Включено в книгата
Омагьосаното дърво
Вълшебни приказки от Полша, Чехия и Словакия
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Приказки от Полша, Чехия и Словакия

Поредица „Избрано“

Превод от английски: Емилия Стаматова

ИК „Кралица Маб“, София, 1996

Печатница Враца: Полипринт

ISBN: 954-533-009-0


Преди стотици години в едно село живеел с майка си момък. Името му било Бартоломей, но всички го наричали Бартек. Майка му работела на имота на господаря, синът й помагал, но никак не бил доволен.

— Тази работа нито пари, нито ум ще ми донесе — рекъл той веднъж на майка си. — Трябва да тръгна по белия свят, да се изуча на занаят, за да живеем с теб добре, мамичко.

— Ами! Къде ще намериш такъв занаят, синко? — угрижила се майката.

— Почакай, ще си помисля малко.

Майката се заловила да приготви скромна бедняшка вечеря. А Бартек седнал на прага на къщурката и се загледал към пътя. Пътят водел към кралския град Краков и бил пълен с хора.

Както Бартек гледал замислено към него, отпред закрачили група момци с раници на гърба.

— Накъде сте тръгнали? — попитал ги Бартек.

— В Краков отиваме. В Краков! В кралската школа. Ще се учим там — отвърнали момците.

Когато ги разгледал, Бартек видял, че всеки носи книги, привързани с тънко въженце — кой в ръце, кой под мишница.

— Много ли трябва да се учи там? — попитал Бартек.

— Ако искаш да научиш нещо — да. Но добре си помисли и хубаво се приготви, защото животът на бедния човек никак не е лек в града.

Бартек се замислил. Всъщност той не бил много усърден, но умеел да довърши всичко, за което се заловял.

През това време момците се отдалечили от къщата. Крачели и пеели песен.

— Хм… — чудел се Бартек, — там или тук, трябва да направя нещо. Но там, в града човек сигурно е по-близо до парите и до учението, отколкото в нашето село. Може да ми се усмихне щастието. Да взема пък да опитам… Хей, мамо! — викнал той към стаята. — Приготви малко дрехи и ми дай няколко гроша. Ще ида в Краков да се уча. Ще стана лекар, се изуча билките, ще лекувам болните и теб ще те излекуват от болките в костите, ще изкарам сума пари и добре ще си живеем.

Майката обичала много Бартек. Тя му приготвила нещата за пътуването и си мислела: „Кой знае, дали ще има късмет? Добро момче е, но е повече ветрогон, отколкото усърден работник, обаче има добро сърце и разбира хората. Тежко живеем сега, бедни сме… Нека да върви. Може да му се усмихне щастието“.

Сложила майката в торбата дрехи, дала на Бартек къшей хляб, парче сланина и заплакала:

— Значи, ще ме оставиш сам-самичка…

Макар да бил ветрогон, Бартек обичал искрено майка си. Той прегърнал прегърбената от работа старица, притиснал я до гърдите и целунал набръчканото й лице.

— Мила мамо! Довиждане, не тъжи, ако се върна, ще живеем по-добре.

Грабнал торбата, метнал я на рамо и подсвирквайки си като кос тръгнал към Краков.

Вървял, вървял, задминал групата от момци, които били бедняци като него и вървели пеша и си пеели. Срещал и богаташки синове, отправили се на учение. Те се возели в карети с коне и кочияши. Били добре наметнати с кадифени пелерини, а когато вятърът подухнел, под тях се виждали златни пояси и затъкнати в тях къси саби.

— Охо! — присмивали им се бедните. — Я вижте, какви саби имат, но какво ли ще правят с тях, граматика ли ще учат?

Присвивали вежди и в очите им проблясвал гняв.

Бартек гледал богаташките синове и си мислел:

„Имат коне, карети, кадифени пелерини. Майките им са облечени в скъпи рокли, фустите им шумолят по лъснатите подове в дворците и замъците. Ах, майчице моя, прегърбена от работа, трябва да успея да спечеля пари на всяка цена!“

След малко в тишината се разнесли стъпките на групичката, която влизала в града. Момците се настанили при роднини или ханове. Бартек се присъединил към един от групата и научил къде може да спи за най-малко пари, колко трябва да плати в школата, колко ще му трябва за храна. Както си вървял, чул през открехната врата на един хан звуци от лютня и песен. И изведнъж усетил приятна миризма на печено.

— Хей! — викнал един от момците. — Защо не влезем да хапнем тук?

