Фьодор Волков
Предговор

Американският публицист Ладислас Фараго е известен като автор на книги на военноисторически теми: „Разкъсаният печат“ („The broken seal“. N. Y., 1967). „10-ият флот“ („The tenth fleet“. N. Y., 1965) и др. През 1965 г. в Съветския съюз беше издаден сборникът с очерци на Л. Фараго „Къщата на Херен стрийт“.

Преди Втората световна война Фараго много години е кореспондент на американски вестници в Европа, главно в Берлин и Лондон, като по „съвместителство“ изпълнява и задачи на американското разузнаване. През годините на Втората световна война той става професионален разузнавач на военноморското ведомство на САЩ. Затова е обясним интересът на Л. Фараго към работата на капиталистическите разузнавания и контраразузнавания, включително на абвера на фашистка Германия.

Авторът е събрал и сумирал значителен материал върху един от най-интересните проблеми на Втората световна война — за дейността на разузнаването и контраразузнаването на вермахта.^[1]

В книгата на Л. Фараго^[2] за първи път се използват документи на хамбургското и бременското отделение на абвера, които в навечерието и през годините на Втората световна война се специализирали да водят разузнавателна работа във Великобритания, Съединените щати и Франция. Л. Фараго е прегледал над един милион страници документи на абвера, част от които за първи път се използват като научен материал.

Безспорен интерес представляват главите за дейността на фашисткото разузнаване в САЩ: за ролята на профсъюзния бос Дж. Луис и нефтопромишленика Дейвис, най-важния в Северна Америка помагач на германците при осъществяването на най-голямата акция на нацистите в САЩ — опита им да провалят Рузвелт в изборите през 1940 г., данните за „горещата линия“ — трансатлантическия радиотелефон, използван от Рузвелт и Чърчил, тайните на която уж били разкрити от германското разузнаване.

Авторът отделя голямо внимание на действията на шпионите с дипломатически паспорти от германското посолство във Вашингтон. Това посолство, пише Л. Фараго, „се бе превърнало в истинска крепост на фашизма“, както и другите посолства и легации на райха в чужбина.

Особено важен и интересен е документалният материал на Л. Фараго за военната и икономическата помощ на петролните и другите монополи и на банките на САЩ и Англия за хитлеристка Германия в навечерието и през Втората световна война. Банкерите и индустриалците от Вашингтон давали милиарди заеми за възраждането на германския вермахт и за неговото въоръжаване. Голяма част от бомбите, хвърлени по-късно върху Лондон и Ковънтри, Страсбург и Дюнкерк от самолетите на Луфтвафе, заредени с бензин на англо-холандския петролен тръст на компаниите „Стандард ойл“ и „Тексас къмпани“, е била произведена с английски и американски средства.

Авторът посочва данни за опитите на английски и американски политици да сключат сепаративен договор с хитлеристка Германия зад гърба на своя съюзник СССР.

Читателят ще намери и други сведения за дейността на фашисткото разузнаване през годините на Втората световна война: за загадките, свързани с операцията „Овърлорд“ — откриването на втория фронт в Европа, — за превербуването на германски шпиони, за операцията „Цицерон“ — открадването на документите на Техеранската конференция, организирана от ръководителите на великите държави през 1943 г.

Но в книгата на Л. Фараго редица важни проблеми не са отразени както трябва. Така например в нея почти не са засегнати глобалните проблеми, свързани с началото на войната и със самата Втора световна война и не се разкриват нейните истински причини. За да може читателят да добие по-пълна представа за събитията на войната във връзка с дейността на фашисткия абвер, налага се този кратък предговор към книгата.

На 1 септември 1939 г. фашистка Германия нападна вероломно Полша. На 3 септември Англия и Франция обявиха война на Германия. Така започна Втората световна война, която въвлече в своята орбита 61 държави от Европа, Азия, Америка, Африка и Океания с население 1700 милиона души. Въоръжените сили на воюващите държави достигнаха гигантски мащаби — бяха мобилизирани 110 милиона души.^[3]

Пламъкът на войната разруши хиляди градове, бяха унищожени неизчислими материални ценности, създавани в продължение на векове с упорития труд на десетки поколения. Но най-тежкият данък, който народите платиха на Молоха^[4] на войната, са милионите човешки жертви. Докато във всички войни през XVIII в. са загинали 5372 хиляди души, а през XIX в. — 16 милиона през XX в. в двете войни, разпалени от империалистите, загинаха над 60 милиона души.

