Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Генадий Гор. Изваяние

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №28

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Сребрина Талева

Рецензент: Агоп Мелконян

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Съветска — руска, I издание

Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.

Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496

Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Сребрина Талева, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

Генадий Гор. Волшебная дорога

© Издательство „Советский писатель“, 1978

История

  1. — Добавяне

Закъснели за срещата с Генадий Гор, ние дотичваме с виновна усмивка и набързо измислено извинение: „Бяхме изостанали с издаването на фантастика, трябваше да догонваме, затова предпочитахме звездите — защото се виждат отдалеч.“ Макар великолепно да разбираме, че всяка среща е щастливо пресичане на траекториите в една единствено възможна комбинация на време и пространство.

Теоретиците и ентусиастите разпалено спорят за територията на фантастиката, делят я на парцели, обримчват я с бодливата тел на неприкосновеността. Те обичат генералните планове, точно затова гледат недоумяващо, когато някой реши да изгражда творческото си „аз“ върху няколко непресичащи се улици — наричат го „нечист фантаст“ и отминават със самочувствие нататък.

Един от тези еретици на литературното строителство е и Генадий Гор. Той не обича брака по сметка между прогностиката и фантастиката, не строи от измислени кубчета Вавилонската кула на бъдещето, не ни шокира със студената фасада на идващия ден. Той предпочита дълбочината пред широчината, размисъла пред действието, пастелната мекота пред резкия щрих, свободното въображение пред научността. Той търси родството на човека с мирозданието, но не в суперглобалните мащаби на Артър Кларк, а в спокойното съзерцание на тревичката, в умния и кротък сократовски разговор, във великите и вечни ценности за човека — Природата, Родината и Майката.

Или както пише един съветски критик: „Любим мотив във философската фантастика на Генадий Гор е играта на мащабите, разрушаваща схематичния модел на света, който ние обикновено използуваме за насъщните нужди на житейската практика. Този модел, слепен от навици и здрав разум, ни служи вярно във всекидневието, но патосът на писателя е в това, че реалността съвсем не се свежда до обичайното всекидневие. По-скоро е обратно: привичността е илюзорна, тя не е състояние на света, а боязливост и леност на ума — окадено стъкло, през което е по-лесно да се гледа ослепителната загадка на битието.“

Животът на Генадий Гор има необикновено начало. Той е роден на 28 януари 1907 година във Верхнеудинск (сега Улан Уде) в семейството на професионални революционери и посреща първия си рожден ден в затвора в Чита. Детството му е самотно и тъжно — живее у далечни родственици в малко селце в тайгата, без да вижда родителите си, без дори да може да споменава за тях. „Купърова и Майнридова Америка отдавна не съществуваха и само на мен ми провървя да виждам в двадесети век всеки ден край, още по-първобитен от изчезналите светове на Купър и Майн Рид.“ Той живее сред ненци, ханти, манси, нивхи, орочи, необикновените легенди и приказки на които оставят дълбоки следи в детското му мислене.

Започват безкрайните му юношески пътувания — с фалшиви документи учи в гимназиите в Томск, Баргузин, Иркутск, Чита и диша суровия въздух на Русия от XIX век с нейните еполети, чиновнически йерархии и с дъх на мозъчна плесен. А малко по-късно, в 1923 година, е вече в сърцето на световната революция — в Петроград — като студент в Историко-филологическия факултет на университета.

Животът се върти като калейдоскоп пред очите на Гор — затворническата килия, тайгата с нейната първична примитивност, мрачният дух на полуфеодализма, нелегални явки и пароли, жестоката гримаса на войната и разрухата, площадите на революцията с реки от възторг и надежди, знамена и непмани. Не е ли това своеобразна машина на времето? Не усеща ли върху себе си Гор неустойчивите връзки между пространства и епохи, между време и дух? И не ли заради това в неговите повести и романи причинно-следствените връзки са нещо толкова крехко и капризно?

В 1933 година се появява първата му книга — сборникът с разкази „Живопис“. Още тук младият автор прави сериозна заявка за интелектуална проза, но по-нататъшното му развитие изменя на очакванията — Гор се обръща към своето детство и търси плътните очертания на живота на хората от тайгата (не без определена доза романтизъм и екзотика). Така се появяват „Ланжеро“, „Горите от бели ели“, „Синьото езеро“. След Отечествената война Гор намира своите герои в средата на учените и студентите, това е времето на така наречената „университетска“ проза — повестите „Грешката на професор Орочев“, „Университетска крайречна“, „Съименник“. И едва в началото на шестдесетте години, след като е изминал доста дълъг и противоречив творчески път, като по Архимедова спирала Генадий Гор се докосва до фантастиката.