— Да влезем! — подкрепил го Бартек, който след дългия път бил много гладен.

— Да влезем! — извикали и останалите и като стрели се вмъкнали в хана.

Вътре имало голяма грубо скована дървена маса, а края нея седели момци като тях. По-отзад, на откритата пещ се печало месо и мазнината му падала в огъня. До огнището на широк стол дремел мъж с надиплена дреха, каквато носели лекарите и учените.

Той шумно хъркал и залитал напред и назад, чак дългата му коса помръдвала по раменете му.

Момците захвърлили торбите си под масата и поръчали на гостилничаря ядене и пиене. Скоро масата се отрупала с чинии и чаши.

Бартек ял, та чак ушите му плющели, слушал разговорите за тежкото учение и изпод око наблюдавал спящия мъж.

— Кой е този до огнището? — попитал той гостилничаря.

— Доктор — отвърнал гостилничарят. — Напи се и заспа там като бръмбар върху роза.

— Доктор? — учудил се Бартек.

Веднага му дошло на ум, че няма да е зле, да се хване на служба при този доктор и да се изучи. Щяло да му струва по-малко усилия, отколкото да се учи в кралската школа.

Разгледал внимателно спящия. Лицето му било кръгло, добродушно, бузите му — зачервени. Спял спокойно, с протегнати крака, изпод черното наметало стърчали обувките с остри върхове като опашка на змия.

— Докторът си спи ли спи — повторил гостилничарят уморено, — а аз трябва да затварям. Десет отдавна мина, след малко стражата ще почне да тропа по вратите и да вика, че е време да затварям хана и да отивам да спя.

— Слушай, гостилничарю — рекъл Бартек. — Някой трябва да помогне на доктора да стигне до вкъщи, след като си пийне човек, краката му не го държат. Ако нямай кой, аз мога да го изпратя.

Момците взели торбите си и заизлизали. Спящият доктор нищо не усещал.

— Изпрати го, момко, изпрати го — зарадвал се гостилничарят. — Хем на мен ще помогнеш, хем на доктора.

— Къде трябва до го заведа?

— Съвсем е наблизо. Вдясно зад ъгъла е къщата на доктора. Ще я познаеш по красиво изрязаната от дърво врата. Богаташка къща е. Ех! На всички доктори им върви!

— Разбуди го, аз ще го заведа вкъщи.

Бартек и гостилничарят пристъпили към спящия, хванали го за раменете и започнали леко да го разтърсват.

— Събуди се, докторе! Събуди се!

— Бррр! Бррр — размърдал се докторът и отворил очи. — Какво става? Краков ли гори?

— Не, не гори. Време е да затварям.

Докторът се изправил и се заклатушкал. Бартек го хванал през кръста.

— Кой е този добър човек, който ме е подпрял? — запитал докторът.

— Аз съм Бартек. Подпри се на мен и аз ще те заведа вкъщи.

Излезли двамата на улицата. Бартек подкрепял доктора и гледал да не стъпват из локвите.

— Благодаря ти, благодаря ти, добри човече.

— Няма за какво, докторе. По-добре внимавай къде стъпваш, за да не се спънеш в някоя котешка глава. Хайде, хоооп!

— Благодаря ти за грижите. Как да ти се отплатя за стореното?

— Ами, вземи ме да ти служа, докторе. Вярно ще ти служа и помагам. Работата на доктора е нещото, което ме интересува най-много на света.

— Значи искаш да те взема на служба при мен? Става. Съгласен съм да те взема, аз съм сам-самичък. Ще ми помагаш като лекувам хората и от време на време ще идваш в хана и ще ме довеждаш вкъщи, както направи днес.

Така Бартек се уговорил с доктора и останал при него.

В дома на доктор имало какво ли не и на Бартек му харесало тук. Харесвало му и когато болните донасяли на доктора златни жълтъци. Той внимателно наблюдавал всичко, което докторът правел с болните, вслушвал се в съветите му за болестите, запомнял препоръките за церовете. Успял да научи и езика на доктора и вече му се струвало, че се е изучил и той самият да бъде доктор.

Бартек приготвял церовете, помагал на доктора да стрие корени, да направи прахчета, да пусне кръв на болните. Също така водел и прибирал доктора от хана и докторът не можел да спре похвалите си за него.

