Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Емил Манов. Пътуване в Уибробия

Научнофантастичен роман. Второ издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №22

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Българска, II издание

Дадена за печат на 6.IX.1980 г. Подписана за печат на 4.II.1981 г.

Излязла от печат на 26.II.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1409

Печ. коли 20,00. Изд. коли 12,95. УИК 14.32. Цена 2,00 лв.

Тираж 60 200 ЕКП 95362/21431/5605–14–81

08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Б–31

© Емил Манов, 1975

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981.

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Емил Манов е човек с „неспокойно съзнание“ според популярното определение на Ал. Геров. Или с неспокойна съвест, все едно, защото при него тези две понятия се покриват напълно. Неговите герои непрестанно се терзаят, откриват проблеми там, където повечето от нас едва ли биха ги забелязали, ломят главите си над болезнени и мъчителни въпроси, които ги разпъват на невидимия кръст на съвестта. „Защо трябва да иска — пита се главният герой на един от романите му — непременно повече от това и да се тревожи за съдбините на света? Кой е доказал, че мигът струва по-малко от вечността, кой е измерил цената на човешкия живот?“

Но тревожните въпроси в прозата на Ем. Манов не са нито монологични, нито риторични. Хуманизмът на неговите герои е винаги действен, той е програма за поведение и начин на съществуване. Високият им нравствен идеал ги поставя неизбежно в конфликт с характери, чието поведение е продиктувано от користни съображения. Този тип конфликт е основен в романите на Манов, получава острота и драматична сила, които познаваме и от пиесите му.

Писател-моралист, Ем. Манов клони спонтанно към жанра на краткия роман. Може би в това жанрово предпочитание се оглежда и личният му темперамент — динамичен, поривист, неспокоен. Още с първата си книга „Пленено ято“ (1947) той разкри влечението си към лаконичното повествование и нравствено-етичната проблематика. Романите му са с ясен и стремително развиващ се сюжет, като нерядко камерността на фабулата ги поставя на границата между романа и повестта. Самият писател определя една от най-проблемните си творби — „Недостоверен случай“ (1957) — като повест, но между нея и романите „Бягството на Галатея“ (1963) и „Моето първо лято“ (1967) няма принципна жанрова отлика.

Бих се поддал на изкушението да твърдя, че краткият роман е най-адекватната белетристична територия за Ем. Манов, ако той не беше автор и на трилогията „Подир синята птица“, обхващаща романите „Краят на Делиите“, „Ден се ражда“ и „Стръмнини“, чието действие се развива през войната и в първите години след деветосептемврийската победа. Епилогът в заключителната част извежда събитията до лятото на 1957 г., когато вече е сложен край на извращенията в обществено-политическия живот. По такъв начин трилогията действително се е превърнала в мащабно епическо платно, в което драматичните събития от най-новата история на България са придобили художествена плът, пречупени през съдбите на главните персонажи. Появата на трилогията „Подир синята птица“ през 50-те — 60-те години безспорно е повлияна и от разцвета на епическия роман у нас през този период, но независимо от това чрез нея Ем. Манов показва несъмнена дарба на епик, който притежава мащабно белетристично виждане.

Известно е, че най-често сатириците са писатели-моралисти, свръхчувствителни към недъзите на обществото, в което живеят. Сатиричното изображение винаги е продиктувано от висок нравствен и естетически идеал, в противен случай то излиза от рамките на художествеността. Реалистичното повествование и сатиричната гротеска в подобни случаи са две напълно равноправни и пълноценни форми на художествена изява. В този смисъл появата на фантастичния роман на Манов „Пътуване в Уибробия“ (1975) беше напълно закономерно. Макар че засега романът стои някак уединено в творчеството му (има общи черти само с другия фантастичен роман на писателя „Галактическа балада“ (1971)), той бележи нова, перспективна насока в прозата му, която може би тепърва ще се доразвива и задълбочава.

Но сатирата предполага не само будно нравствено чувство и моралистичен патос, а и жив усет към комичното в разнообразните му форми. Отличителни черти на Манов белетриста са находчивостта и остроумието. Дори в най-проблемните му романи хумористичното избликва не от ситуациите, а от авторовия поглед, който най-често се идентифицира с оценката на персонажа. Това живо чувство за хумор, изявено предимно като самоирония, е особено характерно за романа „Моето първо лято“, въпреки трагичната му развръзка.

С „Пътуване в Уибробия“ Ем. Манов пое голям творчески риск. Тази фантастична сатира е осъществена като реплика на знаменитата книга на Дж. Суифт „Пътуванията на Гъливър“. По времето на бележития писател-просветител Англия е в апогея на завоевателската си колониална политика и книгите за пътешествия са любимо четиво и сред най-образованите кръгове. Сатирикът Суифт избира за свой девиз мисълта на бащата на географията Страбон: „Прекрасно зная, че всеки, който описва пътешествията си, е лъжец“, но макар че на заглавната страница на едно от първите лондонски издания е била отпечатана и недвусмислената латинска максима „Splendide Mendax“ („Блестящ лъжец“), това не попречило на един добросъвестен, ала плиткоумен географ да нанесе на картата си новооткритата от Гъливър страна Лилипутия.