За жертвите на Втората световна война носят отговорност преди всичко ръководителите на фашистка Германия и милитаристка Япония и истинските господари на външната и вътрешната политика на капиталистическите страни — монополистите, кралете на стоманата и оръдията, банкерите. За разпалването на Втората световна война са отговорни и мнозина от тогавашните политически дейци на западните държави. Империалистите на Англия, САЩ и Франция допринесоха Хитлер да дойде на власт през 1933 г. и в Европа да бъде образувано огнище на война.

Западните държави и преди всичко САЩ и Англия, с помощта на „плана Дауъс“ и „плана Йънг“ вложиха милиарди долари и фунтове стерлинги в германската промишленост, като по този начин улесниха възраждането на германския военен потенциал. Те съдействуваха да бъдат отменени военните ограничения на Версайския договор, а фашистка Германия да създаде своя сухопътна армия, военновъздушен и военноморски флот.

Политиката на насъскване на фашистка Германия срещу СССР — политиката на Мюнхен, водена от десните кръгове на Англия, САЩ и Франция, поддържана от лидерите на дясната социалдемокрация, в условията на нарастващата агресивност на германския и италианския фашизъм и на японския милитаризъм беше предателство към националните интереси на собствените им народи.

Управляващите кръгове на Англия и Франция оставиха на произвола на Хитлер и Мусолини Австрия, Чехословакия, републиканска Испания. Тази политика доведе до това, че единният антифашистки фронт на държаните, които можеха да обуздаят фашистките агресори, не беше създаден.

Според Л. Фараго причина за Втората световна война е стремежът на Хитлер да завладее Данциг (Гданск) и тъй наречения „полски коридор“. Но това беше само повод, а не причина за избухването на Втората световна война.

Политиката на опити за договаряне на Англия, Франция и САЩ с фашистките държави и за създаване на антисъветски блок — на „обединяване на Европа без Русия и против нея“ — беше сърцевината на предвоенната дипломация на западните държави. При това център на това обединение трябваше да станат англо-германският и франко-германският съюз.

За да постигнат главната си стратегическа цел в политиката — съглашение с фашистка Германия и насочване на германската агресия срещу СССР, — английските и френските политици водеха двойна игра. Те използваха политическите си и военните преговори със СССР за оказване на натиск върху Берлин и Рим. Английските и френските политици си бяха поставили за цел да изолират СССР и да подскажат на Хитлер, че съветската страна няма съюзници и Германия може безнаказано да я нападне.

Съветското правителство искрено се стремеше да създаде фронт на колективна безопасност, ядро на който да бъде сътрудничеството на СССР с Англия и Франция против фашистката агресия. СССР правеше всичко, зависещо от него, за успешното завършване на англо-френско-съветските преговори. Но в хода на преговорите с Англия и Франция ставаше все по-ясно, че не може да се постигне с тях действително и сигурно споразумение.

Нещо повече, както свидетелствуват документите на германските и английските архиви, през лятото на 1939 г. английски политици — министърът на външните работи Халифакс, министърът на външната търговия Хъдзън, съветникът на Чембърлейн Уилсън и лейбъристкият лидер Бъкстън — провеждат в Лондон тайни преговори с видния хитлеристки чиновник Волтат, с германския посланик в Лондон — известния разузнавач Дирксен и със съветника на посолството Кордт. По това време на тези преговори английските политици предлагат на фашистка Германия големи планове за разделяне на света, за създаване на своего рода англо-германска антанта, насочена против СССР.^[5]

Тази политика на управляващите кръгове на Англия и Франция беше един от решаващите фактори за разпалване на Втората световна война. Тя доведе до разгрома на английските и френските армии през лятото на 1940 г., до капитулацията на Франция и до заробването на народите на много европейски страни.

В книгата на Л. Фараго се отделя много място на дейността на подразделенията на абвера, възглавяван от адмирал Канарис, който работи едновременно и за английското, и за американското разузнаване.^[6] За дейността на разузнавателните организации на фашисткия райх — контраразузнаването на Химлер (РСХА), службата за безопасност (СД) на Хайдрих, разузнавателното бюро на германското Министерство на външните работи начело с Рибентроп и много други — Л. Фараго само споменава.

