Руи ди Пина
Хроника на Дон Жоау II ^[0]

Откриването на кралство Маниконго и как кралят му бе покръстен

В същата 1492 година при краля в Лисабон дойде вест за покръстването на краля на Маниконго в Гвинея, което място е доста отдалечено от Мина; историята на това събитие, както и на откриването на, тази земя и на това кралство е ето такава. Отначало, в 1485 година, португалският крал дон Жоау Втори, за чието царуване се разказва в настоящата хроника, и който беше голям католик и въодушевен изследовател на тайните на света, поиска да продължи откриването на нови брегове на юг и изток, предприето и започнато най-напред от неговите славни предшественици, в служба на бога, за чест и по-голямо възвеличаване на светата вяра и за разширяване на християнските кралства и владения; в тая година към споменатите брегове той изпрати въоръжена флота, добре снабдена за продължително пътуване и подготвена за такъв подвиг; неин капитан-майор беше кавалерът Диего Кау, който и по-рано беше ходил нататък като откривател на нови земи. И преминавайки през много опасности и големи трудности покрай тези брегове, те достигнаха споменатото крайбрежие и земята на Конго, отдалечена на повече от хиляда и седемстотин левги от кралство Португалия, и тъй като разстоянието между тази земя с многобройно население и откритите и изследвани вече земи в Гвинея беше много голямо, и въпреки че имаха много объркани преводачи, те не можаха да се разберат с тукашните хора. Според желанието и заповедта на краля капитанът трябваше да завладее тия хора и да спечели тяхното приятелство; ето защо той изпрати на споменатия крал на Конго, който живееше навътре в сушата, богати дарове по християнски пратеници и му съобщи, че хората от армадата са изпратени от португалския крал, който е в мирни и приятелски отношения с целия свят; след като научил какъв голям крал е тукашният, той пожелал да има и неговото приятелство, и би желал между тях двамата, между кралствата им и между техните народи да има добри отношения и полезни връзки. Те трябваше още да му посочат изгодите, които произтичат от това. Пратениците бяха посрещнати с почести от краля, бяха приети с искрена радост, и понеже удоволствието му да ги срещне и да чуе въпросите им беше голямо, не ги пускаше да си тръгнат. Тъй като те много закъсняха да се върнат на корабите, капитанът помисли, че сигурно са пленени или убити, и като виждаше, че тукашните негри му имат доверие и вече се качват без страх на корабите, той реши да не чака пратениците и да отплава с някои от тези негри; така и стори; и още на първите, които след това дойдоха доверчиво на корабите, капитанът не им позволи да се върнат на сушата и ги отведе със себе си в Португалия, но не като пленници, а по-скоро с намерението и надеждата, че след като научат езика, обичаите и намеренията на краля и на Португалското кралство, те ще се върнат в земите си и чрез тях ще могат да се разменят мненията на едната и на другата страна, защото поради различните езици това не беше възможно да стане по друг начин. Затова, преди да вдигне котва от споменатото пристанище, капитанът съобщи на тукашните хора и обеща, че преди да изминат петнадесет луни (по тоя начин те пресмятат времето), той ще доведе обратно, с божията помощ, тия, които сега отвежда със себе си, живи и здрави, с много почести и богатство. И по тоя начин той осигури през цялото това време живота на християнските пратеници, които оставаха тук. Но въпреки всичко кралят на Конго беше много огорчен и той си помисли, че може би обещанията са лъжливи, и вероятно когато времето, обещано за връщане, свършеше, той щеше да заповяда да избият християните; и макар че по-рано толкова се радваше на тяхното присъствие, сега повече не пожела да ги види. А що се отнася до споменатите негри, които капитанът отвлече без заповед на краля, въпреки това бяха посрещнати с голямо задоволство от него, особено когато някои от тях се оказаха от знатно потекло и благородници при кралския двор, а освен това бяха красиви и естествени на вид; кралят заповяда тези хора да бъдат облечени с много фини тъкани, а така също всички в неговото кралство и от кралския