Мариано Латоре
Лоцманът Ойарсо

Едва бях седнал зад моето бюро през онзи приятен следобед на месец юни. Бях дошъл, както обикновено, пет минути по-рано. Животът ми в това английско предприятие за износ така се беше механизирал, че бих могъл да изпълня моя бележник (подарък от фирмата) с това, какво ще извърша през всичките дни на годината; и през всичките години, които още имах пред себе си.

Пушех моята цигара „Капстан“ (автентични!) и гледах разсеяно стъклената, автоматична врата, която при всяко блъскане от влизащите чиновници издаваше силен сух звук, и дебелите й стъкла остро проблясваха. През нея влизаха много добре облечени местни девойчета, машинописки от различните канцеларии, чилийски младежи, които подражаваха на чиновниците-англичани, американци с бавна походка, с кокалести гърбове и разкривени жилетки от вълна на викуня и миризлива лула в устата. Това отрупано с работа множество се разпределяше във всеки отвор на канцеларията като пчелици по килиите на своя кошер. Умът ми, приспан за малко, сега наново влизаше в такт с целия механизъм. Трябваше да отговоря на някои писма, да отида до вълнолома и да ускоря разтоварването на стоки, които вече се намираха в шлеповете на фирмата; да посетя и управителя на митницата. Още няколко минути и високата и суха фигура на мистър Маккензи, моя шеф, с червен нос и червено лице, ще се появи на онзи пречист квадрат, заграден с четири лакирани прегради, наподобяващи перила. Той ще запита „Какво ново днес?“ с лулата между зъбите, като има пред вид работите, отбелязани в бележника, който е на два сантиметра от ръката ми.

През широкия прозорец обилно влизаше светлина.

Току-що бях седнал, когато портиерът, преминал през лабиринта от дъсчени прегради, ми съобщи, че ме търси някакъв човек.

Когато вдигнах глава, пред погледа ми се изпречи един съсухрен стар човек, полузагърнат в доста протрито сако, със странно свенливо държание. Неговите черновати дебели пръсти стискаха с несръчни движения периферията на една много стара шапка.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запитах аз с неприкривана студенина.

Това, че ме търси човек с такъв вид, в мене предизвикваше досада, макар и да не исках да си го призная.

Старият човек навярно беше открил по лицето ми това чувство, тъй като не отговори. Той потреперваше и цялото му същество излъчваше някаква неподдаваща се на описание мъка. На края, изглежда, че се беше решил. Неговите разредени зъби се показаха през една пресилена, жалка, би могло да се каже сплескана, усмивка.

— Вече не ме ли познавате, господин Санчес? — проплака той.

Неговият глас предизвика в мене странно вълнение. Този глас беше запазен, младежки, не беше остарял. Стори ми се, че съм го чувал в други времена и ми навя спомени, които се разсеяха, преди да са се оформили напълно. Човекът с плах шепот обясни:

— Много съм се променил, господин Санчес. Двайсет години! Аз съм Хосе Ойарсо, патронът^[1] Ойарсо, ваша милост.

Неговият висок, ясен и уверен тон се промени внезапно на края и последната дума произнесе със смирен, плачевен глас, когато смени „господин“ с „ваша милост“.

Множество спомени бурно се надигнаха от дъното на моята памет. Някакво остро до болка вълнение ме накара несъзнателно да се хвърля върху стареца и да стисна неговата мръсна ръка, която трябваше да грабна почти насила против волята му.

— Никога не бих те познал, Ойарсо! Станал си друг. Много си остарял.

 

 

Опомнил се изведнъж и за да залича в него впечатлението за високомерие, което може би съм му направил, казах:

— Мислех, че още плаваш. Казаха ми, че притежаваш една двумачтова платноходка в Лебу.

Моят жест на сърдечност изглежда, че му възвърна равновесието. Думите му изгубиха смирения и плачлив тон.

