Агоп Мелконян
Втора среща с Уиндъм

Българският читател се запознава с творчеството на Джон Уиндъм по твърде странен начин. Приятелите на фантастиката вероятно дълго няма да забравят неговия великолепен роман „Чоки“ (библиотека „Галактика“ №9), а след малко ще разлистят първите страници и на „Денят на трифидите“. Защо наричам това запознанство странно? Просто защото „Чоки“ беше последният роман на Уиндъм, а „Денят на трифидите“ — първото голямо негово произведение.

Онези, които обичат предговорите, вече са чели обстойното представяне на Уиндъм към „Чоки“. Затова аз съм в неизгодно положение — трябва да направя портрет на същия Уиндъм, но с други щрихи.

Като всеки достоен англичанин той има дълго име — Джон Уиндъм Паркс Лукас Бейнън Харис. При това разточителство от имена не е чудно, че в творческата си биография е използвал доста комбинации от тях — Джон Бейнън Харис, Джон Бейнън, Уиндъм Паркс, Лукас Паркс, Джонсън Харис, а може би и други. Роден е в 1903 година в Иджбастън, имал е бурна младост и твърде млад започва да публикува развлекателни разкази под името Джон Бейнън Харис в списание „Уъндър Сториз“ („Странни разкази“). По-късно тези ранни произведения са събрани в томчето „Скитници във времето“ (1973 г.).

В началото на творчеството си Уиндъм с нищо не обещава, че ще стане класик на английската фантастика — книгите му са посредствени и небрежно написани мелодраматични историйки. В този период се появява „Любов във времето“ (1945 г.) — като пореден номер в евтината серия джобни романи „Америкън фикшън“ (английска серия за утопични романи, издавана от Бенсън Хърбърт и Уолтър Гилингс). С нищо не блестят и „Секретни хора“ (1935) и „Плоската планета“ (1936 г.). Във втората книга например се разказва за полета на първия човек до Марс, но в центъра на вниманието на автора е любовната връзка между астронавта Ваян и „пътничката без билет“ Джоан, от която се ражда извънбрачно дете. Година по-късно Уиндъм издава продължение — „Сънливците от Марс“, — също доста вяло и анемично произведение.

Биографът на Уиндъм Робърт Ласти в книгата „Обречен да бъде четен“ (1975 г.) описва Джон Бейнън Харис от онези години като боязлив и неуверен в себе си човек, останал в периферията на литературния и социалния живот на Англия.

Втората световна война като че ли се оказва преломна за Уиндъм. Драмата на „помъдрялото“ човечество, милионите невинни жертви по бойните полета и в концлагерите, атомната гъба над Хирошима и Нагазаки — всичко това разтърсва Уиндъм, изтласква го от вцепенението и го извежда на пътя към истинския хуманизъм. Сълзливите псевдоконфликтни истории остават в годините на първата му младост. Джон Уиндъм разбира: човекът вече е твърде могъщ, че да си позволява да бъде неразумен!

Така се появява неговото първо значително произведение — „Денят на трифидите“ (1951 г.). Не се наемам да преразказвам романа, пък и няма смисъл да лишавам читателите от удоволствието да го открият сами. И все пак ми се иска да предупредя в самото начало: това не е роман на ужаса, макар привидно да носи подобни белези. „Денят на трифидите“ е роман-предупреждение, роман за риска, скрит в човешката безотговорност и глупост, роман за драмата — неизбежна при всяко сляпо самодоволство и демонстрации на сила, роман за страха от натрупаните смъртоносни потенциали. Безспорно трифидите са символ — символ на опасността, която ни дебне отвън или отвътре (без значение!) и от която ние не сме готови да се защитим, защото сме слепи, сити и самовлюбени: слепи — от излишно любопитство, сити — подведени от лъжата, че ситостта е щастие, самовлюбени — от самовнушението, че сме венец и гордост на Вселената и значи сме свободни да осъществяваме всяка своя воля.