двор да им отдават почести и поклони; такова внимание им беше оказано и от капитана по време на морското пътешествие. А след няколко дни те бяха уведомени за свещеното намерение на краля да ги направи християни, което беше единствената и главна цел, за която бяха доведени тук; и след като пред тях бяха показани и разкрити с пълна сила целите на кралството и начините на действие на нашата вяра и религия, кралят сметна, че най-добре е те да се върнат вече в своето кралство Конго. За тази цел той нареди да се подготви флотата, с която по негова заповед трябваше да продължава откриването на други нови земи; и те отпътуваха с нея, както бяха дошли; той се сбогува с тях много любезно и благоволи щедро да ги надари с такива неща от неговите владения, които най-много им харесваха и ги радваха. И по тях изпрати на краля на Конго послание и богат подарък от много хубави, фини и ценни неща; той му предлагаше своето приятелство и му показваше, че желае неговото спасение, понеже се беше убедил, че е благороден, добродетелен и всемогъщ крал; убеждаваше го с много свещени доводи и предупреждения, с голяма преданост към вярата на нашия господ бог; съветваше го да се отрече от идолите и магиите, на които се кланяха и в които вярваха в неговата земя, и да не вярва, нито да позволява някой от неговите поданици да вярва в тях, като привеждаше такива доводи, които са очевидни и на които можеха да повярват, и такива, които трябваше да се изтъкнат, за да може той някак по-добре да разбере и почувствува. И всичко това беше казано с много меки изрази, да не би той да се оскърби от дивачеството и идолопоклонничеството, в което живееше; защото всичко беше казано много предпазливо и умерено.

Кралят на Конго и целият му кралски двор, който е доста голям и знатен, като видяха, че техните благородници, които те смятаха за завинаги изчезнали или пленени и вече нямаха надежда да ги видят пак, се завръщат с мир, обсипани с почести, здрави и невредими, тъй много се зарадваха, сякаш ги виждаха как възкръсват изпод земята. И тъй като новината за тяхното връщане, на което бяха престанали да се надяват, се разпръсна веднага сред всеобщо удивление из цялото кралство, в кралския двор се стече безброен народ, защото пристигналите бяха знатни и много известни хора. А кралят, който получи посланието и подаръка, беше толкова зарадван, че нямаше къде повече; той нареди да повикат големите владетели — негови васали, — за да им разкаже за големите почести, и караше често своите придворни, дошли от Португалия, да разказват пред хората на висок глас за достойнствата, богатствата и величието на краля и на кралство Португалия; и за почестите и любезностите, с които ги обсипвал, и за многото големи милости, с които ги отпратил; както и за подаръка, който му изпратил; и накрая молеше всички да се радват заедно с него на голямата чест; а после бяха уредени много празненства по техния обичай в чест на португалския крал. А първите думи и напътствия към вярата в господа бога Исуса Христа, които достигнаха скоро до сърцето му, му откриха много смисъл, благочестие и достойнства; и освен че ги слушаше пред хората, той обичаше да му ги разясняват и тайно, широко и с много примери, които по божия милост оставиха голямо впечатление в душата му; и той изпитваше такова задоволство, и започна вече да въздиша за своето спасение, че за да може да ги слуша винаги, не позволяваше на посланика и на флотата на Португалия да отпътуват. И накрая с много желание и жар поиска да стане християнин и отпрати капитана и корабите, и с тях отново тръгна с послание и подарък Касута, който беше ходил в Португалия; той беше много знатен мъж, приближен на двора, наречен след покръстването дон Жоау да Силва, добросърдечен, добър християнин и вярващ в бога. Подаръкът за португалския крал от краля на Конго се състоеше от слонски зъби и изделия от слонова кост и много хубави, в нежни цветове тъкани от палмови влакна. Посланието му беше следното: целува му ръцете, задето не само му праща дарове и почести, докато е жив, но и затова, че го съветва и му сочи спасение за душата след смъртта; иска още, тъй като за него кралят е тъй