— Да, господарю. Купих я в Корал, малко време след онова пътуване, но германските параходи провалиха работата по крайбрежието. Товарите, разбира се, бяха по-сигурни в параходите. Жертвата не си струваше труда и аз наново се завърнах в къщи, в Талкахуано.

И като че изпълнен с нетърпение скоро да стигне до въпроса, който го беше довел, наново промени тона на гласа си. Неговата звучност загасна по неуловим начин и зашепна смирено с умоляващ акцент, който отново ме отдалечи от образа на някогашния лоцман на фирмата Милнес.

— Затова дойдох, господарю. Току-що пристигнах контрабанда с един параход на Судамерикана. Извинете за; дързостта ми, но аз си спомних за вас — единственото лице, което познавам във Валпарайсо и във фирмата…

Той се поколеба и аз го поканих да седне. Над ниските прегради чиновниците и машинописките наблюдаваха сцената. Видях и усмивки на техните тъпи лица.

— Казвай, човече. На твое разположение съм.

— Намират, че съм стар, господарю, и искат да си отида. Ревматизмът… ясно… понякога събаря човека… Толкова години във водата… и сам. Единственият ми син, спомняте ли си го? Сега щеше да бъде мъж…

Старият Ойарсо не каза нищо повече. Гласът му отслабна и прегракна при произнасяне на последните думи. А аз си спомних и други случаи. Нещо обикновено беше да се изхвърлят като безполезен баласт старите капитани на малките плавателни съдове, след като са ги използвали през целия им живот. Тогава още не бяха времената на работническите федерации и на трудовия закон.

— Добре, Ойарсо, това ще уредя колкото е възможно по-добре. За нещастие мистър Мери умря. Но мистър Маккензи е прекрасен човек и вярвам, че ще уреди твоето положение, макар и на суша. Как мислиш?

— Ще ви бъда много признателен, господарю. Кога да дойда пак?

— Още утре.

— Вие не можете да си представите колко ще ви бъдат благодарни старата и девойчетата.

Гласът му стана плачлив. Виждаше се, че беше повтарял тази история много пъти.

— Пет са и живеят от онова, което аз припечеля — добави той.

Той беше без съмнение победен човек. Малко нещо беше останало от онзи Ойарсо, когото аз знаех преди двайсетина години: силен, могъщ, властен като могъщо дърво, Ойарсо беше от остров Чилое. Протегна ми ръката си с едно спонтанно движение на благодарност, но изведнъж я оттегли засрамено. В неговите сълзливи очички се отрази някаква детинска радост, когато го поведох към просторния хол, с ръка върху неговия превит гръб. Беше без съмнение победен човек. Проследих го с поглед, докато неговата смалена, унила, незначителна фигура изчезна зад дебелата стъклена врата. Моето въображение се стараеше да коригира някак си този сбръчкан скелет, да го ободря, като му вдъхна живот. Но спомените следваха един след друг.

Подобно някакъв неудържим поток цялата моя младост се натрупа в паметта ми: с нейната нищета и героични дела, със сляпата жажда за живот и нейните смъртни разочарования, с нейното щедро великодушие и нейния безподобен егоизъм.

Видях се в онзи далечен следобед в началото на януари да натиквам припряно ризата и чорапите си в куфар, който ми зае един приятел, за да се кача на парахода на компанията Браун и Бланшард. Изминала беше година, откак работех във фирмата Милнес, и това беше първата ми отпуска. С търпелива настойчивост мънках моите първи думи на английски, пушех само ароматни цигари и дори походката ми беше придобила саксонския ритъм на мистър Мери. Толкова се приспособявах към този начин на живот, че дори вече ми харесваха само русите момичета, слаби и играещи тенис. Не можех да понасям креолската леност, дебелите прасци на чилийските момичета, които бърбореха всяка привечер на площада Виктория. За мене идеалната жена трябваше да носи цветно шалче в следобедите, да бъде заангажирана с подготовката на псалми за протестантската черква и на пудинги със златиста вътрешност за родилките от тяхната колония. Така се влюбих до безумие в онова девойче със златисти плитки — Руби Томпсън, дъщеря на един търговец-янки, приятелка мистър Мери, което беше си поставило задачата да ме научи да говоря добре английски. Онези монотонни уроци все пак за мене бяха най-идиличното и сладко нещо, което ми беше харесвало в живота. Истина е също, че с идването на лятото ние се къпехме заедно в Торпедерас. Аз правех атлетически усилия да настигна моята приятелка Руби, която навлизаше навътре в морето със своя черен бански костюм, прилепнал върху бляскавата белота на нейното тяло и шапчицата й от гумирана тъкан, украсена със синя панделка.

