Веселин Радков
За автора и за тази книга

Името на немския писател Франк Арнау се радва отдавна на световна известност. То се е появило и в нашата преводна литература, веднъж, през 1932 година със силно съкратения и непретенциозен превод „Сключената верига“ от 74 страници, докато оригиналът „Затвореният кръг“ има 173 страници. Веднага трябва да подчертаем, че популярността на Ф. Арнау няма нищо общо с евтината, краткотрайна и илюзорна слава на повечето представители на криминалния жанр. Арнау посочва ясно целите и задачите на криминалния роман, дистанцира се от компрометираната булевардна криминална литература и издига криминалния роман на ново стъпало на развитие, като му придава далеч по-голяма социална значимост. Всичко това му се удава едва след дългогодишен упорит тежък труд за всестранна подготовка, за непримирима борба срещу корумпираната Темида.

Франк Арнау се ражда на 9 март 1894 година в едно купе на Ориент експрес на път от Истанбул за Женева. Първата му статия се появява през 1910 г., а първата му книга една година по-късно. От 1912 започва да работи като полицейски репортер. Освен това пише едноактни пиеси, пътеписи и много репортажи. За известно време той е секретар на княз Алексей Долгоруков, а по време на Първата световна война, както казва сам писателят за себе си, „нямах постоянна професия и установено местожителство“. По-късно той продължава да работи за пресата и театъра, но използва всяка свободна минута, за да се самообразова в областта на криминалистиката, криминологията, психиатрията и съдебната медицина. В качеството си на журналист Франк Арнау се среща с видни личности на политическия и културния живот в Европа и Америка по онова време. Неговите многобройни пътувания са изключително полезни за творческата му дейност. Появяват се и неговите първи криминални романи, придобили известност: „Затвореният кръг“, насочен срещу смъртното наказание и юридическите убийства в Германия преди Втората световна война; „Закон, който убива“, написан срещу параграф 218; „Стомана и кръв“, остра критика на едрата промишленост и капитал; „Човекът без настояще“ и други.

През 1929 той е избран за съветник към дирекцията на „Даймлер Бенц“ АГ, а година по-късно и към „БМВ“, Мюнхен. За политическата си дейност Арнау пише: „Бях на леви позиции, на твърде леви позиции, работех, където можех срещу всичко националистическо и националсоциалистическо.“ На 1 април 1933 той преминава холандската граница, защото „предчувствах какво ни чака“. Пътува из Франция, Испания, Швейцария и Англия, а през май 1939 отплува за Рио де Жанейро по покана на бразилското правителство. До края на войната Арнау работи в информационното бюро на британското посолство в Рио.

Завръща се в родината си едва през 1955 година, като развива интензивна писателска и обществена дейност. Става председател на Лигата за права на човека във ФРГ. Заема се активно и упорито с нашумели съдебни процеси като Брюне/Фербах или Бломерт, събира голям доказателствен материал за осъдително небрежната работа на полиция и съдилища, така че едва ли у някого остава съмнение, че в тези случаи в затвора лежат невинни хора. До възобновяване на делата не се стига, но и този факт от своя страна доказва основателността на обвиненията му срещу правосъдието във ФРГ. Обаче писателят постига голям успех в „случая Хетцел“, който, осъден на доживотен затвор, е освободен след 14 години благодарение на енергичната намеса на Франк Арнау и убедителността на новите експертизи и доказателства.

Франк Арнау участва активно в борбата на прогресивните сили във ФРГ за разобличаването на федералния канцлер Любке като деен нацистки престъпник по време на Хитлеровия режим. Налице са сериозни улики, разобличителни документи срещу Химлеровия строител на концлагери Любке, но официалните власти във ФРГ се опитват да потулят случая. Франк Арнау успява да привлече за сътрудничество своя приятел Хауърд Харинг, световноизвестния американски експерт графолог, който „забива последния гвоздей в политическия ковчег на Любке“, доказвайки автентичността на документите по случая Любке. През септември 1968 канцлерът Любке е свален преждевременно от длъжност.

До 1970 година Франк Арнау е написал 89 книги — криминални романи, трудове по криминалистика и криминология, юридически книги, над 4 000 есета, фейлетони, репортажи. По-интересни заглавия са: „Кафявата чума“ (Париж, 1933–1934), „Окото на закона или силата и безсилието на криминалната полиция“ (1962), „Хромираната девствена гора“ (1962) — светлини и сенки над Бразилия, „Случаят Бломерт“ (1965), „Защо хората убиват хора“ (1964), „Нарушения в наказателното правораздаване във ФРГ“ (1967), където писателят показва престъпно либералното отношение на правосъдието към нацистките престъпници във ФРГ, „Изкуството на фалшификаторите — фалшификатори на изкуството“ (1969), „Наркотици. Сънища върху дъждовната дъга“ (1967), „Акционерно дружество Хероин“ и други. По-голямата част от книгите на писателя са преведени на шестнадесет езика.

Франк Арнау притежава болезнено чувство за обществената отговорност, която поема при създаването на книгите си, защото и чувството му за справедливост е изострено до болезненост. Това ясно личи и от посочените по-горе примери. Той се стреми винаги да остане в непосредствена близост до все още неразрешените парливи проблеми на обществото, да „сложи пръст в откритата рана“, като същевременно се старае да пише така, че да не подхранва „жаждата за сензации“ хората, да не прекрачва опасната и невинаги ясно различима граница, зад която криминалният роман носи вреда вместо полза, когато съществува реална опасност да се разбудят у читателя садистични наклонности или желанието и той „да опита“. Франк Арнау поставя под лупа най-опасните престъпления на века — отвличането на хора, съдебния произвол, фалшификации на културни ценности и, разбира се, престъпление номер 1 — търговията с наркотици.

