Агоп Мелконян
Една самотна книга

Този предговор няма амбицията да представи Станислав Лем — това библиотека „Галактика“ вече направи с пространното въведение на Огнян Сапарев към „Завръщане от звездите“ („Галактика“ №3). Пък и световноизвестният полски писател отдавна е любимец на българските приятели на фантастиката — „Соларис“, „Едем“, „Кибериада“, „Астронавти“, „Магелановият облак“, „Звездният навигатор Пиркс“, „Сенна хрема“ са сред любимите ни книги. Затова моята задача е много по-скромна — да кажа няколко думи за книгата, която държите в ръцете си.

Трудно е да се каже кога тя е писана; първото пътешествие на чудака Ийон Тихи е публикувано в 1957 година, но авторът непрекъснато добавя нови глави и с всяко преиздаване „Звездни дневници“ става все по-дебела. Защото в структурно отношение книгата е отворена и може да бъде дописвана до безкрайност, както безкраен е Космосът и както безкрайни могат да бъдат приключенията на въображението. И наистина „Звездни дневници“ е експериментален полигон на неуморимото, шокиращо и възхищаващо по мащабите си въображение на Лем. Категорично мога да кажа: тук има всичко, което е хрумвало и не е хрумвало на фантастите от всички времена — космически пътешествия до странни планети, чудати същества и роботи, какви ли не хроноклазми (трансформации на времето) и игри на причинно-следствените връзки, наука, квазинаука и антинаука, невъзможни изобретения, съвсем парадоксални решения, необичайни ходове на мисълта и събитията. Накратко много въображение и много хумор.

В този смисъл „Звездни дневници“ е експериментална книга. И като всеки experimentum crucis^[1] ликвидира предишните заблуждения и предубеждения, прокарвайки пътека към нови и непознати зони. Не познавам обаче автор, който да е тръгвал по тази пътека — може би поради страха да премерва възможностите си с Лем, а може би защото Лем е от авторите, които не само дръзват да тръгват от алфата, но и могат да изведат делото си до „точката омега“.

В този смисъл „Звездни дневници“ е една самотна книга. Може би някъде около нея е серията „кибериада“ — весели и парадоксални разкази за роботи, но те са някак по-олекотени и неконцентрирани. Разбира се, и в приключенията на Ийон Тихи няма събитийна последователност и цялостност, но те сякаш са много по-добре вътрешно организирани и споени от парадоксалната логика на автора.

Отрицанието е условие за развитието — всички знаем това. Отрицавайки каноните на фантастиката, Лем я тласна напред. Той открито иронизира, разкъсва и трансформира; той умишлено търси парадокса, за да може подир това бързо да го превърне в абсурд; той буквално играе пред очите ни с финеса и сръчността на илюзионист, превръщайки шапките в зайци, а зайците в дим. И в тази игра има нещо прелестно, иска да й се отдадеш цялостно, да освободиш въображението си от всички възможни окови, да подадеш ръка на автора, за да те поведе подир небивалиците на Ийон Тихи, повтаряйки сегиз-тогиз: „Не се сърди, човече!“

Но нека се разберем — Лем не е хомо луденс, а хомо сапиенс, затова неговата игра е игра на разума. Авторът на „Суха технология“, „Философия на случайността“, „Фантастика и футурология“, преподавателят по философия и евристика не може просто да забавлява. Или поне забавите му са по-различни. Дори тук — в царството на смеха и абсурда — Лем демонстрира своята всестранна подготовка и огромна научна ерудиция. А често можем да го уловим и в „грях“ — да се самоопиянява от възможностите на интелигентното си въображение, като генерира в уморително темпо, понякога дори самоцелно, всевъзможни „закачки“.

Като цяло „Звездни дневници“ е космически епос. Огромните пространствено-времеви характеристики на изобразеното и богатата галерия от образи дават основание за подобна класификация. И като всеки епос книгата носи своя смисловоемоционален товар и богати философски обобщения. Това доуточнение е необходимо, за да не натежи излишно игровият компонент.

Една от функциите на всеки предговор е да отключва някои здраво залостени врати към книгата, затова авторите им често прибягват до една или друга форма на преразказ. Но като прочетете „Звездни дневници“, ще се убедите, че приключенията на Ийон Тихи не могат да бъдат преразказани. Или по-точно, могат да бъдат преразказани по един-единствен начин — както са разказани. Безчет герои и безчет събития, сбрани и оплетени по „безчет на квадрат“ начини, всичко това гарнирано с още толкова приумици и хрумвания — нима може да бъде разказано по втори начин? Пък и едва ли е необходимо просто защото Лем не е залостил вратите и всеки може да възприеме „Дневниците“ според собственото си въображение, собствените си познания и собственото чувство за хумор.

„Качеството в литературата е сума от различия“ — казва Лем в едно интервю. В този смисъл „Звездни дневници“ е качествена литература, защото е различна както вътрешно, тъй и спрямо цялостното му творчество. Тази книга не може да бъде сравнявана с нищо друго освен със самата себе си. Тя е самотна както в творчеството на своя автор, така и в световната научна фантастика.