честит, толкова добър и мъдър, да се ръководи от неговите закони и да се спаси чрез неговата вяра; защото само тя и никоя друга е истинската, защото бог го е създал с нея и за нея; а не може Създателят да сътвори нещо тъй велико, добро и съвършено като него, за да го погуби; и затова той моли милостта му и изисква в божието име, иска не само с разума си, но и с волята си да не се бави повече неговото покръстване със светена вода, за което с толкова любов и благочестие го беше призовал; и затова, — поради голямото разстояние между тях, те не могат да се видят лично, а пък той не може да остави своите владения без покровителство, — нека кралят му изпрати монаси и свещеници, и други божи служители, от чиито ръце той и хората от неговото кралство да получат с божията милост водата на здравето. И още нека изпрати майстор и дърводелци и каменари, за да направят църкви и други къщи за молитва, такива, каквито има в неговото кралство; и също да изпрати земеделци, които да опитомят биволите и да научат неговите хора да използват и обработват земята. И нека също да изпрати няколко жени, за да научат тукашните жени да месят хляб, понеже ще бъде много щастлив, ако във всичко възможно неговите владения и всичко в тях приличат на португалските. И също предаде да кажат на краля още други, много необходими за делото на християнството неща, като природно разумен човек; едно от тях беше, че му праща, и наистина изпрати, няколко момчета от своето кралство, които молеше да покръстят, да изучат на четмо и писмо, и да ги научат най-старателно на нашата вяра; та когато се върнат в своето кралство, вече научили двата езика и обичаите, да могат да служат много и на бога, и на него, и така да бъдат полезни на всички в неговото кралство. С това послание неговият пратеник в началото на 1489 година пристигна в Бежа, където беше кралят; и кралят беше много радостен от исканията, целите и намеренията на краля на Конго, като човек, който започва да вижда в процъфтяването и прославата на бога главната награда за своето трудно завоевание, както и въздействието на надеждата, което най-вече очакваше. И като католически крал, усърден в служба на бога, надарен с много милости поради благочестието си, той реши, с негова помощ да не се отказва от започнатото добродетелно и достойно за похвала дело, а да го изведе със свои сили до свещения му и желан край. И затова споменатият посланик, чието име беше дон Жоау да Силва, и другите от неговата свита, по тяхно желание и молба бяха тържествено и благочестиво кръстени в Бежа, и техни кръстници бяха кралят и кралицата, както и други титулувани господари. И след като бяха покръстени, кралят реши те да останат в кралството му до края на 1490 година, като в това време не само усвоят по-добре португалски език, но изучат и знаят, както и по-късно съвършено добре знаеха догмите на вярата, божиите заповеди и предписания, и всичко останало, което допълваше общото им обучение. И когато настана време да се подготви флотата, той нареди с нея като негов посланик за кралство Конго да замине Гонсалу ди Соуза, благородник при двора, и капитан-майор на флотата, който беше изпратен в помощ на краля там; с него замина и споменатият посланик Жоау да Силва; придружаваха го и много монаси от Францискакския орден, някои от които бяха проповедници и хора, просветени в Светото писание, и други мъже, избрани и достойни за това дело; и по тях изпрати многобройни и много богати орнаменти за олтари, за кръстове, потири, свещници, наметала, църковни одежди, органи и разни други неща, които са нужни в една катедрална църква. И наред с това, преди да тръгнат, кралят се посъветва с теолози и учени хора, както и с монасите за начина, по който ще се извърши покръстването на споменатия крал и на хората от неговото кралство, и какви принципи на нашата вяра да им дадат отначало, за да може всичко да премине много леко; по това беше създадена една благочестива и много католическа инструкция, която беше връчена на споменатите монаси. И като приключиха с всичко и след като подаръкът за краля беше подготвен, а корабите готови за път, те отплаваха от Лисабон в понеделник, деветнадесети