Били минали вече две години, когато един ден повикали доктора при важен и богат господар, който живеел на село. Бартек оседлал кобилата, докторът си облякъл най-хубавите дрехи, взел торбичка с прахчета, стъкленица с пиявици, шишенце рициново масло и рекъл:

— Слушай, Бартек, отивам при този лакомник, който е преял от печена гъска и едва диша. Трябва да го оправя. Ти стой тук и тъй като вече си поизучил занаята, ако дойде болен, лекувай го.

Бартек се поклонил и запитал:

— А парите за лечението за кого ще са — за мен или за теб?

— За теб, за теб — отвърнал докторът, яхнал кобилата и тръгнал.

Докато докторът се отправил към болния господар, Бартек измел стаята, приготвил се и зачакал първите болни.

Не след дълго се появил помощникът на кмета, който имал болки в ухото, защото бил стоял на течение.

Бартек му погледнал ухото и важно-важно с един малък мех духнал в него, после наложил билков мехлем, завързал го с кърпа и рекъл:

— Внимавай, особено когато има пълнолуние, спи на лявата страна и този корен, който ти давам от аптеката на доктора, налагай на болното ухо.

— Ще ми мине ли от него? — попитал помощникът на кмета.

— Ще ти мине — заявил гордо Бартек.

— Благодаря, докторе. А какво дължа?

— За съвета една сребърна монета, за корените — също една.

Помощник-кметът платил на Бартек две монети и с пъшкане си отишъл.

После пристигнал лелята на кмета. Тя се оплакала, че нищо не я радва, само въздиша и сърцето й се свива.

— Изгони всички, които ти се противопоставят — рекъл Бартек и примижал. Из целия град се говорело, че лелята на кмета живее със синовете си в кавги и разпри.

Старата жена плеснала с ръце. Съветът й харесал.

— Но тогава трябва да напусна града.

— Ами, да, и колкото по-скоро, толкова по-добре за вас. Най-добре да идеш на село. Разхождай се при изгрев и залез-слънце, вдишвай аромата на цветята, слушай песента на птиците. А ето тук и малко корени.

Бартек отишъл при аптечката на доктора, взел щипка чубрица, стиска синапено семе и прибавил малко черен пипер.

— От него доста се киха — говори й той, — но ще ти премине желанието за кавга.

И добре ги завил.

— Трябва ли да ги варя? Трябва ли да ги пия? — пита го лелята на кмета.

— Достатъчно е да ги помиришеш. Ще ти помогне.

Бартек мило се усмихнал на жената, тя му благодарила и дала една златна монета.

После дошла една бабичка от село, която дошла в Краков на пазар. По пътя цяла се разтресла. Бартек й предписал корени, от които хубавичко да се изпоти. Бабичката поискала да му плати, но Бартек само я погледнал и поклатил с глава. Тя била толкова бедна, добра и стара, сякаш била собствената му майка. Но бабичката не искала да си отиде даром, затова подарила на Бартек една гъска. Бартек взел гъската, опекъл я и я изял на обяд.

Така Бартек продължил да лекува болните. Той насъбрал цяло сандъче с пари и хубавичко си похапнал гъски, патици и сланинка, които му носели болните селяни.

След две седмици докторът се върнал. Бартек му показал сандъчето с пари и му разказал как е лекувал болните.

— Е, щом е така — рекъл докторът, — трябва да се разделим. Тука няма място за двама ни.

— Ами, да — съгласил се Бартек. — Вече добре знам как да лекувам. Ще се върна у дома. Там ще има кого да лекувам: и от селото, и от града, и от замъка. Недалеч от нашето село има княжески замък с шест кули. Остани си, докторе, със здраве.

— И ти, Бартек, бъди здрав.

Така Бартек напуснал Краков. Сложил парите в торба, взел и парче хляб и сланина за из път и тръгнал. Излязъл от градската порта и се огледал. Слънцето греело над Краков, под лъчите му всички кули и покриви били като златни. В този момент засвирил рогът на стражата и Бартек усетил как последният тон сякаш се забил в сърцето му. Домъчняло му, че си тръгва.

Още веднъж се огледал и въздъхнал. После бързо закрачил по пътя, който водел към родния му дом. Вървял целия ден, вечерта стигнал до едно голямо блато. Там закрачил предпазливо, защото дори и да познаваш блатото, в сумрака било опасно да се върви. Тъмни мъгли се виели над тресавището, от тръстиката полека се показвал месецът.

