Христина Кочемидова
С жезъла на човешкото могъщество

Според традиционното схващане фантастиката има за цел да отвлече читателя от дотегналата му реалност, като го пренесе в далеч по-интересни светове и раздвижи позакърнялото му въображение. Но Урсула Ле Гуин е от онези автори, които търсят не толкова развлекателната страна на жанра, колкото насищането му с морално-идеен смисъл. Нейните произведения спадат не към научно-техническата фантастика, стремяща се да смае публиката с дръзки прогнози за материалния прогрес, а към социално-философската — разглеждаща преди всичко човешката личност и човешките взаимоотношения. Ле Гуин създава несъществуващи вселени, за да постави вездесъщи проблеми, валидни за всяка епоха, за всяко общество. В условността на фантастичното тя разсъждава върху ролята и мястото на човека в природата, върху границите и безграничността на познанието, върху борбата между доброто и злото и върху смисъла на човешкия живот. Затова нейните светове — независимо дали става дума за далечната планета Гетен или за праисторическа земна цивилизация — ни изглеждат удивително реални, не само географски точни, но в известен смисъл близки, познати — сякаш съдържат важни и вечни истини, които ние дълбоко в себе си знаем, но може би сме позабравили.

В незнайно време, в незнайна страна се ражда момче с редки магически способности. Но това е само условност, защото не тайните на шаманския занаят интересуват Ле Гуин, а моралните и философски проблеми, които поражда възможността за властвуването на човека над природата. Оттук нататък започва метафоричният разказ за едно духовно пътешествие, за нравственото израстване на индивида и взаимоотношението му със света.

Сред козите и съселяните си момчето открива своите заложби — тъй се пробужда човешкото съзнание — и скоро се оформя като личност, намирайки истинското си „аз“ в символично кръщение. Тази личност трябва да се развие, да набере опит и знания. Гед прилежно се труди и усилено напредва в обучението си, докато в миг на безразсъдство извършва грешка: предприема действие, за което не е узрял, престъпва неписаните закони на сътворението и неволно става мост, по който силите на злото изпълзяват в света. От този момент негов дълг е да преследва злото, което е внесъл сред хората. И той подема дълга борба със смътния си враг без облик и име, който трябва да унищожи, ако иска да изкупи греха си. Но за да се пребори с този враг, необходимо е най-напред да го опознае, да проникне в същността му — да открие името му, защото именно познанието за нещата, скрито в многозначителната метафорика на Ле Гуин под символа на Древната реч, дава на човека власт над тях.

Труден и опасен е пътят, който изминава Гед, докато разбере, че грозната сянка е въплъщение на собствената му самонадеяност и високомерие, на завистта му и безотговорността му, и на всички ония недостойни качества, които са го подтиквали към неблагородни дела. Изпълненото му с приключения пътешествие — отначало бягство, а после упорито търсене, по време на което той успява да преодолее страха си и да се изправи пред ужасяващото го чудовище лице в лице — съответствува на мъчителния процес на самоосъзнаването, в края на който човек познава „своята черна половина“. Злото не е някаква абстрактна сила; то тлее в самия човек, подхранва се от коварните и съпернически отношения в обществото и завладява душата.

Така „Магьосникът от Землемория“ е роман за самоосъзнаването и самоусъвършенствуването, които човек трябва да постигне, преди да действува в света. Но същевременно това е роман за познанието и неизвестното, за дързостта на човека-изследовател. Странствуванията на Гед по незнайни земи и морета, дотам, където никой не знае какво има по-нататък, „най-малкото ние, които никога не напускаме нашите брегове“, са образен символ на стремленията на вечно търсещия човешки дух. Гед напуска границите на познатото в две измерения: пространственото — до „края на света“, известен на хората, — и метафизичното — назад във времето, до първичния хаос „отвъд началото“, плазмата, от която е произлязло сътворението. Тук е центърът на великото равновесие, на съжителството на вечните противодействуващи сили: морето и сушата, живота и смъртта, мрака и светлината, доброто и злото. Тук са залегнали и присъщите теми на Урсула Ле Гуин, и нейната философска концепция за диалектиката на съществованието. За да има битие, трябва да има небитие; за да се роди словото, е необходимо мълчание; лявата ръка на мрака, това е светлината. Между тях човек трябва да намери своя ориентир. Човекът също е велика сила. По думите на мъдрия Оджиън, той не е понесена от потока треска, а самият поток. Той може да въздействува върху природата, да преобразява материята, дори да извършва най-висшето от всички чудеса — съзиданието. В този смисъл и мистериозното призоваване на мъртъвци е само опит от страна на Гед да властвува над времето, да открие измерение, в което миналото се съединява с настоящето. Или магьосничеството е художествена метафора на човешките възможности, на неограничените способности, които се крият у човека и които той трябва да овладее и да се научи да упражнява.