Гор е автор на много фантастични повести — „Отегчителният събеседник“, „Странникът и времето“, „Кумби“, „Гости от Уаза“, „Скитникът Ларвеф“, „Глиненият папуас“, „Момчето“, „Геометричната гора“, „Кантората на слепия“ — и още толкова разкази. Особено място сред тях заема романът „Изваяние“ (1972 година).

Ще започна с категоричното твърдение, че това е книга, която заема особено място не само в съветската, но и в световната фантастика. Не познавам друго произведение, което да е толкова артистична и мъдра сплав от наука и фантастика, от дълбока публицистика и поезия; не познавам друг роман, в който да има толкова много планове и едновременно — толкова изчистена линия.

Генадий Гор ни поразява преди всичко с въображението си. Читателят остава с чувството, че пред него се върти магическият калейдоскоп на Великия вълшебник от приказките — сякаш авторът е неуморим генератор на приумици, които по един очарователен начин те пренасят от века на звездолетите към гражданската война в Русия, от естетиката на Хегел към глъбините на кибернетиката, от поезията към информатиката, от криминалното приключение към чудатия свят на хората-знаци и хората-символи. Точно затова тази книга не може да се разкаже. В нея като че ли няма сюжет и все пак тя е изненадващо монолитна, цялостна, логично завършена; няма фабула и въпреки това се чете на един дъх, защото непрекъснато се удивляваш на непресъхващата фантазия на Гор, на неговата неуморима способност да създава реално-нереални светове и герои.

Или както пише С. Лурие: „Патосът на Генадий Гор е свързан с убеждението, че животът не се поддава на рационалистично тълкуване. Реалността му се представя като грандиозно художествено произведение, прекрасно и многозначно, безкрайно сложно и безкрайно просто. Реалността е проста, защото цялата е открита за мигновено, непосредствено преживяване. Тя е недостижимо сложна, защото не се побира в мисълта, изразена със слово. На този възглед отговаря парадоксалният стил на повествование: нарушава се временната и причинна последователност, падат непроницаемите прегради между възможно и невероятно, автобиографичният факт се подчинява на поетичната мечта, лицата и събитията преминават едно в друго, като в сън…

Той е надарен с дара на самозабравата, на възторженото съзерцание. Има минути, когато целият става зрение — настъпва тишина, времето спира, губят се дори усещанията за собственото «аз» и в света остава една единствена реалност: откритото, живото, одухотвореното пространство.“

„Изваяние“ е изключително мъдра книга. Странната история на момичето-книга Офелия позволява на Гор да навлезе в тайните на Красивото и Доброто, да разсъждава за живота и смъртта, за смисъла на преходното битие. Не случайно в книгата ще срещнем имената на Аристотел и Тициан, Хегел и Вернадски, Фройд и Дикенз; на места романът се превръща в поетичен философски трактат, другаде — в темпераментно есе в защита на човешките ценности, а понякога прозата съвсем непринудено минава в мерена реч.

В „Изваяние“ има глави, които смайват. Те са органично вплетени в романа и въпреки това като че ли стоят някак настрана, защото (според езика на лошите читатели) „в тях нищо не се случва“. И точно те се четат с най-голямо удоволствие. Гор е умен, лаконичен, точен анализатор на човека и неговия свят; прави бързи и безкомпромисни дисекции на нашата психика, прониква в галериите й и изважда на бял свят скритото в нея — неутолимото ни желание за щастие, устремеността ни към смисъл и трайност. Гор умее леко да те въведе в своя свят, да те накара да повярваш в странностите му и да заживееш с тези странности. Читателят се предава и вярва без съпротива.

И на края — тази книга като че ли е писана в състояние на духовно опиянение. Как иначе да обясним интелектуалната разкрепостеност, неограничената свобода на въображението и вътрешния нерв на книгата? Гор пише фино, изящно, свободно. Той не търси изреченията и не те насилва да го разбираш — от самото начало читател и автор започват да измислят заедно.

Само може да се съжалява, че толкова късно българският читател се среща с фантастиката на Генадий Гор и че тази среща е само с едно произведение. Но, от друга страна, тази среща е съвсем навременна, защото изисква да си готов за нея; да си видял стоте лица на фантастиката, за да се убедиш, че може да има и още едно — лицето на Генадий Гор, което е „… одухотворено от мисълта за стремителния бяг на времето, за грандиозните дела на човешкия разум, за бурното развитие на техниката и небивалите промени в света. И точно тръгвайки от това, писателят с такава настойчивост утвърждава мисълта за нетленните човешки ценности — красота, справедливост, любов“ (Л. Плоткин).

А сега освободете всички ваши видими и невидими сетива и разгърнете книгата.

Край