христос и че религията е една измама с крайно зловредно влияние.

В 1959 година излиза още една „Автобиография на Марк Твен“ под редакторството на Чарлс Найдър. Тя не представлява някакъв нов принос към автобиографията, ако не смятаме няколкото фрагмента, непубликувани дотогава нито от Пейн, нито от Де Вото. Изглежда, за да „компенсира“ този прекалено скромен принос, Найдър, който използва за основа изданията на Пейн и Де Вото, оперира автобиографията тъкмо от онези глави (някъде и пасажи), в които Твен разобличава американската плутокрация. Той дори стига дотам, че като изрежда в предговора какво не е включил — „бележките за Теодор Рузвелт; А. Карнеги, плутокрацията и т.н.“, — пише: „Мисля, че ще извърша несправедливост спрямо голямото писателско име на Марк Твен, ако публикувам тези раздели.“ Да, точно така пише! И прави още редица уговорки, за да „докаже“, че с неговата хирургическа намеса автобиографията била станала по-хубава.

Друга отлика на неговото издание е подредбата. Найдър намира, че тя трябва да се определя от хронологията на събитията и именно така подрежда материала.

И тъй стигаме до въпроса: коя от трите на български?

От гледище на научната разработка на автобиографията най-редното би било да се вземат двата тома на Пейн и след това — като се съобразим с препоръката на Твен за подредбата — да се разнесат по тях на съответните места материалите от изданието на Де Вото и няколкото нови неща от изданието на Найдър. Но така би се получило нещо доста, обемисто. Освен това могат да се приведат доводи и против този вид подредба (дано писателят ни прости). Говорейки за „безсистемната система“, която формулира във Флоренция, Марк Твен посочва, че тя е безсистемна само на пръв поглед. Това навежда на мисълта, че в своите скокове той може би е следвал някаква вътрешна логика. И ако приемем това предположение, ще стигнем до извода, че дори да спазваме авторовото указание за реда, тази логика ще бъде нарушена, тъй като една четвърт от материала все още липсва; изобщо не е издавана.

Другият възможен вариант е систематизирането по теми, до което е прибягнал Де Вото, но нашето лично убеждение е, че това до голяма степен намалява сочността и жизнеността на материала.

Така стигнахме до системата на Найдър. Бързаме да добавим: само в начина на подреждането. При тази подредба идеята на Твен — „скачай от епизод на епизод, както ти хрумне“ — не губи много, защото той прави тези разходки не само в автобиографията като цяло, но и в отделните глави. В този смисъл систематизацията съобразно хронологията на събитията е твърде условна.

Колкото до „Писма от Земята“, нейната съдба в САЩ е още по-тежка: повече от половин век след написването й и над двадесет години след като е подготвена за издаване, тя лежи в мрачната сянка на цензурата.

Де Вото измъква от непубликуваните ръкописи това произведение и в 1939 година вече го е подготвил за печат. Но тук отново се намесва Клара Габрилович (по баща Клемънс). Когато прочита ръкописа, тя изпада в ужас от сатиричната страст, с която баща й се нахвърля срещу религията, религиозния морал, лицемерието на църквата и нелепиците на Библията. Дълбоко религиозна жена, Клара заявява, че тази книга представя в изопачен(!) вид възгледите на баща й. Разбира се, това е добре дошло за властите и книгата отново бива погребана, за да се появи на бял свят едва в края на 1962 г., когато и самият Де Вото е вече мъртъв.

Така преди двадесет години Марк Твен, широко известен като критик на нравите и порядките в американското буржоазно общество, се разкрива в една съвсем нова светлина — като дълбоко убеден атеист.

Наивно би било да се мисли, че Твен по начало е бил богоборец. Напротив, пътят към атеизма очевидно е бил труден, изпълнен с много криволици, с много нанагорнища и нанадолнища. Още в детството му в душата му се загнездва съмнение в религията, но той дълго ще вярва в ползата от християнския морал. Отначало пътят ще води само до извода, че е необходимо църквата да се освободи от фалшивия блясък и лицемерието и да се нагоди към изискванията на съвременната цивилизация. И много по-късно този път ще го доведе до пълното отричане на религията.

В американското издание „Писма от Земята“ е разделена на две основни части. Първата включва „Писма от Земята“, „Архивите на Адамовото семейство“ и „Писма до Земята“; тя се състои само от антирелигиозни произведения. Втората част съдържа пъстри по тематика материали, отбрани между ръкописите на писателя.

В стремежа си да издадем единна в тематично отношение творба не включихме тук онези материали от втория раздел, които не се отнасят за религията, и ги заменихме с други, които по-добре отговарят на духа на останалата част от изданието. Смятаме, че така българският читател ще получи по-пълна представа за религиозните или по-точно антирелигиозните възгледи на писателя. Още повече, че много от антирелигиозните му произведения стоят непубликувани и досега.

И при автобиографията, и при „Писмата“ сме се водили от желанието читателят да усети Неугасналия вулкан. Да го усети във всичките му състояния.

Неугасналият вулкан… Понякога над него дими само струйка пара, събрала топлината на детските спомени; понякога ще избълва лава, която помита де що срещне по пътя си — издатели и вестникари, милионери и политици, сановници и президенти, долни политически нрави и кухи морални и религиозни норми; трети път ще изригне камъни, които често падат по главите и на близки хора; а после пак ще се поукроти, за да задими с мекия дим на златотърсаческите хижи от Магарешка клисура. Но не угасва!