Но преди да използва силата си, човек трябва да осъзнае огромната отговорност, която носи пред себе си и пред хората. Не бива да действува в противовес с природните закони, защото би нарушил естествената хармония на вселената и би причинил само хаос и унищожение. Трябва винаги да предвиждаш резултата от своите начинания, да знаеш какво ще последва от всяка твоя постъпка — добро или зло, съзидание или разруха. Да докараш дъжд на едно място, може да означава суша на друго; „запалиш ли свещ, вече хвърляш сянка“. Тънка е границата между доброто и злото и само острата, бдяща съвест може да я съблюдава.

Постепенно Гед разбира мълчаливите уроци на своя пръв учител Оджиън, които в миналото бе сметнал само за отегчителни; човекът е част от природата, той трябва да живее в съгласие с нея, за да може и да я подчинява на волята си, когато е нужно. Именно смирението е дало сила на Оджиън да обуздава земетръсите, както и решимостта му да служи единствено на необходимостта, а не на своето удобство. И макар че за себе си Гед отхвърля пасивното съществование в мъдростта, така както отхвърля и спокойния, безопасен труд на учения в Кулата на познанието и морално се извисява над учителя си, като избира пътя на действието, той вече е движен не от момчешки копнеж към играта, а от осъзнатия дълг към активна борба със злото. Сега поема по този път, овладял най-важния урок; човек трябва да притежава не само познание, но и морална зрелост, за да го прилага.

В миналото Гед бе използвал способностите си за лично удовлетворение — и в това се състои грехът му. В бъдеще той ще действува единствено за благото на хората и постепенно ще изкупва вината си. Изкуплението започва със себеотрицателния му опит да спаси едно дете; продължава с пожертвуването на собствената безопасност заради тази на островитяните; с отказа му от изкушението в Двора на Теренон; с лечебствата и помощта, с които се раздава на населението, дори когато това му струва сетните сили; и стига накрая до върховната саможертва — готовността да даде живота си, за да унищожи сянката на злото. Да служиш на хората и на живота — ето най-висшето призвание на човека. По фаустовски Гед разбира, че „мъдър е само онзи, който никога не се отделя от останалите живи същества, говорящи или не“. Само той извлича истинско удовлетворение от своите действия. Обичта на учителя, предаността на животното, благодарността на хората, вярното другарство, топлотата в огнището на приятеля — са най-ценният дар, който може да получи човек. И Гед им се отплаща с цялото си сърце. Едва тогава силата му започва да расте, защото се подхранва от неизчерпаем източник. В прекрасната образна символика на Ле Гуин жезълът внушаващо илюстрира тази идея. Първия си жезъл Гед получава чрез обучение — но той не успява да му послужи в съдбоносен момент. Вторият, изтръгнат от природната трева в миг на естествен порив, му подсказва, че човек е силен в омразата си към злото — но той също се оказва недостатъчен, преходен. Едва третият, дарен му с любов от учителя и приет с любов, става най-трайният и неуязвимият и с него Гед разгромява мрака. Защото могъществото на човека идва от любовта към другите.

Тук проличава дълбокият жизнеутвърждаващ характер на творчеството на Ле Гуин. Злото се побеждава не само с познание и умение, но преди всичко с всеотдайна любов към хората, към природата и сътворението; с дълбока вяра в живота и доброто. В съмнението, в безверието — човек е безсилен. „Може и да няма друга истинска сила освен мрака“ — казва Гед в миг на колебание и това му носи слабост. Но понеже в действителност вярва в надмощието на светлината, понеже чувствува в себе си всеки миг силата на живота — като „един танц, една музика, свързваща разделените от морето земи“ — и понеже с цялата си душа и действия е отдаден на човечеството — той съумява да победи.

Така Гед става достоен за способностите, с които го е дарила природата, достоен и за „Песента на Ястреба“, която се разнася за него по целия архипелаг. За красотата на човешкия подвиг пее изкуството. И за величието на човешкия дух, осветяващ като пламтящ жезъл мрака на неизвестното, изгарящ силите на злото, пише Ле Гуин.