декември, хиляда четиристотин и деветдесета година. И след като достигнаха островите Зелени нос, капитанът, Гонсалу де Соуза, почина от чума, защото, когато тръгна от Лисабон, градът беше поразен от тая болест; след капитана умря дон Жоау да Силва и още един черен момък-християнин. Тази смърт по много причини така потресе и сбърка всички, че хората не знаеха какво да правят — бяха без капитан, и без водач и помощник в това пътуване, какъвто беше посланикът дон Жоау, който знаеше много за Португалия, беше приятел и освен това толкова добър християнин, че беше главната опора на цялото начинание. А другите капитани, боцмани и пилоти, и всички останали от корабите, които бяха на котва край остров Зелени нос, обсъдиха всичко и решиха да се подчинят на свещеното намерение на краля, което бе да отидат все пак в кралство Конго, забравиха риска и опасностите, които ги дебнеха и в морето, и на сушата при такова дълго пътуване, и осланяйки се на бога, решиха да вървят напред; те избраха за капитан-майор на армадата Руй де Соуза, благородник и братовчед на предишния капитан. И след като продължиха своя път, след много опасности и трудности, те хвърлиха котва в река Падрау, в кралство Маниконго, защото трябваше да идат в двора на неговия крал. Тази река се казва така, защото на единия й бряг е поставен един падрау (възпоменателен стълб), каменен, висок, с кръст отгоре — каквито бяха поставени по заповед на краля, с неговия герб и девиз на всяка откривана от неговите капитани земя, за да се знае винаги, че хората, предприели това начинание, са португалци и от вярата на Исус Христос; всичко това беше и с цел да се извести Престе Жоау^[1], за когото казваха, че е християнин. Господар на тази земя, където хвърлиха котва на 23 март 1491 година, беше един голям владетел, вуйчо на краля и негов васал, който се казваше Мани-Соньо, любезен и мъдър мъж на петдесет години; той живееше на две левги от пристанището и от флотата го потърсиха и го помолиха да изпрати вест на краля за тяхното пристигане. Мани-Соньо прояви голяма радост, че вижда пратениците на португалския крал и от уважение и от почит към него той докосна земята с двете си ръце и покри с тях лицето си, което е признак на най-голямо почитание, което може да се прояви към крал в тези земи. След като научи за смъртта на дон Жоау да Силва, как и къде го е настигнала, и че е умрял като християнин, той каза, че в края на краищата смъртта и тук, и там, нямаше да му се размине, и че той е бил щастлив да служи на бога и на такива двама крале; и за да отдаде почести на краля, тъй добродетелен и могъщ, такъв истински приятел, той поиска да направи празненство и на него той самият и всичките му хора да покажат как биха посрещнали краля-господар, ако беше тук. След това те насъбраха много хора с лъкове, стрели, барабани, тръби от слонова кост и китари; свиреха и танцуваха по техния обичай, много приятно и съзвучно; всички бяха голи от кръста нагоре и бяха боядисали кожата си с бяло и с други цветове, което означаваше голямо задоволство и радост; от кръста надолу бяха опасани с разкошни палмови рогозки; на главата си носеха диадеми от пера на папагали и други птици, каквито знатните жени правят и им ги дават за техните подвизи. А владетелят носеше на главата си нещо като калпак, на който беше избродирана като жива една змия. Присъствуваха жените на благородниците, които ликуваха и окуражаваха със силни викове и радост своите съпрузи, и всяка от тях казваше, че нейният мъж играе най-добре в чест на португалския крал, когото те наричаха Замбем-апонго, което на техния език означава „Господар на света“. И когато след малко пратениците поискаха да говорят с Мани-Соньо, той им каза: не се сърдете, аз искам сам да кажа на капитана думите, които очаквате от мен, понеже не само искам да видя неща, които никога не съм виждал, нито пък някой от моето поколение познава; но също така, защото най-много от всичко искам да бъда християнин; защото господ е дарил краля с толкова достойнства и такова великодушие и е разумно аз да се кланям на това, на което се кланя и той, и в това, в което той вярва, да вярвам и аз. И след като с тези