На разсъмване на 22 юни 1941 г. хитлеристка Германия вероломно наруши договора със СССР за ненападение. Започна Великата отечествена война на съветския народ против фашизма.

Влизането на СССР във война против хитлеристка Германия измени из основи цялата международна политическа и военна обстановка. То стана залог за победата на демократичните сили над фашизма, тъй като при тогавашните исторически условия СССР беше единствената страна в света, способна да разгроми Германия и нейните сателити, да спаси човечеството от заробване и изигра решаваща роля за превръщането на Втората световна война от империалистическа, каквато беше и от двете страни до 1940 г., в справедлива, освободителна война.^[7]

Германските фашисти се надяваха да скалъпят единен блок на капиталистическите страни за борба против първата в света държава на работниците и селяните. Макар противоречието между капитализма и социализма да беше главното противоречие на епохата, все пак страшната опасност за самото съществуване на Англия и САЩ настоятелно диктуваше на правителствата на тези страни необходимостта да се съюзят със СССР против общия праг.

Антифашистката коалиция, обединила, както отбелязва другарят Л. И. Брежнев, „народите и държавите за обща борба против фашистките завоеватели“^[8], бе създадена в резултат на енергичните усилия на съветското правителство. Антифашистката коалиция е подготвена от неуморната и последователна борба на СССР и на трудещите се от целия свят за установяване на тясно сътрудничество между всички европейски държави, заинтересовани от поддържането на мира. „Тази коалиция се роди — изтъква другарят Л. И. Брежнев — не само в резултат на дипломатическите споразумения между великите държави. Нейните корени са в онази борба против фашизма, която още преди войната бяха започнали комунистите, прогресивните работници и представителите на интелигенцията, най-добрите синове на всички народи.“^[9]

Благодарение на правилния и последователен външнополитически курс на Комунистическата партия, на съветското, правителство реалната заплаха от създаване на единен фронт на капиталистическите държави против СССР беше предотвратена.

Антифашистката коалиция стана политически и военен съюз на държави с различни обществени системи, съюз на милиони хора на труда, обединили се за борба против общия враг на човечеството — фашистките завоеватели.

Историята на междусъюзническите отношения между държавите от антифашистката коалиция е пример за тясното им политическо, военно и икономическо сътрудничество.

Но антифашистката коалиция беше сложен съюз, отразяващ дълбоките противоречия между социалистическата държава — Съветския съюз, и неговите партньори от тази коалиция.

САЩ и Англия отлагаха откриването на втория фронт в Европа, макар в комюникето за резултатите от преговорите между СССР, Англия и САЩ, публикувано на 12 юни 1942 г., да се сочеше абсолютно точно, че е била „постигната пълна договореност относно неотложните задачи, свързани със създаването на втори фронт в Европа през 1942 г.“. Вторият фронт не беше открит нито през 1942 г., нито през 1943 г. Той беше открит едва на 6 юни 1944 г. — със закъснение от две години, въпреки че точното изпълнение на съюзническите задължения от страна на Англия и САЩ, можеше да спаси стотици хиляди човешки живота.

Освен това през годините на Втората световна война министър-председателят на Обединеното кралство У. Чърчил излезе с план за създаване на „Съединени европейски щати“ — антисъветско обединение на държави, възраждащо предвоенните проекти за враждебно обкръжаване на Съветския съюз.

От германски, английски, американски, френски и други секретни документи е известно, че политици, дипломати, делови кръгове и банкери на Англия и САЩ са водели преговори с фашистки политици, дипломати и разузнавачи във връзка със сключването на сепаративен мир с Германия. Ще разгледаме по-подробно преговорите между Англия и САЩ, от една страна, и фашистка Германия — от друга.

През септември 1941 г. такива преговори са водени в Лисабон. От името на английското правителство в тях взема участие офицерът от английската армия Айткън, а от страна на фашистка Германия — Густав фон Кевер.

В началото на октомври 1941 г., по време на битката с фашистките орди край Москва, с германски предложения за условията на сепаративен мир и Лондон пристига един от представителите на Международния комитет на Червения кръст.^[10]

Княз Хохенлое е един от германските емисари, играли важна роля в преговорите за сепаративен мир между фашистка Германия, Англия и САЩ. През цялата война Хохенлое поддържа широки връзки с английското и американското разузнаване и в същото време е в близки отношения с управляващите кръгове на хитлеристка Германия. В преговорите на Германия с Англия и САЩ важна роля играе и фашисткият банкер Я. Шахт.

