Райна Стефанова
Големият талант и малкият човек

През 1929 година в парижкото издателство „Фаяр“ пристига млад журналист, специалист по криминалните хроники и известен вече на читателската публика под името Жорж Сим. Той носи две произведения с главен герой инспектор Жюл Мегре. Издателят е разочарован, озадачен: „По същество това не са детективски романи. Те преди всичко не са изградени върху една обединяваща интрига, няма го необикновеното загадъчно престъпление, което би могъл да разкрие само един блестящ аналитичен ум. Вашият герой е най-обикновен служител в полицията, нито красив, нито много умен, както са впрочем и всичките ви останали персонажи — обикновени хора. Няма и никаква любовна линия в сюжета, а на всичкото отгоре и двете книги имат печален край… Напишете все пак още няколко романа, ще ги публикувам, макар да съм убеден, че това ще завърши с истинска катастрофа за мен.“

Без сам да подозира, издателят Фаяр прави първата и може би най-точна характеристика на едно ново явление в детективския жанр и дава зелена улица на образ, който и след петдесет години не само ще оцелее, но и ще продължава да се радва на крепко литературно здраве.

Инспектор Мегре, по-късно и комисар Мегре, се появява на сцената, а заедно с него и името Жорж Сименон.

Това, което Фаяр отчита като основен недостатък на бъдещата серия „Мегре“, се превръща по силата на непреодолимата диалектика на живота в най-голямата творческа добродетел на писателя. Каноните на детективското четиво престават да бъдат самоцел, за да се превърнат в средство за художествено достоверно и убедително претворяване на живота — такъв, какъвто е, такъв, какъвто трябва да го приемат и изживеят стотици обикновени „малки хора“ — един голям талант започва да пише за малкия човек.

Необикновеното, невероятното трябва да стане фон на обикновеното ежедневно битие. И от този сблъсък на неудовлетворението от всекидневието, потискащо, обезличаващо, със стремежа за самоосъществяване, присъщ на всяко човешко същество, ще припламне искрата на престъплението и оттам едно голямо човеколюбие ще изтегли нишката на своя простичък неподправен разказ за отчаянието, за пропадналия бунт, за несбъднатата мечта. Давайки ключ към „детективската загадка“, Сименон прави дълбок, обективно и психологически обусловен разрез на социалната структура на обществото, а оттам и на опосредтвените двигатели на поведението на своите герои. Ненапразно те, в повечето случаи антигерои, се радват на симпатията или най-малко на съчувствието на читателя — те не са родени престъпници, а обикновени хора като толкова много други, но определена действителност, определена непоносимост към социалното обкръжение ги тласкат към непоправимото. Затова и серията „Мегре“ е поразяваща поредица от художествено типизиране на социалната атмосфера. Затова и романите, белязани с присъствието на комисаря Мегре, не отстъпват по нищо в своята хуманност и непримиримост на другата линия в творчеството на писателя, условно наречена поредица на социално-психологическите романи. От произведенията на Сименон може да се научи много повече за живота във Франция през тридесетте, четиридесетте и петдесетте години, отколкото от най-изтъкнатите трудове по история и социология. От неговите новели и романи говори животът — суров и привлекателен, отблъскващ и примамлив, живот — поличба, живот — блян. Именно в света на обикновеното ще предприеме Жорж Сименон голямото приключение на детективския роман, за да го доведе до прага на истинската художествена литература. Ръка в ръка със своето литературно „аз“ — комисаря Мегре.

Мегре не е частен детектив, а най-обикновен служител в Следствената полиция. Биографията му не се отличава от житието-битието на който и да е държавен служител във Франция. Той е човек от народа, не е получил блестящо университетско образование, не е материално обезпечен — и той като толкова други ще се изкачва постепенно по йерархичната стълбица, ще бъде зависим от своите началници, ще се препитава от заплатата си. Мегре никога не е бил и няма да бъде „необикновена“ личност, противопоставяща се на всички останали, отличаваща се с малките си мании, без които биха избледнели образите на чудака Шерлок Холмз, на благовъзпитания стар ерген Еркюл Поаро. Мегре е здраво врасъл в ясно очертан социално-обществен контекст: той има семейство и живее чудесно с госпожа Мегре, винаги, когато може, предпочита тихия семеен пристан на булевард „Ришар Льоноар“, винаги намира време да предупреди съпругата си за наложилото му се закъснение или отсъствие. Неведнъж по страниците на серията ще го видим да се запътва под ръка с госпожа Мегре за тяхното квартално кино или за любимата разходка по Големите булеварди. Животът на Мегре си има и своя точно определена топография. Наистина, прав е бил Фаяр, комисарят се оказва най-обикновен човек, лишен от ореола на изключително надарената и странна личност на детективския модел, създаден от Конан Дойл и Агата Кристи, от Картър Диксън и Дороти Сайърс!