думи отпрати християнските пратеници, той се отправи към пристанището, където бяха корабите, придружен от три хиляди стрелци с лък и с голям звън на фанфари и с много хора, натоварени с припаси, защото в тия краища няма товарни животни и затова хората вършат сами всичко. И капитанът, който знаеше кой е Мани-Соньо, излезе да го посрещне на сушата, придружен от добри християни, въоръжени с арбалети, копия и пушки, и предшествувани от тръбачите, както беше прието; и Мани-Соньо го прие с голяма радост и гостоприемство и не се уморяваше да ги разглежда, да разговаря с тях; после заповяда да им дадат много припаси и сам прояви към тях голяма почит. Тази вечер из околността бяха изпратени глашатаи, за да призоват всички — мъже, жени и деца да дойдат там, под страх от смъртно наказание за неподчинение, за да отдадат почит и да чествуват името и славата на португалския крал. На другия ден капитанът отиде да говори с него и владетелят се спря на много похвални дела на краля, за които беше чул и научил от пратениците; и капитанът го помоли да нареди на своите хора да го отведат сигурно и бързо заедно с вещите му при неговия господар, краля на Конго. А той му отговори: „Капитане, ако това не те забави много, направи ми една добрина, направи ме първо християнин, а след това веднага ще заповядам да се изпълни това, което искаш.“ Капитанът му отговори, че това го радва и че неговото намерение е похвално. Той каза на монасите и те се съгласиха да издигнат, и после наистина построиха с голямо усърдие една дървена къща със сламен покрив за църква; отвътре богато украсена и подредена грижливо със завесите и орнаментите, които бяха донесли, и в която се издигаха три олтара; след като всичките хора на Мани-Соньо се събраха, а те нямаха брой, той им каза: „Приятели, аз се убедих, че няма по-честити и по-мъдри хора на света от белите и това се вижда в съвършенството на техните неща; те имат всичко, защото вярват в истинския бог и той им дава своите съвършени и истински творения; и ето защо ви уведомявам, че утре искам да стана християнин и не искам за това нито да ме обичате, нито да ме мразите.“ Всички отговориха на това ето така: „Господарю, за това нима да те мразим, а ще те обичаме много повече, понеже правиш каквото си длъжен да сториш; но направи и на нас тази добрина, и щом ти искаш да бъдеш християнин, съгласи се и ние също да сме като тебе, и ние ще почитаме и ще вярваме в същия бог, в когото ти вярваш и когото почиташ.“ И Мани-Соньо им отговори: „Знам добре, че заради вашата вярност към мене вашата воля много често зависи от моята, както и моята — от вашата, особено за неща, в които има голяма полза. Но засега никой друг освен мен и моя син (той посочи един малчуган, който стоеше наблизо) няма да бъде християнин, защото още не знам как моят господар кралят ще приеме новината, че аз съм станал християнин преди него, макар да мисля, че понеже съм негов вуйчо и по-стар от него, светите неща трябва да идват първо в моя дом, и затова той няма да се обиди на мен или на моя син, но ще има право да се засегне, ако и други направят същото.“ И неговият по-голям син и наследник, който беше там, се изправи и каза: „Господарю, не съм ли аз твоят първороден син? Защо да не получа също първи това благо, щом то е по-голямо, отколкото благата от твоите земи, моля те да ми позволиш да стана християнин заедно с тебе.“ А баща му отговори: „Сине, недей да скърбиш, защото щом моят господар кралят стане християнин, а после и неговият син принцът, той ще разреши милостиво това и на теб, и на всички останали.“ Всички се развикаха високо и запляскаха с ръце в знак на голяма благодарност и казаха: „Господарю, не забравяй нито нас, нито нашата предана служба при теб и понеже ти ни отгледа, не ни смятай сега като чужди; и като решаваш да бъдеш християнин, защото това е най-велико благо, което можеш да получиш, и като ни го отказваш на нас, не показвай, че не ни обичаш, защото не сме заслужили това; знаеш как без страх и на драго сърце отивахме да умираме за теб в битките, когато това ти беше нужно — трябва за награда по закона и вярата, в които ти вярваш, да умираме и ние. И така искаме от тебе.