Преговори за сключване на сепаративен мир между Германия, Англия и САЩ се водят в края на 1942 г. Както изглежда, този път инициативата за преговорите идва от ръководителя на Гестапо Химлер. Като посредник се използва адвокатът Карл Лангбен. През декември 1942 г. Лангбен се среща с официален английски представител в Цюрих и с американския разузнавач Хопър в Стокхолм. Според Лангбен при условие, че правителството на Хитлер бъде сменено, възможност за сключване на мир съществува.^[11] Този сондаж става основа за по-нататъшните преговори между представителите на САЩ и на фашистка Германия.

Тихата и уютна къща в швейцарския град Берн на Херен стрийт се превръща в център на разузнавателна дейност от страна на САЩ.

А. Дълес се свързва с опозицията на Хитлер „във върховете“ (Херделер — Бен — Вицлебен) чрез Ханс Хизевиус, германския вицеконсул, който е и резидент на абвера в Цюрих, а също и чрез Химлер. Той води преговори през 1943 г. за незабавно сключване на сепаративен мир между САЩ и Великобритания и германското правителство, което би заменило Хитлер след преврата.

От средата на януари до началото на април 1943 г. в Швейцария, в Берн, се водят тайни преговори между А. Дълес, който има специални пълномощия от Белия дом, и хитлеристкия емисар М. Хохенлое. По време на преговорите Дълес (с псевдоним Бал) и Хохенлое (Паулс) ратуват за създаване на блок от държави, насочен против СССР.

С Дълес преговарят и пълномощниците на началника на главното управление на имперската безопасност (СС) Калтенбрунер.

Сепаративните преговори продължават през 1943, 1944 и 1945 година.

Арена на тайната дипломация става и Испания, където се прави сондаж чрез съюзника на Хитлер Франсиско Франко. Тук едновременно с действията на А. Дълес се прави още един опит за сключване на сепаративен мир. През януари и февруари 1943 г. в Мадрид се водят преговори между посланика на Англия Самуел Хор — приятел на Чембърлейн — от една страна, и Франко и министъра на външните работи на Испания Хардана, от друга.^[12]

Срещата на Хардана с Хор от 22 февруари 1943 г. завършва с настойчив призив на Испания към Англия да не оставя без внимание нито една възможност за образуване на общ европейски фронт против болшевизма.^[13]

През май 1943 г. в Лисабон, а след това и в Мадрид пристига ръководителят на „ИГ Фарбениндустри“ Шницлер. Той води преговори с представители на монополистическите кръгове на Англия и САЩ. Неговото посещение се предшествува от съвещание при Круп, в което вземат участие Шницлер, Шрьодер и други германски индустриалци и банкери. На съвещанието се признава, че, както изглежда, Германия е изгубила войната и трябва да се започнат преговори с Англия и САЩ.^[14]

Към 1943 г. се отнася и планът за сключване на сепаративен мир между съюзниците и Германия без участието на СССР, предложен от бившия президент на германската райхсбанка Я. Шахт, който моли съюзниците да разрешат на Германия да запази въоръжените си сили „за защита на Европа от болшевизма“^[15].

През Втората световна война друг важен център за международен шпионаж е Ватиканът, които провежда профашистка политика. В Рим се намира американският кардинал Спелман — близък на Дълес и на Уолстрийт. Там той се среща не само с германския посланик Вайцзекер, но и с Рибентроп. Приема го и папа Пий XII.

Пий XII и Спелман „стигат до споразумението“, че Мусолини трябва да бъде свален, но че „общата структура на съществуващия режим… трябва да остане непроменена“^[16]. Политиците на САЩ и Англия следват и реализират този план. Те се стремят да запазят фашистката диктатура в Италия, като отстранят само Мусолини. На 25 юли 1943 г. фашисткият режим на Мусолини е заменен с правителството на Бадолио. Но военният и политическият крах на Италия, предизвикан преди всичко от лятното настъпление на Съветската армия и от борбата на народните маси в страната, принуждават правителството на Бадолио да скъса отношенията си с Германия и да започне преговори за примирие. Англия и САЩ обаче започнат тези преговори с Италия без участието на СССР, за което между другото се споменава в книгата на Л. Фараго.