Мегре изневерява на останалите си литературни събратя и по методите си на работа: материалните улики и задължителната реконструкция на престъплението не вълнуват особено много комисаря, защото като работник от полицията той би трябвало да направи изводите си единствено въз основа на материалните доказателства, ала като човек се уповава преди всичко на моралната мотивировка. „Като човек“… ето отличителната „малка мания“ на Сименоновия детектив, която предопределя и неговото поведение: за да достигне до истината, Мегре трябва преди всичко да научи истината за живота на предполагаемия престъпник. „За мен човек не може да съществува без минало!“ — възкликва той. Лека-полека, търпеливо и неотклонно комисарят извървява обратния път на един доскоро чужд нему живот — стъпка по стъпка, година по година, докато стигне до разковничето: неслучайно към края на делото „Туре“ в настоящото произведение Мегре се вживява до такава степен в образа на мъртвия господин Луи, че започва да говори и да се държи като него и дори съпругата му не може да познае своя Мегре!

А истината за престъплението като всички истини е проста, обикновена. Тя не се нуждае от странни ситуации, не й е необходима краската на страховитото, чрезвичайното, за да блесне с цялата сила на човешкото прозрение. Обикновени хора в един обикновен живот извършват престъпление — обяснението, причината са също така обикновено логични, както е проста логиката на живота.

Така за първи път в центъра на детективския роман се оказва не разкриването на престъплението, а човекът в цялата си многоплановост като социален индивид и като неповторима душевност. Тук е място да напомним, че младият хроникьор от Лиеж има за свои литературни първоучители Гогол, Чехов, Достоевски. Гогол му дава ключа за скрития драматизъм в живота на малкия човек; Чехов го учи на голямата любов към ближния и му разкрива диалектическата обусловеност между индивид и общество; Достоевски му очертава новите измерения на чувството за вина и отговорност пред себе си и пред другите.

Постепенно, с годините, от роман в роман Сименон ще изгражда панорамата на едно общество, в което буржоазното семейство е страшен свят на користолюбие и жестокост („Мегре и старата дама“, „Мегре се ядосва“, „Лулата на Мегре“), общество, в което Рудековци („Цената на главата“) неизменно ще бъдат тласкани към престъплението, общество, в което един Луи Туре ще трябва да заплати с живота си своя бунт. И навсякъде ще присъствува набитият, излъчващ сила, увереност и много топлота силует на Мегре, с неизменната лула в устата. Той винаги присъствува, но бидейки неотменна част от живота, единственият главен герой на произведенията ще се променя, развива и обогатява заедно с него. Мегре все повече ще се противопоставя на съдията Комелио не защото ще бъде по-умен и по-находчив от него, а защото ще изповядва един все по-различен мироглед, чужд на буржоазното мислене със своята вяра и обич към човека. „Хората са моята страст. Опознаеш ли човека, не може да не го обикнеш!“ А Мегре-Сименон, който още на шестнадесетгодишна възраст започва сам да припечелва хляба си, добре познава и хората, и живота. Той е един от хилядите „малки хора“ и завинаги ще им остане верен.

„Мегре и човекът на пейката“ не е първото произведение, което ще срещне българския читател с прочутия комисар и създателя му Сименон, но след „Жълтото куче“, „Търпението на Мегре“, „Подземията на хотел «Мажестик»“ то отново ще потвърди художествената жизненост на един събирателен образ, плод на критично-реалистично мислене и на забележителна талантливост. То за пореден път ще илюстрира високите качества на един своеобразен жанров хибрид, просто защото представлява истинска художествена литература. Нека припомним само блестящия диалог, който заема ключова позиция в социално-психологическия рисунък на героите. В три последователни разпита Мегре се среща с представителите на три различни социални прослойки — всеки със своята култура, език, светоусещане. И с тримата комисарят разговаря на техния, а не на своя език и изгражда диалог, който е не само възлов момент в следственото дело, но и точен щрих към портрета на едно цяло общество, рисуван страница след страница, за да ни доведе до заключението, че марсилският гангстер е само оръдие на престъплението, че Луи Туре никога не е имал и не може да има „призванието“ на крадец и че те са пионки в нечии други, много по-властни ръце.

„Мегре и човекът на пейката“ ще попадне в ръцете на българския читател и след „Президентът“, „Негърският квартал“, „Затворът“. И това може би ще бъде най-доброто доказателство, че делението на романите на Сименон на детективски и социално-психологически е наистина условно.