“ Господарят им обеща и с тая надежда всички останаха весели и доволни, и всичко се приготви бързо, за да приеме Мани-Соньо водата на кръщението на Великден, на трети април хиляда четиристотин деветдесет и първа година. Този ден той беше в къщата си, заобиколена от повече от двадесет и пет хиляди души; монасите бяха облечени както му беше редът и имаше много други християни, които бяха дошли по тоя случай от корабите; те тръгнаха от църквата в тържествена и благочестива процесия към дома на владетеля, и оттам го поведоха с голяма почит към църквата, като всички изричаха от все сърце и с радостни сълзи: „Te deum laudamus, te dominum confiterum“. Той влезе и седна с голяма тържественост и спокойствие на подиума и с него седна и малкият му син; оттам го заведоха до големия олтар с благочестиви изображения и украса, осветен с много запалени факли и свещи. И брат Жоау, проповедник от монасите, облечен като за литургия, започна службата; владетелят бе запитан какво име желае да приеме и той каза дон Мануел; защото беше чувал, че така се казва братът на португалската кралица, който бе херцог, и тъй като и той бе херцог и брат на кралицата — майка. Сина кръстиха дон Антонио. Техни кръстници бяха капитанът и други офицери от флотата. И след като службата, преминала по всички правила и изслушана с голямо внимание от дон Мануел, свърши, поставиха им миро и кардиналски шапки и чрез преводачите им обясняваха всичко, което следваше да знаят, според това какво означава всяко нещо, и той харесваше много всичко и ставаше все по-доволен. В църквата не влизаха благородниците от неговия двор, колкото и да бяха знатни, и те обикаляха около нея, като се тревожеха за своя господар. И като излезе от църквата с весел и спокоен лик, той им каза: „Приятели, колкото и радости и щастие да познавате, като съм ви водил на нашите празненства в годината и към победите над моите неприятели, които сразих, тази радост тук надминава всички; и аз ви уверявам, че никога не съм се усещал тъй весел, нито тъй млад от радост, както се чувствувам в този час; хвала на истинския бог, на когото се посветих днес, че тъй щедро ме възнаграждава за желанието ми да бъда негов слуга, въпреки че никога не съм живял по неговите закони, освен сега с това свое желание.“ И тъй като неговите хора гледаха олтарите и орнаментите на църквата, той им каза: „Идете си оттук и докато не станете християни, не сте достойни да гледате тия свети неща.“ И всички викаха: „Господарю, не ни забравяй; и щом това благо, което си получил, е тъй голямо, че от радост мъжете стават младежи, както казваш, дай ни и на нас да го опитаме.“ И той им отвръщаше: „Отговорих ви вече, че сега не може, нито е редно.“ След като всичко приключи, монасите се отправиха в процесия заедно с дон Мануел към неговия дом, като всички изричаха думите: „Benedictus Dominus deus Israel“ и т.н. И когато кръстът се връщаше в църквата, бащата и синът, гологлави, коленичиха на земята и вдигнаха ръце за молитва към небето, и изразиха своята голяма почит към него, докато той беше отнесен в църквата и очите им не го виждаха. И като минаха тези събития и дон Мануел вече беше християнин, той съобщи на своя господар, краля, който беше на петдесет левги оттам, и кралят отговори по един голям владетел, братовчед на принца, и му изрази благодарност за почестите, с които беше посрещнал християните, дошли от името на португалския крал, който бе негов брат и приятел; съобщаваше също, че е доволен и се радва, че вуйчо му е станал християнин, какъвто и той самият се надява да стане, и в знак на задоволство, че беше постъпил по тоя начин, който оценяваше като проява на голяма и вярна служба към него, кралят благоволяваше да му подари ивица земя по протежение на брега, дълга тридесет и широка десет левги навътре в сушата, заедно с всички жители и доходи от нея, като му заръчваше да се грижи за флотата и моряците, като ги снабдява и запасява безплатно с всичко, като че са му родни братя, тъй като бяха хора на такъв голям владетел, комуто той дължеше много и когото много обичаше. И ако по-рано дон Мануел правеше всичко добре, след това започна да се старае