Бартек вървял, облян в червена светлина. Изведнъж спрял. Зад купчина дърва нещо се белеело, като че ли била женска фигура, забрадена с кърпа. Дочул се и хленч:

— Ох, няма ли кой да ме пренесе през блатото…

Бартек се заслушал. Сърцето му се свило. Помислил си:

„Ще пренесе бабичката през блатото. Дали ще ми заплати или не, все ми е едно. Ще я пренеса.“

Приближил се до сгушената фигура под върбата.

— Ела, майчице. Ще те пренеса.

Навел се над нея и я качил на гърба си. Била лека й толкова мършава, че като я носел, му се струвало, че костите й пращят.

— Много съм ти благодарна — отвърнала жената. — Много ти благодаря, момко. Как се казваш?

— Бартек.

— Благодаря ти, Бартек. Ще мина през блатото, и краката си няма да измокря. Ха… ха… Много съм радостна. Чак ми се иска да запея.

Щом рекла това, тя се наместила по-удобно на гърба на Бартек и с хрипкав глас започнала да си мънка някаква песен:

„Пред мене всичко се тресе,

от мен се никой не изплъзва.

Князе, епископи, търговци,

и мъдреците и глупаците —

пред мен се рабски олюляват.

Самият крал не може да пречупи

мощта, която аз владея.“

— Че каква е твоята мощ, жено? — засмял се Бартек.

— Такава! — отсякла тя, завъртяла се на гърба му и отново почнала да си мънка.

Месецът изплувал над блатото, но за Бартек светлината му била студена като блясък от стомана. По гърба му преминали ледени тръпки.

— Недей да трепериш, момко — рекла жената. — Ти ми помогна, а аз умея да се отблагодаря. Знаеш ли, кого пренесе през блатото?

— Не… — изхриптял Бартек, макар че вече предусещал отговора.

— Е, момко, няма нужда от дълги речи: аз съм Смъртта. Няма защо да се крия. А ти кой си?

— Аз ли? Доктор съм.

— Ооо! Чудесно, как сме се срещнали! Чиста случайност. Слушай. Няма да ми е трудно да ти се отблагодаря. Когато влезеш при тежко болен, винаги ще ме виждаш. Когато стоя при краката на болния, лекувай го както знаеш. Ако стоя при главата, не се осмелявай да го лекуваш. Така или иначе ще го прибера. Така ще се уговорим с теб. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — отвърнал Бартек.

Изведнъж по гърба му отново пролазили ледени тръпки.

— Защо, момко, се тресеш като трепетлика? — попитала Смъртта. — Толкова ли ти тежа? Ето вече преминахме благото. Бъди здрав!

И докато Бартек се опомни, тя скочила от гърба му, костите й изскърцали и Смъртта изчезнала.

Бартек се поотърсил, успял да се съвземе и продължил. Вървял и си мислел: „Какво пък? Случи ли ми се нещо? Ами. На света няма друг доктор, който да има договор със смъртта. Ей, сега вече парите ще потекат. Едва сега моята майчица и аз ще си поживеем!“.

И наистина: Бартек се върнал в родното си село и при него на часа започнали да идват болни хора, викали го от близо и далеч.

Така станал повече от прочут доктор. Щом само влезел при болния в стаята, веднага казвал дали той ще умре или ще оздравее. Никога не грешил. Щом кажел, че болният ще оздравее, винаги успявал да го излекува.

Нямало нищо чудно, че парите потекли като река към него. Имал всичко, каквото пожелаел. Майка му — също. Построили си нова къща. До нея сенчеста градина, лехи със зеленчуци и плодни дръвчета. Построили обор, конюшня и хамбар. Но майка му от време на време го питала:

— Ех, синко мой, как така лекуваш? Като някакъв глупак. Едни и същи корени даваш за треска и за температура. Струва ми се, Бартек, че само отгоре-отгоре си изучил докторския занаят и си помагаш със своята хитрост. Това не може да продължи дълго. Един ден добрите дни за нас ще свършат!

Но Бартек се смеел:

— Не се натъжавай, майко! Бързо станах доктор, бързо спечелих имот. Защо не се радваш?

— Ами точно за това ти говоря, че всичко стана много бързо. Много си буен, синко. А всяко усилие преодоляваш съвсем лесно. Затова се боя за теб.

— Не се страхувай, майко. Богат и прославен съм!

Наистина славата на Бартек се разнесла надлъж и нашир. Затова няма нищо странно, че една пролетна вечер пред къщата на Бартек спряла карета, от която слязъл пратеник на княза и помолил, докторът да иде в замъка. Дъщерята на княза се била разболяла.

