Иван Павлов
Не… познатите от съседния свят

ПАРКОН е конгрес на фантастите в Чехословакия, провеждан всяка година в град Пардубице. Отличеният там получава „Почетен саламандър“ — награда, свързана с известното произведение на един от основоположниците на чешката фантастика Карел Чапек „Войната със саламандрите“. От 1986 г. е учреден и приз на името на Лудвик Соучек по случай шейсетгодишнината от рождението му, която да напомня за неговото писателско и организаторско дръзновение в съвременното развитие на този жанр.

Потопен в сложния обмен на теми и художествени интерпретации, Лудвик Соучек избира за начален тласък в „Пътят на слепите птици“ мотиви от романа „Пътешествие към центъра на Земята“ от Жул Верн. Доразвивайки идеите на класика, Соучек успява да изтъкне със силата на актуалното, че истинският център на Земята не крие нажежена магма и праисторически чудовища, а сърцевината на проблемите на днешния свят. Художествената плътност на подобна идея изисква от автора да събере всички чудеса в тази книга. Защото, за да се решат всички примамливи и плашещи с очертанията си хипотези, е необходим силен заряд, с който да се изяснят заобикалящите ни неизвестни явления, събрани и разтълкувани последователно от Соучек в книгите „Големите въпросителни“ (1967), „Предчувствие на сянката“ (1975) и други.

С „Пътят на слепите птици“ (1964) започва и пътят на писателя към фантастиката. Той навлиза в тази област с огромна творческа енергия.

С лекота, напомняща епистоларното перо на Чапек в неговите писма от цяла Европа, Соучек пренася действието в арктична Исландия. Избраната от него структура на класическа приключенска повест доказва своите нови възможности чрез стилистична симбиоза, съчетаваща белетристичния фрагмент със строгостта на научното съобщение, с лаконичността на официалния документ. Тайнството и силата на текста за Соучек не са по-малко значими от нерешените загадки в науката. Затова доказателствата му винаги „убеждават“ и включват в широката си амплитуда една завидна ерудираност от върховете на световната наука до подсказаните тайни във фолклора и многопластовата митология, извираща от древни времена. За разлика от Жул Верн в книгата на чешкия фантаст е създаден литературен свят, чиито измерения са или безкрайно познати на читателя, или безкрайно отдалечени със смелостта на научната хипотеза и перспектива. След неповторимата прелест на пражките квартали, напомнящи рисунъка на класика Ян Неруда, срещаме готическата строгост на пещерата Снайфелс, в чиито тайни се навлиза с непрестанното упорство на човешката воля, без която е немислимо каквото и да е откритие в земните недра или в далечния космос.

Практикувал дълги години като военен лекар, авторът с лекота говори в романа си за екип от двама медици — чешкия хирург Каменик и исландския психиатър Белке, които, придружени от фотографката Алена Кралова (дългогодишният експерт по художествена фотография Лудвик Соучек държи да показва само професии, които познава) и от местния водач Лейф Торгюн, посещават една от многобройните исландски пещери, където най-после успяват да открият следи от извънземно посещение. За разлика от Ерих фон Дьоникен, от когото е възприет основният хипотетичен инвентар, неизвестното не предизвиква смайване или преклонение пред митическия тласък, дошъл от чужди светове. Откриването на непознатото е откриване на възможностите на човечеството и на отделните герои. В тематично свързаните с тази книга повести „Руна Ридер“ и „Слънчевото езеро“ Соучек открива потомци на древните викинги, заселени на Марс, откъдето изпращат своя рунически знак. Извънземни същества, макар и преследвани от враждебна сила, успяват да спасят жени, деца и старци, изоставени от своя кръвожаден викингски вожд, преселвайки ги на Марс. Става ясно, че огромните разстояния се преодоляват по-лесно, отколкото непробиваемите стени на човешката себичност, ограниченост и жестокост.