още повече. На самия Великден, когато стана християнин, започнаха големи празненства по тукашния обичай, а вечерта дон Мануел повика при себе си монасите и ги помоли да му разкажат как да постъпва и какво трябва да съблюдава, за да заслужи спасението на душата си, и това потвърждение за искрена вяра ги зарадва много; най-напред те му разказаха много за божието всемогъщество, за да бъде добре подготвен във вярата, както и по догмите, като най-вече му посочиха, че не трябва да почита, нито да допуска в неговите земи хората да почитат идолите, изтъквайки за това добри, католически доводи, с които той се съгласи и повярва, и заповяда веднага да докарат, което и сториха неговите хора, всички идоли от олтарите и светилищата, където се пазеха, и със строгост и с порицание да ги изгорят пред него и пред монасите. Така той изпълняваше и всецяло спазваше всичко, което отсега нататък му се казваше и което беше длъжен да проявява като християнин. Дотогава не бяха отслужвали литургия пред него, защото каменните престоли на олтарите бяха на кораб, който още не беше пристигнал, и след като това стана, наредиха да се отслужи много тържествено. В навечерието на деня, в който щеше да има литургия, той беше поканен в църквата да чуе вечерната служба и бе настроен благочестиво; разказаха му за християнските добродетели, чрез които се дава възхвала на бога — неща, които много му харесаха, и той им благодари много за това, че се грижат за доброто на душата му и го поучават заради него; той присъствува с голяма готовност на нея, тя беше изпята с орган и се хареса много на владетеля, особено като видя колко много я обичаха християните. На другия ден той присъствува на литургията, която беше отслужена с голяма тържественост, с даване на пожертвование, горене на тамян, с поднасяне на иконите^[2] и евангелието, и придружена с биенето на големи и малки камбани, с факли, свещи и орган, и всичко беше направено с такова съвършенство, че би било достойно не само за тая земя на варвари, ами и за параклиса на някой голям християнски принц. Той и синът му присъствуваха на литургията с голяма готовност и умиротворение; направиха дарение със сребърни реали, които християните им бяха дали. И тъй като му бяха казали, че това е дарение за бога и че сме задължени да правим така, той рече, че много се радва, че научава това и че отсега нататък от всички данъци и налози, които господ му прати, той ще прави дарение на църквите, които ще бъдат издигнати по негова заповед. Той се възхити и бе много доволен от богослужението и говореше само за това на всички, които идваха при него, и молеше монасите всеки ден да отслужват литургия. В деня на първата литургия капитан-майорът и другите капитани го поканиха на голям тържествен пир, сервиран с ястия по обичая на Испания^[3]; той прие поканата да иде със сина си християнин с голяма радост; на пира му бяха отдадени всички възможни почести от всички офицери на масата, с фанфарен звън, стражи, рапорт и всички церемонии за поздрав; той гледаше всичко с огромно внимание и яде свободно и много. От всичко най-много му хареса, че преди да започне пирът, бе направена благословия на трапезата, както и това, че когато свърши вечерята, монасите отправиха благодарност към бога; след като узна защо се прави тъй, той каза за нашата вяра толкова благочестиви и уместни неща, сякаш беше роден християнин, което на свой ред изпълваше с благочестив възторг християните. И като ставаше от масата, той посочи месото, което беше останало от вечерята, и каза да не го дават на никой негър, колкото и да е знатен, ако ще и да му е роден син, а само на португалците и на негрите, които бяха дошли покръстени от Португалия; което християните и сториха. Той нареди да се съберат костите, които бяха станали свещени, защото бяха докоснати от християнски уста и заповяда да ги хвърлят в реката, за да не ги тъпчат хората с крака, което бе голямо неуважение. И в деня, когато беше дадено това пиршество и беше отслужена първата литургия, в нейна чест и памет той заповяда отсега нататък този ден винаги да се чествува като голям празник и който не спазва това, чака го смъртно наказание.