Александър Аникст
Тежки времена ^[0]

Романът „Тежки времена“ е бил обнародван за първи път в издаваното от Дикенс списание „Домашно четиво“ (април-август 1854 г.), скоро след което е излязъл и в отделна книга.

В творчеството на Дикенс романът „Тежки времена“ заема особено място. Значението му се определя не толкова от художествените достойнства, макар че те са безспорни, колкото от изключително голямата острота, с която писателят е поставил кардиналните социално-политически въпроси на епохата. Той като че ли е най-публицистичният от романите на Дикенс.

Както е известно, във всичките си книги Дикенс е засягал съществените проблеми в обществения живот на Англия. След „Посмъртните записки на клуба Пиквик“ той е създавал неуморно едно след друго произведения, в които съдбата на героите в една или друга форма е била свързана с жизнените условия на разните класи. Още от първите крачки хуманистът Дикенс е обръщал внимание в творчеството си върху пороците на буржоазната държавно-политическа и обществена система. Още в „Оливър Туист“ той е изобразил последиците от социалната несправедливост за най-бедните слоеве от населението. Контрастът между богатството и немотията е централният социален мотив в цялото творчество на писателя. Обаче в преобладаващия брой от своите произведения Дикенс е съсредоточавал вниманието си върху съдбата на дребната буржоазия или според английската терминология „по-долната част на средната класа“. Чрез съдбата на героите от тази среда Дикенс е разкрил процеса на поляризирането на класите, в който особено ярко и драматично се е отразявало развитието на капитализма. Драматизмът се е криел в това, че хората, принадлежали дотогава към сравнително обезпечена част от обществото, обеднявали, пауперизирали се и ставали безимотни. Съчувствието на Дикенс, както е известно, винаги е било на страната на онези, които са били жертви на тъй наречения буржоазен прогрес. Известно е също, че писателят е отразявал тези жизнени явления не в социално-икономически или политически аспект, макар и да е бил винаги точен при изобразяване на конкретните условия, които са определяли съдбата на героите му. В центъра на вниманието си Дикенс е поставял проблемите на нравствеността. Именно от това гледище той е разглеждал онези социални проблеми, които са играли решаваща роля в съдбата на героите му.

В „Тежки времена“ Дикенс за първи път се е заел да изобрази основното противоречие в капиталистическото общество. Съдържанието на романа се определя не от контрастите между немотията и богатството изобщо, а от конфликта между труда и капитала. Великият реалист е изобразил онова, което К. Маркс нарече централен конфликт на XIX век — борбата между буржоазията и пролетариата.

Тази тема не е била нова за английската литература от епохата на Дикенс. Още преди него се бяха появили редица социални романи, в които темата на борбата между пролетариата и буржоазията е била разкрита с ярко художествено майсторство. Най-значителни от произведенията, предхождали „Тежки времена“, са били романите на две писателки, които заедно с Дикенс и Текери са принадлежали към школата на критическия реализъм: „Шърли“ (1847) от Шарлота Бронте и „Мери Бартън“ (1848) от Елизабет Гаскел. През същите години в обстановката на бурните революционни събития от 1848–1849 година Дикенс достатъчно недвусмислено очерта своите позиции с романа „Домби и син“, в който рязко критикува буржоазията.

Към темата за борбата на работническата класа Дикенс се е обърнал, когато работническото движение в Англия след нанесените му тежки удари и след временно западане отново се активирало в началото на 1850-те години. Животът е показал, че победата на буржоазията съвсем не е довела до изглаждане на класовите противоречия. Именно в тази обстановка Дикенс създаде „Тежки времена“. По този начин романът му е възникнал като непосредствен отклик на новата вълна от стачки, преминала през промишлените райони на страната през 1852–1853 година Писателят е подчертал злободневността на книгата си с подзаглавието й. На заглавната страница е било напечатано:

ТЕЖКИ ВРЕМЕНА

За нашето време

Не е могло да се заяви по-ясно за публицистичната насоченост на романа. В желанието си още от самото начало да посочи на читателя от какви позиции се разглежда действителността Дикенс е написал към книгата посвещение, което също е било пълно със значение за съвременниците. „Тежки времена“ бяха посветени на Томас Карлайл, най-големия английски публицист от втората четвъртина на XIX век, комуто е принадлежала заслугата особено остро да постави въпроса за социалните противоречия в английския живот.

Читателите съвременници на Дикенс още по посвещението са могли да съдят за тенденцията на романа „Тежки времена“. Понеже е била бойно публицистично произведение, книгата не е могла да не предизвика разноречиви отгласи. Становището на управляващите класи за романа на Дикенс е изразил един от най-големите идеолози на „либералната“ буржоазия Томас Маколи. Той е определил социалнополитическия смисъл на романа като „мрачен социализъм“. С това Маколи е дал да се разбере, че позицията на Дикенс е антибуржоазна и че той рисува картината на капиталистическото общество уж с твърде мрачни краски. Естествено Маколи е осъждал Дикенс, а излезлите след това буржоазни критики са се мъчили да принизят значението на романа, като са твърдели, че той бил най-слабото произведение на писателя, недостойно за неговия гений.