Тайните преговори започват в Мадрид на 15 август 1943 г. между английския посланик в Испания С. Хор и представителя на Бадолио генерал Кастелано. В преговорите участвуват и САЩ.^[17]

Съветското правителство настоява да бъде създадена военно-политическа комисия от представители на СССР, САЩ и Великобритания за разглеждане на въпросите, свързани с преговорите с различни правителства, отпадащи от блока с фашистка Германия.^[18]

В резултат на преговорите, проведени на остров Сицилия между пълномощника на правителството на Бадолио и представителя на щаба на генерал Айзенхауер, на 3 септември 1943 г. край Сиракуза е подписано примирието с Италия. След настойчивите искания на съветското правителство то е съгласувано и със СССР. Италия безусловно капитулира и на 13 октомври обявява война на фашистка Германия.

Англо-американските войски, дебаркирали в Южна Италия, започват бавно да се придвижват на север. Англо-американската реакция възнамерява да задуши широкото партизанско движение в Северна Италия с помощта на немско-фашистките войски и да превърне Италия в плацдарм за нахлуване на Балканите. Чърчил планира стоварването на английски агенти и на отряди „командос“ в Югославия, Албания и Гърция^[19], за да попречи на освобождаването на балканските народи от Съветския съюз.

Но решаващите победи на Съветската армия провалиха „балканската стратегия“ на Чърчил, прекършиха фашистката ос Берлин—Рим и предизвикаха разпадането на целия фашистки блок. След Италия през 1944 — 1945 г. Финландия, Румъния, Унгария и други васали на Хитлер сключиха примирие със съюзниците и обявиха война на Германия.

Голям център за международен шпионаж беше също Близкият и Средният Изток. Тук агентите на „Интелиджънс сървис“ и на американското бюро за стратегическа служба кръстосваха мечове с многобройните агенти на немския абвер, разузнаванията на Химлер, Рибентроп и други шпионски организации на фашизма. Старият дипломат-разузнавач фон Папен ръководеше немските шпиони в целия Среден Изток. Германското посолство се превърна в център на фашисткия шпионаж.

Агентите на Канарис — посланикът фон Папен и пълномощникът на абвера в Турция Паул Леверкюн, се свързват с американското военноморско аташе Дж. Ърл. Посещава го и самият шеф на абвера — адмирал Канарис. Състоял се продължителен разговор. Канарис казва на Ърл, че може да бъде сключен сепаративен мир със САЩ и Англия, ако те се откажат да настояват за безусловна капитулация на Германия. Канарис и фон Папен предлагат на правителството на САЩ следния план: да се отстрани Хитлер от ръководството и да бъде наказан със смърт, а армията да се предаде на съюзниците; чрез съвместните усилия на САЩ, Англия и Германия да не се допусне влизането на съветските войски в Централна Европа.^[20]

В книгата си Л. Фараго, като съобщава за операция „Цицерон“, пише за изтичането на секретна информация, свързана с решенията на Техеранската конференция на „голямата тройка“ — Й. Сталин, У. Чърчил и Ф. Рузвелт, състояла се от 28 ноември до 1 декември 1943 г. Л. Фараго твърди, че агентът на абвера „Цицерон“ (Елиас Базна, камериер на английския посланик в Турция Негбъл Хюгенс) откраднал копие от протокола на Техеранската конференция и го предал на аташето на германското посолство в Турция Л. Мойзиш, агент на една от фашистките разузнавателни служби. Но ако Мойзиш притежаваше всички протоколи на Техеранската конференция, щеше да знае, че операцията „Овърлорд“ представлява плат за дебаркиране на съюзнически войски в Нормандия. А Мойзиш съобщава в книгата си, че не е знаел какво представлява „Овърлорд“^[21]. Такива протоколи изобщо не е имало. В Техеран само записки за заседанията са водени поотделно от представители на делегациите на СССР, Великобритания и САЩ. Така че Л. Фараго възприема безкритично необоснованото твърдение на германския шпионин Л. Мойзиш.

Обстоятелството, че германците не бяха взели мерки за предотвратяване на операцията „Овърлорд“ — дебаркирането на съюзнически войски в Нормандия, — се дължи не само на това, че фашистките ръководители не вярваха в достоверността на информацията на своите агенти, включително и на „Цицерон“, но че я смятаха за провокация и дело на „английската секретна служба“^[22]. Става дума не само за дезинформацията от страна на секретните служби на Англия и САЩ. Германският генерален щаб не знаеше за операцията „Овърлорд“ твърде много неща. По-специално генералният щаб смяташе, че дебаркирането ще стане в района на Па дьо Кале, а не в Нормандия. Пък и хитлеристите вече нямаха сили, за да попречат на съюзниците да стоварят войски в Нормандия. Германското върховно командуване имаше в Северна Франция, Белгия и Холандия само 45 дивизии с непълен състав, лошо въоръжени и състоящи се от 17-годишни младежи и войници от най-стар възрастов контингент.

