Страшната котка (Лужишка народна приказка)

Преди години Кузликовската воденица била още здрава и добре работела. Сега вече тя е съвсем порутена, заглъхнала и само две от страните и — и то посъборени — се гушат сред бурен и трънаци. Времето е пощадило само дълбокия вир току под някогашното голямо колело, което вече го няма. А тогава във вира се въдели всякакви риби, че и един блатник — воден дух — се бил настанил в най-дълбокото. Той бил нито добър, нито лош, ако, разбира се, не го докачиш с нещо.

Една заран тоя воден дух, като се показал над водата, доловил мирис на нещо вкусно и приятно. Домъкнал се до малката готварница, която била прилепена до гърба на воденицата (сега и нея са я съборили дъждовете и ветровете), застанал на прага и надзърнал. Гледа — воденичарят се суети край пещта над един котел: оттам излизала, значи, тази толкова сладостна миризма.

— Добро утро, съседе! — поздравил водният дух.

— От добро да се не отървеш, съседе — отвърнал воденичарят и никак не се уплашил от нечакания гостенин, защото често бил виждал зелената му брада да се подава от вира.

— Какво нравиш?

— Ами, рибя чорба за закуска си варя.

— Дай и аз да опитам варена риба. До сега все сурова съм ял.

— Влез, влез да ми бъдеш дружина! Има риба и за двама ни — поканил го домакинът и му насипал цяла паница с варена риба.

Вкусил водният дух — много му се усладила. Решил:

— Оттук нататък няма вече сурова риба да ям — само варена.

— Добре, заповядай, когато искаш! — рекъл воденичарят.

И свикнал тоя блатник всяка заран на ранина да идва; буди съседа си и му тика в ръцете куп още жива риба:

— На! Свари я, че съм гладен!

И какво да нрави стопанинът? Става сънен, кладе пещта, чисти рибата и я слага в котела. А през цялото това време гостенинът стои зад гърба му, сумти нетърпеливо — ясно: гладен е…

Днес тъй, утре тъй, додеяло на воденичаря — не може да си отспи. Ама няма как, ще търпи; не бива да сърди съседа си, че може да затлачи улея с кал и камъни и да му спре водата.

И така продължило много време.

Веднъж край воденицата минал мечкар с мечка на синджир; отивал в недалечния град, където имало събор, да показва как мецана на задните си крака хоро играе и всякакви весели работи прави, за да разсмива хората и да ги кара да си развързват кесиите — така мечкарят си изкарвал хляба.

Било вече към залез слънце и той помолил воденичаря да го пусне да пренощува при него. Пък ние вече знаем, че стопанинът бил гостолюбив, а сега още повече се зарадвал — ще има с кого приказка да обърне, да научи какво става по света, защото той от години не бил напускал воденицата. Този гостенин, който весден скита из разни краища и с много хора се среща, сигурно ще му разправи нещо любопитно.

Запрели мечката в готварницата. Воденичарят донесъл нещо за ядене, мечкарят положил шише ракия на масата. Седнали двамата на сладки приказки и разговорки. Като пропели първи петли, чак тогава легнали да спят.

А ето че водният дух пак тропа, буди воденичаря — иска да му приготви закуска. На онзи очите лепнат за сън, ама нейсе, надигнал се с охкане, наклал пещта и рекъл на не канения гостенин:

— Оправяй се сам! Ти вече неведнъж си гледал как варя рибата и можеш сам да си свършиш тая работа, защото на мене много ми се спи.

И отишъл да си доспи.

Заловил се блатникът, изчистил рибата, хвърлил я в котела и клекнал край пещта да чака да се свари. Подир някое време закуската му била готова и из котела се разнесло сладостно ухание. От това се събудила мечката, която се била свила в тъмния ъгъл, вдигнала муцуна, надушила нещо вкусно; тихичко се промъкнала зад гърба на водния дух, който току що бил започнал да закусва. А ето че съвсем неочаквано през главата му се протегнала някаква космата лапа, бръкнала в хотела и извадила най-голямата риба. Дорде блатникът се обърне, още една лапа се пресегнала, още една тлъста риба докопала.

— Къш, ма проклетнице! Къш, това е за мене!

Ала Мецана нехае — бърка в котела и лапа по-бърже от водния дух. Видял той, че ще си остане гладен. Ядосал се, скочил и праснал нахалницата с черпака право по челото.

Разсърдила се мечката повече от него, засумтяла свирепо. Па като сграбчила блатника, па като почнала да го мачка с лапищата си, сякаш козунак меси. Онзи скимти и пъшка, тя ръмжи и реве. Вдигнала се такава олелия, че воденичарят и мечкарят се събудили и изтичали в готварницата да видят какво става. Едва отървали горкия блатник, който — куцук, куцук — се довлякъл до вира и се гмурнал в най-дълбокото.

Цели три месеца той не си подал носа над водата. Накрая една заран се показва на прага — озърта се плахо на четири страни и пита:

— Как е, съседе? Още ли е тук онази страшна котка?

— Ами, да! — пошегувал се воденичарят. — Тук е и тъкмо преди няколко дни се окоти. Сега си има и четири котенца. Там, в готварницата са се сврели на топличко; гонят мишки и плъхове за своя забава. Искаш ли да ги видиш?

— Ах, не, не! Дойдох да се сбогувам с тебе. Остани си със здраве!

Гмурнал се във вира водният дух и вече не се показал. Отишъл в друга река. Само че, видиш ли, каква пакост сторил? Събрал всичката риба и си я отнесъл в новото жилище. Оттогава във вира на Кузликовската воденица няма вече нито риба, нито жаба дори. Че и воденичарят подир години се състарил и отишъл да живее при роднини. Така запустяла и се разсипала неговата воденица, та останал само споменът за нея.