Друга позиция са заели представителите на прогресивните слоеве на английското общество. Известният публицист и теоретик на изкуството Джон Ръскин се изказал в защита на Дикенс. Като е имал предвид обикновените и разпространени в буржоазната критика от онова време укори, отправяни към великия реалист, през 1860 година Ръскин писал: „Не бива да се отрича ползата от остроумието и проницателността на Дикенс само заради това, че предпочита да говори под лъчите на ярко сценично осветление. Основната насока и цел на всяка написана от него книга са съвършено правилни и онези, които се интересуват от социалните въпроси, трябва внимателно и сериозно да ги проучат всички, а особено «Тежки времена». Те ще открият, че много неща тук са пристрастни, и може да решат, че щом са пристрастни, значи не са справедливи; но ако проучат свидетелствата на противната страна, които Дикенс сякаш не взима под внимание, положеният за това труд ще им помогне да разберат, че в крайна сметка възгледът му е правилен, макар и да е изразен грубо и рязко“.

Всичките доводи, с помощта на които Ръскин иска да оправдае Дикенс, свидетелствуват за това, че истините, разкрити от писателя в неговия роман, са се видели на буржоазната публика ужасяващи. В епохата на Дикенс смел и обективен факт е било вече и това, че писателят, въпреки твърденията на буржоазните идеолози за стабилността на капитализма в класовия свят, е излязъл с произведение, в което е дал нагледна картина не само на несправедливостта, царуваща в обществото, но и на борбата против тази несправедливост. За да оценим според заслугите му значението на романа, трябва да си спомним известното писмо на Ф. Енгелс до английската писателка Маргарет Гаркнес. То се отнася до по-късно време, до края на 1880 година, но въпреки това е напълно уместно да си го спомним тука, понеже в преценката си на романа на Гаркнес „Градска девойка“ Енгелс е изказал положения, които са напълно приложими и към „Тежки времена“. Слабостта на произведението на писателката според преценката на Енгелс се е състояла в това, че то давало само картината на бедственото положение на пролетариата, без да покаже борбата, която работниците водили против капиталистите. В това отношение Дикенс, който е стоял значително по-далече от организираното политическо движение на работническата класа, отколкото М. Гаркнес, е проявил и по-голяма обективност, и по-голяма прозорливост. Неговият роман — да се възползуваме от израза на Ф. Енгелс в писмото му до М. Кауцка — е изпълнявал предназначението си, като е разклащал оптимизма на буржоазния свят и всявал съмнения по отношение неизменността на съществуващия строй.

Не може обаче да се отрече и това, че макар и да е нарисувал в романа картина на класовата борба, собствената позиция на Дикенс по този въпрос не е била революционна. Читателят, запознат с романа, знае, че Дикенс, когато е показвал работници-чартисти, е представил най-активния организатор на тяхната борба Слакбридж в неблагоприятна светлина. За нас е безспорно, че неприязненото отношение на Дикенс към това действуващо лице отразява ограничеността на възгледите на писателя за революционните методи на борбата, но това не ни дава основание да отричаме социалното значение на романа.

Когато четем внимателно „Тежки времена“, ние съвсем ясно виждаме, че Дикенс рисува в ярки краски бедственото положение на работниците и смята за напълно обосновано и справедливо от гледна точка на хуманността искането им за подобряване условията на живота и труда на пролетариата. Не може да има никакво съмнение в това, че Дикенс осъжда жестоката капиталистическа експлоатация. Обаче когато изобразява борбата на работниците за техните човешки права, Дикенс очертава две течения сред самите пролетарии. Едното от тях, както вече казахме, е представено в образа на агитатора Слакбридж, дошъл от Лондон, който настоява за решителни революционни действия. Другото течение е представено от героя на романа Стивън, който, както знаем, избягва борбата. Съчувствието на Дикенс е на страната на Стивън, а решително настроения агитатор той изобразява като отвратителен демагог.

По повод на това съпоставяне на двата образа в романа трябва преди всичко да се каже, че то съответствува на обективната историческа истина. От историята на чартисткото движение се знае, че в него е имало две течения. Едното, по-революционното, е получило названието партия на „физическата сила“, другото — партия на „моралната сила“. По този начин Дикенс е отразил само реалния факт, като е показал в образите на романа разните тенденции в самото работническо движение. Няма защо да отричаме, че партията на „моралната сила“ е давала израз на реформистките дребнобуржоазни настроения в средата на самата работническа класа. Както и да погледнем, това е истината и Дикенс не е направил грешка в своя роман. За неговите съвременници е било очевидно, че макар писателят и да показва едно от теченията на първата пролетарска партия в Англия в отрицателна светлина, все пак цялото му съчувствие е на страната на работническото движение, а не на страната на угнетителите на народа — капиталистите.