За първи път в човешката история се споменава за употреба на наркотици в прочутата „Одисея“ на Омир. Оттогава досега се забелязва значителна ескалация в производството и консумацията на все по-опасни видове наркотици като хашиш, марихуана, хероин, ЛСД, мескалин. Налице са и потресаващи резултати:

През 1972 година в капиталистическите страни са регистрирани около 25 милиона наркомана.

В Ню Йорк, където живеят около 300 000 наркомана, само хероинът взема повече жертви, отколкото пътнотранспортните произшествия в града.

Консумацията на наркотици е нараснала във Франция за 3 години с 270%. От 30% до 40% от гимназистите във френската столица пушат хашиш или марихуана.

Във Великобритания две трети от консуматорите на хероин са под 24 години.

Един наркоман се нуждае месечно от 300 до 1 000 долара, за да си набавя „стъф“. Статистиката е безпомощна да определи колко престъпления се раждат от тази „нужда“.

Романът „Акционерно дружество Хероин“, написан изключително компетентно и реалистично, представлява преди всичко алармен сигнал към световната общественост, към всички държави за взимане на по-ефикасни мерки за ограничаване и ликвидиране на тази надвиснала над човечеството заплаха. Този роман се подчинява на общите творчески концепции на Арнау, на неговия сериозен, реалистичен маниер на писане, в който видно място заемат постиженията на науката. Писателят успява да постигне на практика всичко онова, което изисква както сам от себе си, така и от своите „колеги“ от криминалния жанр. Като избягва всякакви изкуствени катализатори на напрежението, Арнау съсредоточава вниманието си главно върху мотива, подбудата и механизма на престъплението.

Много интересно е мнението на писателя за художествените похвати на някои известни автори на криминални произведения, както и схващането му за принципната разлика между криминален роман и криминална история (повест). Той пише: „Ърл Стенли Гарднър, авторът на серията «Пери Мейсън», е бил двадесет години адвокат. В романите си той предлага измислени случаи, които обаче са изградени така, като че ли са били действителни. Естествено, че и той използва недопустими детайли. В Америка не може да се намери адвокат, който да влиза в някое жилище с подправен ключ, където обикновено намира един или двама убити. Но Гарднър умее да пресъздаде вярно и живо напрежението на един съдебен процес.“

Според Ф. Арнау принцип номер едно за криминалния роман е неговият реализъм: „Агата Кристи например пише криминални истории. Защото по принцип не може да има реалистичен криминален роман, в който главният герой е частен детектив. Спомнете си само Еркюл Поаро на Агата Кристи. Ако в действителния живот Поаро отидеше при някой заподозрян, за да го попита дали има алиби, заподозреният сигурно би му отговорил: «Това не ви засяга!» А ако например в Америка при заподозрения се появи представител на закона, той ще се види принуден да му отговори, защото в противен случай може да бъде задържан.“

Франк Арнау е на мнение, че дори Жорж Сименон не е написал нито един криминален роман: „Той наистина е един от най-големите писатели, които познавам, и е почти от величината на Балзак. Но книгите му не са криминални романи, а обществено социални и битови романи, направени по-интересни чрез вмъкването на различни криминални случаи.“

Под понятието „криминален роман“ Арнау разбира роман, който отразява „действителността на едно престъпление, както и разкриването му, без да се измени на реалността. Не мога да създавам герои ясновидци. Полицията не се състои от ясновидци.“ С известна гордост той заявява: „Ровил съм се в цялата специална литература. В библиотеката ми има 600 труда само по криминология. Досега нито един юрист, полицай, криминалист или криминолог, нито пък лекар не е успял да докаже, че някъде в книгите ми има допусната груба грешка. Действието на почти всички мои романи се развива в Ню Йорк, защото съм запознат с живота в този град. Седмици наред съм обикалял из улиците му заедно с комисията по разследване на убийства, когато се бе случило нещо. При това е било съвсем безразлично дали убийството е извършено в Харлем или в някой богаташки квартал.“

И така Франк Арнау не предоставя нищо в ръцете на „комисаря Случайност“, а конструира всичко така, както става обикновено в реалната действителност. Той твърди: „Мегре, комисарят от романите на Сименон, не е разкрил сам досега нито едно престъпление. Винаги случайността е носила със себе си развръзката.“ В подкрепа на това твърдение Арнау привежда примера за жената, която шест месеца след датата на престъплението си спомня изведнъж номера на търсената лека кола благодарение на рождения си ден. Действителността според Франк Арнау е сурова и неумолима и трябва да бъде описвана точно такава. Тя не познава гениални детективи — нито с къса, нито пък с дълга лула. За него истинските герои, героите на неговите романи, са комисията по разследване на убийства и лабораторията!

Действителността, пресъздадена в криминалния роман „Акционерно дружество Хероин“, е чужда на нашето общество, но романът ни разкрива безмилостно, без никаква идеализация и грим, без излишно „героизиране“, лика на престъпния „подземен свят“ в САЩ, разголва пред нас механизма на най-опасното криминално престъпление на нашия век. Този модерен криминален роман не е нищо друго, освен една малка част, един момент от десетилетната непримирима борба на Франк Арнау срещу престъпността, беззаконието и изродливите обществени явления. За тази своя дейност писателят е получил от университета Хумболд в Берлин през 1968 година титлата на почетен доктор. Той е носител и на специалната шерифска значка с доживотно присъждане на званието „депюти шериф“ на щата Тенеси, САЩ. Той е единственият чужденец, удостоен с това отличие.

Писателят Франк Арнау умира на 11 февруари 1976 година в Мюнхен на 83-годишна възраст.