В началото на януари мистър Томпсън замина на почивка. Той имаше някакви роднини в околностите на Консепсион, собственици на чифлик, и запази места в парахода „Чилос“. Избързах и аз да си взема годишния отпуск и се качих на същия параход през онзи далечен следобед в началото на януари. В себе си имах съвсем малко пари — естествено, тук не се отразяваше моят англосаксонски вкус. Сърцето ми, изпълнено с нежност, изоставяше на случая близкото бъдеще. Това бяха латинските зародиши, все още ферментиращи в моя дух, непредвидливостта на расата ми, които малко по малко щяха да се шлифоват при режима във фирмата Милнес. В парахода трябваше да харча като моите приятели Томпсън и при слизане в Талкахуано ми оставаха точно средствата, необходими, за да прекарам няколко дни на това пристанище. Любимата ми се отдели от мене още същата привечер на пристигането ни. Нищо не спомена относно нашето бъдеще. Не направи никакъв намек да я посетя в чифлика. Изгледах я как се отдалечава в колата на нейните роднини сред облак червена прах по пътя за Консепсион. Моята любовна страст също свърши там. Изминаха десет години на опит, които проникнаха с леда си в младежкото ми сърце. Вътре в мене изглежда се пробуждаше друг човек, по-уравновесен, по-съзнателен. Без да мога да го избягна, вкусих първата глътка на разочарованието. Кой бях аз? Креолско охлювче в милионерското предприятие Милнес. А това момиче беше от друга раса, богата, капризна и красива, което никога нямаше и да видя, защото нейният баща, както научих това по-късно, заминал за Европа през март на същата година.

Бях решил да пиша до предприятието, за да искам аванс, нещо, което доста ме дразнеше. На неумолимата саксонска строгост на дирекцията това би се сторило една безразсъдна непредвидливост, макар че разчитах на подкрепата на мистър Мери, женен за чилийка и голям защитник на местния персонал във фирмата Милнес. Вече мислех как да редактирам писмото, когато срещнах в Сан Висенте един стар другар от Валпарайсо, който след няколко години, прекарани в пристанището, беше приел представителството на фирмата на Лебу. В пристъп на откровеност аз му изложих положението си, без обаче да му искам пари.

Приятелят ми каза откровено, че пари не може да ми предложи: беше женен и заплатата му беше недостатъчна. Какво можех да сторя? Но, заинтересуван за моята участ, той ми предложи да отида с него в Лебу. На следния ден трябваше да замине за Валпарайсо един влекач с два шлепа, натоварени с въглища. Затова бил дошъл в Талкахуано. Хосе Ойарсо, собственик на влекача „Кауполикан“, щял да ме откара на север с голямо удоволствие.

— Можеш да бъдеш вдругиден във Валпарайсо, без да похарчиш нито стотинка. Кабината е малко неудобна и много топла, защото е до машината. Недей да искаш този аванс, който ще създаде около тебе лоша атмосфера, макар че мистър Мери те цени много. По той винаги ще си остане англичанин и нищо повече.