Английският прогресивен писател и критик Джек Линдси, когато характеризираше отношението на Дикенс към организираното работническо движение, писа: „По този въпрос, както и по много други, Дикенс проявява двойственост: той държи на стремежа на работниците към обединение и подчертава, че народът трябва сам да извоюва правата си, които никога няма да му бъдат дадени от парламента, но наред с това изпитва известен страх от масовата организация. Той защищава трейдюнионизма, но се опасява от последиците му. Ето защо за него идеален образ на работника представлява Стивън Блакпул, еднакво враждебен и към стачката, и към господството на капиталиста. Ето защо в романа липсва резултатен завършек както в емоционално, така и в художествено отношение. Но авторът не рисува Стивън като абсолютен противник на метода на стачката борба. Стивън отказва да влезе в съюза само защото е дал дума на Рейчъл, а когато господарят му вади от това заключението, че той е против обединяването на работниците, Стивън защищава другарите си и казва, че те изпълняват свой взаимен дълг, като се обединяват, за да се бранят един друг“ (J. Lindsay. Charles Dickens. L., 1950, p. 311).

Дикенс е бил решителен противник на хищническия и користолюбив морал на буржоазията — това, което Карлайл определя като морал на „пара́та“. Дикенс е насочил острието на сатирата си против буржоазната политическа икономия на тъй наречената манчестърска школа, която бе разголила цялото бездушие на „морала“ на капиталистите. Ние притежаваме забележителен документ, в който сам Дикенс е изразил недвусмислено антибуржоазната насоченост на произведението си.

В писмото до Чарлз Найт от 13 януари 1854 година Дикенс пише за романа „Тежки времена“: „Моята сатира е насочена против онези, които виждат само цифри и средни аритметични числа и нищо повече — против представителите на най-ужасния и противоестествен порок на нашето време, — против хората, които за дълги години напред ще причиняват повече вреда на действително полезните истини в политическата икономия, отколкото бих могъл да причиня аз, колкото и да се мъча, през целия си живот; тези хора с изкълчен мозък взимат средната годишна температура в Крим като основание да обуят войника с памучни панталони за през нощта, когато и с кожени може да се замръзне до смърт, а работника, който всеки ден изминава по дванадесет мили до работното си място и обратно, ще утешават, като му казват, че разстоянието между две населени места в цялата територия на Англия не надминава средно четири мили. Това е! И как може човек да се справи с тях?“

Идейният замисъл на писателя е намерил израз и в търсенията му как да нарече романа. Ето някои от заглавията на книгата, набелязани от Дикенс: „Упорити неща“, „Фактите на господин Градграйнд“, „Воденичен камък“, „Тежки времена“, „Две по две — четири“, „Нашият твърдоглав приятел“, „Проста аритметика“, „Равносметка и нищо друго“, „Всичко е в цифрите“, „Философията на Градграйнд“. По този начин ние виждаме, че патосът на книгата от самото начало се е определял от гневното възмущение на Дикенс срещу безчовечността на буржоазната идеология на пара́та, срещу прословутата „философия на фактите“ на Градграйнд, така блестящо изобличена от писателя в целия роман.

Дикенс осъжда социалния строй, където човекът е само единица в числото на много други единици, с цялата страст, на каквато е бил способен. Ние знаем, че на великия писател е бил присъщ добродушният хумор. В други романи ние ще намерим този хумор, но в „Тежки времена“ го няма, както го няма и в „Повест за два града“. Тук Дикенс е безпощадно сатиричен. На бездушието на цялата система на буржоазното общество писателят противопоставя естествените живи човешки стремежи, проявявани от отделните герои. Живот, почиващ върху трезва практическа сметка, не може да завърши с нищо друго освен с катастрофа. Най-ясно го доказва съдбата на децата на господин Градграйнд Том и Луиза.

Но ние знаем, че с морална и физическа катастрофа завършва и съдбата на главния положителен герой на романа Стивън Блакпул, объркал се в жизнени противоречия. Обаче и за това е виновно буржоазното общество с фарисейските му закони за брака и развода, които поставят официалния морал над чувствата на живия човек.

Изграденият от червени тухли Коуктаун, където всичко е също тъй праволинейно, както и във философията на фактите на Градграйнд, е затвор, задушаващ хората. На света на практичната сметка Дикенс противопоставя сърдечните стремежи на хората, присъщото им чувство за красота, фантазия, жаждата за необичайното, които остават незадоволени в тесните каменни предели, където е затворен човекът от обществото, почиващо върху пара́та. Символично това е въплътено в цирка Слири, който се появява както в началото, така и в края на романа. Той носи със себе си полъха на някакъв нов живот, макар и причудлив, почти нереален, но все пак такъв, в който се долавя освобождаването на човека от оковите.

„Тежки времена“ е най-късият роман на Дикенс. Той отстъпва по епична широта на другите му произведения, но затова пък е по-концентриран. Книгата прилича на кратък, но силен удар, нанесен от човек, чието възмущение е достигнало крайния си предел. Тя доказва, че Дикенс съвсем не винаги е бил такъв благодушен хуморист, какъвто ни го представят понякога. В „Тежки времена“ ние виждаме не само Дикенс-хуманиста, но и Дикенс-бореца.