В същото време на 1 юни 1944 г. на съветско-германския фронт се намираха над 180 германски дивизии.^[23] Съветската армия, както и дотогава, играеше решителна роля през Втората световна война и громеше фашистките армии.

Едновременно с откриването на втория фронт в Европа западните държави предприемаха нови опити да се споразумеят с германските реакционери, за да спасят фашистка Германия от пълен разгром и да преградят пътя на Съветската армия към Европа.

За да улеснят сключването на сепаративен мир, английските и американските разузнавателни служби подготвиха политически преврат в Германия, който предвиждаше убийството на Хитлер. Както беше отбелязано по-горе, в тясна връзка с американското и английското разузнаване в Германия действуваше заговорническа организация, имаща за цел да свали или да убие Хитлер и да образува ново правителство начело с президент в лицето на фелдмаршал Витцлебен или генерал-полковник Бек. Това е разговор само във върховете. Става дума не за унищожаването на фашизма, а за отстраняването на Хитлер, за да може да се сключи сепаративен мир с Англия и САЩ и да се гарантира на империализма „достойно излизане“ от войната. Заговорниците установяват непосредствена връзка с Чърчил и му съобщават за плановете си.

Превратът е насрочен за 20 юли 1944 г. Този ден полковник Щауфенберг извършва покушение срещу Хитлер, като слага чанта с бомба под масата в помещението, където заседава щабът на Хитлер. В 12 часа и 50 минути избухва страшен взрив, има убити и ранени. Но смъртно изплашеният Хитлер се отървава само с леки рани. Заговорът е несполучлив. Хитлер жестоко се разправя с участниците в него.^[24]

Управляващите кръгове на САЩ и Англия продължиха опитите си да организират заговор против СССР. През февруари и март 1945 г. в Берн се състояха преговори между представители на щаба на английския фелдмаршал Александър и американските генерали Ейри и Лемнитцер, от една страна, и германския генерал Карл Волф, командуващ войските на СС в Италия, от друга, по въпроса за капитулацията на германските войски в Италия.^[25] Представителите на Англия и САЩ отново водят преговори без участието на съветската страна. Като научава за тях, съветското правителство смята „за невъзможно да даде съгласието си за преговори между британските и американските представители с представители на германския командуващ в Берн“.^[26]

Нарушавайки съюзническите си задължения спрямо СССР, Чърчил дава указание в края на войната „грижливо да се събира и пази германското оръжие, за да може лесно отново да се раздаде на германските войници, с които може да ни се наложи да си сътрудничим, ако съветското настъпление продължи“^[27].

През годините на войната Съветският съюз показа образец на честно и последователно изпълнение на съюзническия си дълг. Това бе принуден да признае дори У. Чърчил, който през 1943 г. писа на ръководителя на съветското правителство: „…Въз основа на моя опит мога да кажа, че Съюзът на съветските социалистически републики никога не е нарушавал нито задълженията си, нито договорите“^[28]. Но това не може да се каже нито за Чърчил, нито за другите политически дейци на Англия и САЩ.

Разгромът на фашистка Германия дойде като резултат от усилията на много народи и страни, обаче Съветският съюз и съветските въоръжени сили изиграха решаваща роля във Втората световна война, като счупиха гръбнака на фашистките армии.

Съветско-германският фронт беше главният, решаващ фронт на Втората световна война. Тук станаха главните сражения, които доведоха до победата. На съветско-германския фронт до началото на 1944 г. се сражаваха от 153 до 201 немски дивизии, а против съюзниците — от 2 до 19. Близо три години Съветската армия воюваше сама против германската армия!

През цялата война въоръжените сили на СССР унищожиха и взеха в плен 507 от 587-те германски дивизии и 100 дивизии на сателитите на Германия! Съюзниците на Запад и в Северна Африка разбиха не повече от 176 дивизии. Общите загуби на фашистката армия на съветско-германския фронт представляват 10 милиона души — три четвърти от всичките й загуби през Втората световна война (13 600 хиляди души)^[29]. Германският народ скъпо заплати кървавата авантюра на нацистите.

