Злодейката в гората (Сръбска народна приказка)

Запътила се брадвата в гората дърва да сече. Цялата блести, сияе на слънчевите лъчи, върви гордо, почуква прогнилите дънери, клати заканително глава:

— Скоро ще ви измета оттук. Тая гора е моя — аз съм господарката!

Старите дървета я гледат страхливо с хралупестите си очи и се спотайват. Стигнала тя до горската полянка и видяла един строен млад бук, напет като ерген. Околните дървета се радвали на хубостта му и слушали с умиление неговата тиха песничка. Брадвата пристъпила, поогледала го, харесал и се, че аслъ си бил за харесване. Подвикнала му:

— Ей, юначе! Искам да се ожениш за мене! Ще те взема за топоришка, да се подпирам о тебе, когато излизам по работа. Не се ли съгласиш, зле ще си изпатиш!

Уплашил се младият бук, потреперил, зашепнал:

— Не ми прави зло, брадвичке! Благодаря ти за честта. Ала не мога тебе да взема, че съм се врекъл и обрекъл, вярна дума съм дал на Росица — най-малката щерка на Южния дъжд — за нея да се оженя. Отколе сме си близки, разбираме се, тя ми помага, аз я обичам…

— Тъй, значи! Мене не рачиш, Росата искаш? Сега ще те накарам горко да се каеш: като те хрясна, силата ще ми познаеш.

Замахнала брадвата: хряс! — отхвръкнала една тресчица. Смъртна тръпка пробягнала по ствола на младото дръвче — от корена до върха. Въздъхнали тъжно листата, изстенало букчето. Ала ядното съскане на брадвата заглушило тихия му стон. Злочинницата се нахвърлила връз него, заудряла го ожесточено: хряс! прас! хряс! прас! — ехти зловещият и смях из цялата гора. Дочул дори и старият буков мост, препречил едничката си греда над реката. По него минавали на отвъдния бряг и хора, и животни.

Не издържал дълго младият бук, олюлял се, политнал и грохнал на моравата, извезана с млада трева и току-що цъфнали диви цветя и билки.

Доволна от своята мъст, злодейката се обърнала към другите дървета и хрипко изръмжала:

— Видяхте ли, разбрахте ли ми силата сега? Ако поискам, цялата гора ще изсека. На волята си всички ви ще преклоня.

Мълчат дърветата и тръпнат от страх, да не би и тях да слети същата участ.

Ала брадвата още не била угасила яростта си. Навела се и почнала да кастри буковото трупче. Орязала го, оголила го и го повлякла към дома. Само че, за да се върне в къщи, трябвало да мине по стария буков мост. Приближила. А мостът скърца от жалост, упреква безмилостната брадва:

— Злочиннице, какво си се развилняла из нашата гора? Защо погуби моя нежен правнук?

— Я мълчи ти, старо-харо изкуфяло! — викнала му брадвата.

— Да кротуваш, че още ме държи обидата, що ми нанесе глупавият ти правнук. Мирувай, да не ме разсърдиш и ти, че като те зачапарастя, ще те накълцам на парченца. Знаеш ли кои съм аз?…

— Пладнешка разбойница си ти, злодейка! Не те почитам и не ме е страх от теб — изскрибуцал старият буков мост подигравателно. Искал нарочно да я ядоса, защото знаел, че колкото е безсърдечна, толкова е и безмозъчна, неразумна.

Измамила се брадвата, хванала се на уловката. Скочила и взела да сече моста ожесточено: бум! тряс! прас! бум! тряс! прас! — разлетели се трески на вси страни.

А буковият мост търпи и се подбива със злодейката:

— Не ме боли! Нищо не можеш да ми сториш. Ти знаеш младоци да събаряш. Пък с мене само зъбите си ще изпотрошиш…

А тя, чувайки тия непочтителни слова, още повече освирепяла. Заподскачала, заудряла с всичка сила, та чак от зор се нажежила. Ама накрая пресякла гредата. Но не успяла още да възвести победата си, мостът се сгромолясал и повлякъл със себе си брадвата. Паднала тя и, разбира се, веднага потънала на дъното, защото била натежала от многото си грехове. Тогава посеченият стар буков мост под хванал своя правнук и двамата заедно плувнали надолу по реката, която ги отнесла надалеч, надалеч, чак до безкрайното синьо море…