Днес подобни куриози са наистина невъзможни, а писателите-фантасти черпят теми и вдъхновение от космически сюжети, чието правдоподобие може да бъде опровергано само от по-близкото или по-далечно бъдеще. Така че творческият риск на Ем. Манов очевидно се крие не само в ориентирането му към позната сюжетна схема, но и в това, че тя не е най-привлекателният обект за творба на фантастичната литература поради „земната“ си природа.

Ем. Манов непрестанно изтъква генезиса на своята фантастична гротеска и дори въвежда в нея безсмъртния образ, сътворен от Суифт — Лемюел Гъливър, с което подчертава условността на повествованието и отдава почит на вдъхновилия го художествен образ.

Твърде съвременно звучи заетият от Суифт похват на точно хроникиране на фантасмагоричните събития във въображаемата страна Уибробия, описана за първи път от декана на Дъблинската катедрала „Сейнт Патрик“. Този пародиен похват е претоварен с ирония, но непрекъснатото репликиране със Суифт е голяма творческа дързост, изискваща авторът да бъде на висотата на образеца.

Привидно сериозният, а в същност напоен с неотразима ирония и сарказъм разказ на зоолога — научен сътрудник — Цеко Драгоев за пребиваването му в Уибробия също имитира Суифтовия псевдодокументален стил. Редица хрумвания и детайли са подсказани на Манов също от великия ирландец, но като че ли с това се изчерпва зависимостта на „Пътуване в Уибробия“ от „Пътуванията на Гъливър“.

В прекия пласт на повествованието Манов поднася деликатна и умна сатира на жената, брака и съпружеските отношения. Героят е на околосветско пътуване със съпругата си и тя, естествено, споделя всичките му приключения и патила. С живо чувство за хумор и подходяща доза самоирония писателят обрисува духовната и физическата метаморфоза на героите си, като критикува добросърдечно кокетството и суетността, неизменни черти на жената.

Фантастично-приключенската фабула, изобилствуваща с недоразумения и любопитни епизоди, е необикновено колоритна и забавна, поддържа непрекъснато будно вниманието на читателя. Ем. Манов притежава умението да прави неправдоподобното убедително и достоверно, балансирайки уместно между иронията, гротеската и реалистичното повествование. Сатирата му става социално значима, когато засяга обществения строй в страната на уининимите, създадени от гениалното въображение на Дж. Суифт. Свободното Демократическо Вицегубернаторство Уибробия е карикатурен образ на всяка тоталитарна диктатура, която се прикрива зад маската на демокрацията. Естествено, този сложен гротесков образ не е еднозначен — в него читателят открива черти и от „класическия“ фашизъм на Хитлеровия райх, и от уродливите модели на днешните латиноамерикански диктатори. Деликатно са подхвърлени асоциации и със съвременната американска демокрация, и с превъплъщенията на „великата културна революция“ в Китай.

Писателят се интересува особено много от механизма на масовото „промиване на мозъци“, чиято крайна цел е уеднаквяването на мисленето и предварително планираното манипулиране на свободната воля на индивида. Твърде актуални асоциации предизвиква уибробският религиозен обред с четенето на цитати от книжката, пълна с банални истини и поучения от типа на: „Когато те сърби, трябва да се почешеш и ще ти мине. В случай че не ти мине, обади се в полицията.“

Язвителен сарказъм предизвиква у автора прагматичната философия на Шпик, щатния философ при канцеларията на Грейтполисмена, която се мени в зависимост от обстоятелствата: „Ако реколтата е добра и има фураж за населението, ние допускаме съществуването на материята, ако ли не — наблягаме на духовното начало…“

Обратната страна на всяка тоталитарна диктатура е националната мегаломания и нетърпимостта към другоячемислещите. В редица епизоди и в отделни детайли писателят напомня историческата истина, че началото на всяко варварство е в самоопиянението от собственото величие и в отказа от завоеванията на световната култура.

Връх в сатиричното изобличение е пета глава, в която двамата герои приемат уибробско поданство след срещата си с Грейтполисмена на Лахгнег. Този епизод е написан с голямо остроумие и веща сатирична инвенция. Най-съществен е обаче символичният подтекст — „уибробизирането“ на персонажите символизира трагичното обезличаване на личността в тоталитарното общество, което довежда до оголване на биологическата й същност. Подсказан пак от Суифт, но осъществен с блестящо майсторство на талантлив сатирик е епизодът със спиритическия сеанс в осма глава, в който героите присъствуват на появата на великите диктатори и престъпници, образували зловещ паноптикум. Това са и най-блестящите страници в цялата книга, в които вдъхновението на Ем. Манов му е позволило да заговори с тон, достоен за най-добрите традиции на европейската сатира.

„Пътуване в Уибробия“ е книга, необикновено богата откъм хрумвания и подтекст, която подобно на вдъхновилия я образец непрестанно интригува читателя. Сатиричните намеци й придават голяма интелектуална вместимост, а събитийно-повествователният план я сближава с философската новела от XVIII век. Тя е една от талантливите сатирични книги в съвременната ни литература, разкриваща предимствата на един забравен и считан за непродуктивен прозаичен жанр. В изпъкналото огледало на философската сатира се появяват призраците на историческото минало, които тревожно ни напомнят, че чумният бацил на мракобесието и политическата реакция не е унищожен на обширни територии от нашата изстрадала планета и всеки миг може отново да застраши бъдещето й. В това е и актуалното значение на тази книга, която изтъква Емил Манов като един от най-оригиналните писатели-сатирици в съвременната българска литература.

Край