Съветската страна, както се отбелязва в постановлението на ЦК на КПСС „За 30-ата годишнина от победата на съветския народ във Великата отечествена война“. „стана главната сила, преградила пътя на германския фашизъм към световно господство, изнесе на плещите си основната тежест на войната и изигра решаваща роля за разгрома на хитлеристка Германия, а след това и на милитаристична Япония“^[30] и освободи германския народ от игото на фашизма.

„Колкото повече се отдалечават от нас годините на войната — каза другарят Л. И. Брежнев, — толкова по-пълно и по-ярко се откроява величието на героичния подвиг на съветския народ, мъжествено защитил в невиждано жестока борба своята съветска родина и завоеванията на социализма“.^[31] Бъдещите поколения вечно ще пазят в паметта си спомена за безсмъртния подвиг на съветския народ, спасил съветската страна и цялото човечество от заплахата от фашистко иго.

 

Бележки

[1] Вермахт — въоръжените сили на фашистка Германия през 1935–1945 г., създадени на базата на райхсвера, преименуван на вермахт, след като на 16 март 1935 г. е въведена всеобща воинска повинност. — Бел. прев. ↑

[2] Л. Фараго. Играта на лисиците. ↑

[3] Великая Отечественная война Советского Союза 1911–1915 г. Краткая история. М., 1965, е. 551. ↑

[4] Древносемитско божество на слънцето, огъня и войната, на което били принасяни човешки жертви (деца). — Бел. прев. ↑

[5] Вж. „Документы и материалы кануна Второй мировой войны, Т. II, М, 1948.“ с. 70–77, 100–104, 114–127, 131–151, 214–218. ↑

[6] За потвърждаване на този факт Л. Фараго се позовава на книгата на И. Колвин „Главният шпионин“. ↑

[7] Вж. История Великой Отечественной войны Советского Союза. 1941 — 1945 г. Т. I, М., 1961 с. XIX–XXII. ↑

[8] Брежнев, Л. И. Ленинским курсом. Речи и статьи. Т. I, M., 1970, с. 124. ↑

[9] Брежнев Л. И., пак там. ↑

[10] Вж. Root, В. The Secret History of the War, vol. II, N. Y., p. 642. ↑

[11] По-подробно вж. Волков, Ф. СССР—Англия. М.1964, с. 403. ↑

[12] Вж. Документы МИД Германии. Вып. III. M., 1946, с. 151–158. ↑

[13] Пак там, с. 161–162. ↑

[14] По-подробно вж. Волков, Ф. Посоч. съч., с. 424–425. ↑

[15] Пак там. ↑

[16] Манхэтен, А. Ватикан. М., 1948, с. 133. ↑

[17] Вж. Переписка Председателя Совета Министров СССР с президентами США и премьер-министрами Великобритании по время Великой Отечественной войны 1941–1915 г., т. I, M, 1976, с. 173 (по-нататък: Переписка…). ↑

[18] Пак там, с. 178–179. ↑

[19] Вж. Черчилль, У. Вторая мировая война. Т. V. М., 1955, е. 65. ↑

[20] Wedemeyer, A. Report. N. Y., 1958, p. 4, 417–418. ↑

[21] Вж. Мойзиш, Л. Операция „Цицерон“. Базна, Э. Я. был Цицероном. М., 1978, с. 109, 123–124. ↑

[22] „Die Zeit“, 14 Dez. 1950. ↑

[23] Вж. История Великой Отечественной войны Советского Союза. 1941–1945 г. Т. 6, М., 1965, с. 26. ↑

[24] По-подробно вж. Малышков, Д. Заговор 20 юля 1944 года в Германии. Причины и следствия. М., 1965. ↑

[25] Переписка… Т. I, с. 467, 468. ↑

[26] Пак там. с. 467. ↑

[27] „News Chronicle“, Nov. 25, 1954. ↑

[28] Переписка… Т. I, с. 109. ↑

[29] История Великой Отечественной войны Советского Союза 1941–1945 г. Т. 6, с. 28–29. ↑

[30] Правда, 1975, 9 февруари. ↑

[31] Брежнев, Л. И. Ленинским курсом Речи и статьи. Т. I, с. 121. ↑