Очакването и находките на Соучек са закономерни в научно и убедителни в литературно отношение. Той постига максималното наблюдение не от кулата на гигантски телескоп или през люковете на космически кораб, а чрез невидимите перипетии на всекидневния, къртовски труд. Прозрението, завещано от пътешественика Жул Верн и „открито“ в оставената от него бутилка, е доразвито от писател, принадлежащ към друго поколение, но убеден, че и най-съвършената технология е мъртва без напора на човешкото духовно или просто физическо усилие. И в най-неочакваните, но „предусещани зависимости“ според заглавието на неговата есеистична книга (1978 г.), виждаме възможност за нови пътища за човешкия разум, без които, по думите на Енгелс, цитиран от писателя, човешкият мозък би направил своя притежател скучен домосед.

Соучек не се бои от ангажираност. Без да изпада във футуроложки вариации, той безпогрешно открива корена на злото. Романът „Случаят с кехлибарената стая“ (1970) преплита напрежението на криминалната загадка с перспективата на фантастичното, сочейки престъпленията на фашизма като латентно състояние на буржоазното общество, чието технологическо могъщество поражда нетърпимост, насилие и експлоатация, заплашващи с унищожение цялото човечество. Но както и в „Пътят на слепите птици“ Соучек изтъква класово определения хуманизъм, борещ се срещу злото, като единствено способен да насочи вярно невероятния размах на човешкия интелект и амбиции. Декорът на бита от идущите столетия и феерията на космическите открития не могат да засенчват такива вечни принципи като Хипократовата клетва, обричаща медика винаги да служи на хуманността. Същата тази клетва е дала заглавие на посмъртно издадения сборник научнофантастични разкази, дошли като послание на писателя от „отвъдното“ години след смъртта му. В общия откривателски патос за него най-важни са не елементарните частици или свръхвисоките температури, а общото състояние на човешките принципи и добродетели.

Чешкият писател изоставя търсенето на следи от извънземното по необикновени обекти или в странни археологически находки. Вниманието му е привлечено от праначалото на митологията, от мутациите на древността в съзнанието на днешните хора. В „Случаят с баскервилското куче“ (1972) Соучек представя зловещата легенда чрез обяснението на алхимика Николо Фулчанели, автор на средновековното съчинение „Тайнствата на катедралите“, когото прави неуязвим за вековете, подобно актрисата Емилия Марти от пиесата на Карел Чапек „Делото Макрополус“. В края на този роман под формата на автоинтервю Соучек изяснява: „Sci-fi може да се направи по всякакъв начин, но аз съм против голото и неинтересно фантазиране. Аз съм против измислицата (нон-фикшън) в този жанр. Неговите най-добри представители не престават да ме смайват със своята прозорливост. Те владеят изкуството да правят логични и убедителни изводи от точните факти. Тяхната фантазия се движи по същите пътища, по които поема фантазията на учените, реконструиращи действителността по точно фиксирани следи.“ С това неповторимата функция на литературата да изгражда множество модели на човешки светове според писателя може да се пренесе в новата ера на научно-техническата революция. Защото в космоса непредвидимото е неизбежно, а на него може да се противопостави единствено човешката фантазия. Тук би могло да се припомни любимият на Соучек цитат от Маркс: „Научните истини изглеждат винаги абсурдни, ако ги възприемаме от гледна точка на обикновената действителност, която се спира само върху измамната повърхност на нещата.“ Така откривателството на учения се изравнява с порива на твореца. Затова полетът на нарисуваните в странен рентгенов стил пещерни птици е само привидно спрял поради тяхната слепота. Писателят трансформира тази поанта в необходимостта пътят на човечеството да не попадне в сляпа улица, защото и най-далечният космически полет ще се измерва с неговото земно отражение, сближаващо и дори създаващо далечни и близки светове.

Броени месеци преди смъртта си Лудвик Соучек даде интервю в чехословашкото списание „Литерарни мйесечник“ за ролята на фантастиката в социалистическата култура. В обширния анализ не бяха пропуснати и постиженията на българските писатели, а като важна интегрираща задача бе дадена препоръка за творческо сдружение на писателите фантасти от социалистическите страни. Запознат с тенденциите в световната фантастика, Соучек остана убеден в предстоящото рязко нарастване на читателския интерес, което не бива да завари националната фантастика творчески и идеологически неподготвена. Собствените му книги са успешно доказателство за добро съчетание между личен принос и вникване в литературната приемственост, за вярно доловен пулс на времето.