— Дъщерята на княза ли? — попитала майката на Бартек, като видяла, че синът й се готви за път. — Дъщеря му? Това ли девойче, на което никоя перачка не може добре да изпере дрехите, за което никоя шивачка, не може да ушие хубава рокля! Пфу!

— Каквото и да е, трябва да ида, след като князът ме вика. Е, хайде майко, със здраве.

Бартек се сбогувал със старата си майка и се качил в каретата. Зачаткали копитата, конете се понесли към замъка. Било вечер, славеи пеели в клоните на брезата и глога.

Конете летели напред и скоро спрели в двора на княжеския замък.

Наизлезли слугите, отворили вратата на каретата и повели доктор Бартек към болната. Той влязъл в разкошна стая. На красиво дървено легло лежала бледа девойка. Едва дишала. Кой можел да повярва, че тези посинели устни са изричали закани към старата перачка? Кой можел да повярва, че тези малки, безсилни ръце с гняв са се свивали в юмрук?

Съжаление обзело Бартек, той се приближил до нея… и се разтреперил. До главата на девойката седяла Смъртта.

В този момент край Бартек застанали князът, княгинята, придворните и го заразпитвали дали ще оздравее дъщери им.

— Оставете с нея насаме — рекъл им Бартек. — Веднага ще се заловя да я лекувам.

Родителите излезли на пръсти, скрили се и всички придворни и само под око оглеждали прославения доктор.

А Бартек дръзко се обърнал Смъртта.

— Е, уважаема белокоса старице? Веднъж ми дай път. Искам, тази девойка да живее.

— Какво дрънкаш, момко? Как така разговаряш с мен? Спомни си за нашата уговорка. Важи или не важи?

— Поне веднъж се откажи от нея…

— Ех, Бартек, Бартек! И дума да не става. Защо да се откажа от нея. Защо? Заради това болнаво момиче? Защо? Да не те е урочасало?

— Не знам. Бледичка е, добричка е! Остави ми я! Ще я привдигна. Искам да излекувам тази девойка.

— Ти умееш да лекуваш точно така, както умееш да спазваш нашата уговорка. Имаш много сила, но умът не ти достига. Главата ти е празна.

— Застани от другата страна на леглото.

— Няма.

— Застани.

— Няма ли да ти дойде умът в главата? Ако го направя, вместо момичето, ще взема теб.

— Остави ни и двамата живи.

— Отново почваш да извърташ. Но няма да отстъпя. Не и не!

— Моля те.

— Не!

— Ех ти! — извикал Бартек. — Щом не искаш, така да е! — грабнал със силните си ръце леглото и го обърнал.

И докато се усети, Смъртта стоял при краката на девойката.

— О, не, не, не — кимала с глава. — Какво ти става? С мен шега не бива. Това, което се уговорихме, е в сила. Скоро ще се видим и то ще е завинаги. Довиждане, нетърпеливецо.

Смъртта протегнала костеливите си крака, размахала бялата си кърпа и излетяла от прозореца на княжеския замък.

Бартек погледнал девойката. По бузите й пълзяла руменина, устните й се разтегнали в лукава усмивка. Отворила тъмните си очи, които били остри като на сврака, седнала в леглото, плеснала и с писклив глас завикала:

— Вече ми е по-добре! Какво ви става, Бохуно, Качено, Зофка! Носете ми да вечерям. Но кифличката трябва да е прясна, а млякото — нито студено, нито топло! Бохуно, Зофко! Катко! Бързо, или ще ви изтегля ушите! — изведнъж забелязала Бартек.

— А вие пък кой сте?

— Доктор.

— Не ми трябва никакъв доктор. Вече съм здрава! Махайте се оттук! Татко ще ви плати колкото трябва.

Бартек го заболяло сърцето. Малко от жал, малко от горчивина, малко от изненада. Все още в ушите му звънтял гласът на княжеската дъщеря, раздаваща заповеди.

Погледнал я още веднъж и излязъл. На вратата се сблъскал с бързащите възхитени слуги. Те сновели напред-назад, колкото бързо могли, защото пронизителният гласец се разнесъл отново:

— Качено! Бохуно! Бързо! Оглушахте ли!

Към девойката тичал задъхан и князът, а когато се сблъскал с Бартек, прегърнал го и радостно извикал:

— Дъщеря ми е оздравяла, оздравяла е! Пак бъбри както преди. Благодаря ти, докторе!