„Денят на трифидите“ не е сложно произведение — очевидно авторът не се е стремял към това. Фантастичният елемент е откроен и ясен, сюжетните ходове са опростени. Целта е очевидна: трябва да се изчисти всичко, което е извън конфликта Човекът срещу Опасността. Тази опасност е именувана и видима, видими са и нейните скрити корени — самият човек. Значи всичко е по старата формула на фантастиката: Човекът срещу Опасността — Човекът срещу Човека.

В Англия романът е посрещнат ласкаво, но решителният изпит и признанието за всеки английски фантаст идва отвъд океана. В САЩ книгата е издадена две години по-късно под заглавието „Бунтът на трифидите“ и е посрещната умерено (какво да се прави, американците все още си мислят, че по отношение на фантастиката цялата останала част от света е провинция). Когато обаче Уиндъм публикува „Из дълбините“ (1953) и особено „Хризалидите“ (1955), цялата четяща научна фантастика аудитория се убеждава, че в Англия се е появил един блестящ писател. Следват „Разкази за настръхване и смях“ (1956), „Семената на времето“ (1956), „Кукувицата на Мидуич“ (1957) и финалните акорди — „История с лишеи“ и „Чоки“. До смъртта си в 1969 година Джон Уиндъм не публикува повече нито ред.

Основна тема в творчеството на Уиндъм е страхът на човека от опасността — независимо дали става дума за крачещи растения-човекоядци, космически пришълци, трета световна война, чудовище-биоробот, човешка алчност или уродливи мутанти. Уиндъм обича „историите за настръхване“, обича пикантните „ужасии“, но онзи читател, който вижда в тях само удобно средство за грабване на читателското внимание, е полусляп. За Джон Уиндъм страшното служи само за изостряне на читателските сетива, за усилване на душевната чувствителност — като подготовка да бъдат по-лесно разбрани някои горчиви истини за всички нас, за мнителността ни, за късогледството ни, за дребничкия ни страх, за неустойчивата ни любов.

Приживе Джон Уиндъм остава недооценен. Той е значително по-възрастен от другите писатели-фантасти, голяма част от младостта си пропилява в писане на незначителна литература, а когато навлиза в пълноводието на научнофантастичната литература, англоезичните страни вече имат имена като Айзък Азимов, Рей Бредбъри, Клифърд Саймък, Артър Кларк, Алфред Бестър, Джеймз Блиш, Робърт Хайнлайн — писатели, с които е трудно да се пребориш. Затова и Уиндъм не взима нито една от големите награди. През 1951 година той прави опит сам да основе награда за фантастика — „Интернешънъл фентъзи ъуордс“ („Международни награди за фантастика“), но идеята му преживява само шест години поради липса на средства, без да стигне авторитета на „Хюго“. Сред премираните са Артър Кларк (за „Изследване на космоса“, 1952), Клифърд Саймък (за „Градът“, 1953), Теодър Старджън (за „Повече от човек“, 1954), Джон Толкин (за „Лорд на арените“, 1957) и др.

През 1963 година Филип Джордан написва филмов сценарий по „Денят на трифидите“. Филмът е поставен от Стийв Сикли. Макар някои кадри с участието на самите трифиди да правят особено впечатление, критиците го окачествяват като „твърде несполучлива версия на едноименния роман на Уиндъм“. Значително по-успешен е филмът „Селището на прокълнатите“ (1960 г.) по романа на Уиндъм „Кукувицата на Мидуич“ с режисьор Волф Рила.

С тези няколко страници исках само да допълня портрета на големия английски фантаст Джон Уиндъм, познат ни вече от „Чоки“. Може би само ще трябва да допълня, че „Чоки“ с неговата мека лиричност и топлота не е типичен роман на Уиндъм. С истинския Уиндъм ще се срещнете тепърва в „Денят на трифидите“.