Аз приех с благодарност, защото това беше най-доброто, макар и неочаквано решение. Този следобед отидох в Лебу с моя приятел. На следния ден се запознах с патрон Ойарсо на кея на фирмата. Там беше акостирал и „Кауполикан“, готов за тръгване. Това беше модерен влекач за далечно плаване, почти квадратен, с мощна машина и с огромно витло. Дървените части и бронзът по него лъщяха, а тъмният му огромен комин блестеше пресечен в центъра с един сив пръстен — знак на параходите на фирмата Милнес. Неговият патрон Ойарсо по онова време имаше някаква странна прилика със своя параход — квадратен, дебел, пращящ от сила. Но всичко в него показваше благоденствие — и скромният му костюм, и масивната златна верижка, която в две разклонения пресичаше неговата плетена вълнена жилетка. Очите му, сини и малки, излъчваха открита симпатия… На предложението на моя приятел той не направи никакво възражение. Само с едно рязко движение каза:

— Качете се направо, господине. Ако няма силен вятър, утре след обед ще бъдем на пристанището.

Един човек в изцапан от сажди комбинезон взе куфара ми и хлътна в единствената капандура на палубата. Сбогувах се с моя приятел и се изкачих на мостика при Ойарсо.

Влекачът се отдели от пристана и тъмният стопор на въжето започна да се развива.

На задната част двама души следяха за маневрата. Дебелият, преплетен кабел плющеше върху плътната зеленина на водата. Двата шлепа, натоварени с високи пирамиди въглища, стояха неподвижни на достатъчно разстояние: черни, груби, странно недодялани. Напомняха някакви стари товарни животни. На задната част на по-близкия шлеп с мушамена дреха и високи ботуши един младок управляваше дръжката на импровизираното кормило. В по-далечния шлеп стоеше мъж с черна брада.

Когато тегленето свърши, един от двамата мъже извика на момчето:

— Баааауча, внимавай при дърпането!

Ойарсо, с ръце на дървените дръжки на кормилното колело, гледаше силуета на малкия кормчия, който бързо се отдалечаваше. Нежна усмивка играеше на възрозовите му устни. Неговите открити очи ме погледнаха поверително:

— Това е моят син — каза той. — Пътува за първи път. Това е неговото кръщение в морето.

Почувствувах, че машината под краката ми лъхтеше като астматик. Шумът на буталата беше оглушителен, въпреки това витлото напразно преобръщаше инертната вода. Влекачът не помръдваше. С големи усилия той най-сетне поднови своя ход. На черната носова част на шлеповете се очертаха две дъги къдрава пяна. Конвоят започна да плава из залива и заобиколи стария корпус на някакъв изоставен кораб. Един параход на компанията „Судамерикана“ с червен комин плавно навлизаше в залива.

Беше горещ ден от началото на февруари. Морето се простираше леко набраздено до линията на хоризонта, където се сливаше със синьото небе. На черната крайбрежна ивица се очертаваше хвърчащата белота на чайките. Върху плътните вълни, образувани от носовата част на влекача, се поклащаха тежките тела на албатроси, които невъзмутимо гледаха минаващия покрай тях влекач, чийто пушек се носеше като тирбушон право към небето, и поклащащите се черни въглищни шлепове внасяха в тази ясна, чиста утрин, наситена с едно лятно слънце, една нехармонираща и мръсна нотка.

Когато брегът се разтвори в далечината и морето ни обгради от всички страни, Ойарсо изостави кормилото и като седна, започна да ми описва живота си. Той имаше чиста и открита като морето душа. В неговите думи вибрираше радостта, че живее, една твърда увереност в бъдещето, нещо, което в известни хора е като някакъв завладяващ магнетизъм. Така аз научих, че от моряк в големи рибарски лодки и двумачтови платноходки беше преминал на параходите и оттам — като капитан на влекачи в Лебу. Имаше около четиридесет години. На двадесет години беше се оженил за една братовчедка, която живееше в неговия дом на едно островче в Чилос. Имаше шест деца, от които най-голямото — единственото мъжко дете — сега за първи път пътуваше като кормчия в един от шлеповете. Мислеше да си купи двумачтова платноходка. Това била мечтата на неговия живот — да плаза със собствен кораб и да търгува с него.