Измъкнал от колана си кесия с жълтици и я пъхнал в ръката му. Но днес златото не зарадвало Бартек, изглеждало му като просто желязо. Той отблъснал княжеската кесия.

— Благодаря, княже — отвърнал Бартек. — Ще се разплатим, когато дъщеря ти оздравее напълно.

— Казвай, колко искаш? Колко? — попитал нетърпеливо князът.

— Утре ще се разплатим. Сега бързам за вкъщи.

— Добре, утре. Довиждане, докторе.

— Сбогом, княже.

Кралят сложил ръцете си пред устата и извикал из целия замък:

— Хей, вие там! Конярите! Пригответе карета в дар на доктора.

Бартек излязъл на двора, конете цвилили и нетърпеливо риели с копита. Шест двойки коне — сиви на цвят, впрягът им от чисто злато.

Но разкошният подарък въобще не зарадвал Бартек. Той мълчаливо се отпуснал на меките възглавници, махнал с ръка на кочияша да го отведе у дома.

Върви каретата по пътя, а Бартек премисля. Мислел си, че досега му е вървяло само благодарение на хитрини и лукавства. А това не са честни неща, върху които да гради животът си. И ето, не издържаха и го провалиха. Девойката успя да го надхитри и го победи, дори и когато едва дишаше.

— Оздравяла е… — повтарял си Бартек думите на княза и горчиво се усмихнал. — Никога не съм имал силна воля — въздъхнал той и се загледал в гората, губеща се в сумрака.

По пътя каретата отминавала дървета и храсти, с цъфнали пролетни цветове. Чувало се вечерното пеене на славеите. И изведнъж песента секнала като недовършен въпрос.

„Не съм живял правилно — мислел си Бартек. — Не. Заблудих се. Но какво да се прави? Всяко нещо с времето си.“

Шестте чифта сиви коне стигнали до една долчинка и тръгнали покрай блатото. Водата блестяла като сребро, защото отново излязъл месецът. Мъглите се надигали над тръстиката, чувало се крякане на жаби.

Изведнъж от върбата се понесла песен, подобна на бръмченето на комар.

„О, някъде наблизо ще е оная вещица“ — рекъл си веднага Бартек.

Едва си го помислил, конете спрели, почнали да рият земята и да цвилят.

— Почакай — рекъл Бартек на кочияша.

Слязъл от каретата и се заоглеждал из блатото. Във върбалака отново се белеела бялата кърпа. „Ето я. Трябва да вървя направо.“ И закрачил право по мочурището. Облакът от комари се въртял над него и жужал:

— При нея ли отиваш? При нея?

— Отивам. Няма какво да сторя. Ако не ида при нея, тя ще дойде при мен.

Вече наближавал върбите. Изведнъж пред него се изправила Смъртта и рекла:

— Хубаво е, че удържа на думата си. Ела с мен.

И Бартек тръгнал.

Вървели през блатото доста дълго, накрая спрели пред голяма дупка, над нея потрепвал пламъкът на светилник.

— Сега ще дойдеш с мен в онази дупка, Бартек — наредила смъртта. — Това е къщата ми.

Влезли и двамата. Бартек се огледал: по стените имало паяжини и много лавици, на които имало малки светилници.

Някои горели с хубав пламък, други били като ясна зора, трети премигвали, а четвърти догаряли.

— Какви са тези светилници? — пита Бартек.

— Това е пламъкът на човешкия живот — отвърнала смъртта. — Тези, които светят силно, ще живеят още дълго. Други, виж тук, бавно догарят.

— А кое е пламъчето на живот на княжеската дъщеря? — попитал предпазливо Бартек.

— Това — смъртта му показала силно горящо пламъче, което весело пръскало.

— А на моя живот?

— Силата на твоето пламъче премина в това на княжеската дъщеря, гледай.

И Смъртта показала на Бартек пламъче, което едва-едва просветвало.

— Значи, не можах да надхитря смъртта! — рекъл Бартек и се свлякъл в краката на Смъртта.

— Беше хитрец с куп способности, но не му се искаше да мисли и да работи — въздъхнала Смъртта. — А това е краят на моята уговорка с доктор Бартек. Сбогом, дръзки момко.

Тази нощ Бартек не се завърнал при старата си майка. Следващата също. Никой не разбрал какво станало с него. Някой казвали, че умрял, други — че се завърнал в красивия Краков…

Край