Видях как настъпваше морската привечер. В леко набразденото с оловен цвят море, пресечено от сенчести пояси, потъваше слънцето с отблясъци на разгорена жарава. Морето блестя продължително време. Вълните имаха потръпващи очертания с кървави отблясъци. За миг нощта се изпълни със свеж ветрец.

Сивите вълни се покоряваха пред корпуса на влекача. Тъмните шлепове бяха като тежки петна в сивия въздух. Над нашите глави блесна едно безкрайно ясно, прозрачно небе.

Спах доста лошо в тясното легло под палубата. Топлината на парните котли изпълваше с изпаренията си малката каюта. Пулсиращият грохот на машината кънтеше в ушите ми. Този малък параход всъщност беше една мощна машина. В неговия корпус имаше само най-необходимото за настаняване на персонала и за защита от бури и вълнения.

Моряците и механиците се събудиха почти на разсъмване с новата смяна, но аз се изкачих на палубата едва след като изгря слънцето. След като излязох от каютата, почувствувах ожесточеното шибане на южняка. Морето беше някакъв бял и кипящ чаршаф от пяна. Късите, скокливи вълни нападаха отстрани влекача и се разбиваха в носовата и в задната му част в игрив, лудешки смях. Обърнах внимание на Ойарсо върху света на морето.

— Разиграло се е — отговори ми той. — Дано да не продължи.

— Има ли изгледи да продължи?

— По това време южняците са чести.

— А има ли опасност?

— Да, за шлеповете. Не може да се насочи носовата част срещу вълните, а откъм задницата те са още по-коварни… Може да се откачи витлото. Няма да е за пръв път. Когато служех във военния флот, южнякът ни настигна някъде около Корел… На витлото на един ескадрен миноносец бяха се разхлабили болтовете, та трябваше да го повдигнем до борда и така, влачен наполовина, да продължим до Талкахуано.

Несъмнено морето изоставаше своя игрив вид. Вече не се виждаше нито една ивица от онзи зелен, леко синкав от въздуха цвят — всичко наоколо беше млечнобяло и раздвижено. Видях влекача да забива носовата си част в морето — една вълна беше стоварила своя пенест товар върху задната му част. Разнесе се трясъкът на витлото в празно пространство сред кипежа на разбитата пяна. Долових още нещо като потръпване, преминало по дървената конструкция и въжето, свързващо шлеповете, което затрудни за миг пъргавината на параходчето. Помислих за шлеповете и се надигнах да погледна назад. През изпръсканите с вода стъкла те едва се виждаха — далечни, поклащащи несръчно черните си носови части сред бляскавата белота на вълните. Южнякът се развихряше с ярост. Макар и да не си давах сметка за степента на неговата сила, това видях по лицето на собственика и в кратките бързи фрази, които той размени с другия лоцман.

— Вълнението откъм задницата може да повреди витлото и шлеповете ще се стоварят върху нас — забеляза стопанинът, надвесил се през прозорчето.

— А ако променим курса, вълнението ще удари шлеповете откъм борда — отговори боцманът, хванал се за перилата, от чиято кафява мушама струеше вода.

— Да почакаме — отговори Ойарсо.

— Да почакаме! — каза другият, като пъхна главата си в черния отвор на машинното отделение.

Пред мене морето, разкъсано на милион бели къдрици, образуваше странен контраст с обезцветената неподвижност на небето. Нито един облак не нарушаваше неговото мрачно спокойствие, като че полярният вятър подобно на някакъв гигантски шмиргел беше изстъргал предното спокойствие и блясък. Линията на хоризонта все още се виждаше и там, много далече на юг, едно тъмно петно предвещаваше ураганен вихър, който разярява вълните и ги разкъсва, както му хрумне.

Под тежкия и закръглен корпус на влекача се чувствуваше силата на морето. Вълните го издигаха, сякаш беше някаква незначителна дъска, и го захвърляха в бялата бездна. Люлеенето ставаше все по-усилено. Дървените части скриптяха жалостиво.

Димът, грабнат от вятъра, едва показал се от комина, придобиваше характерната си права линия по посока на носовата част на парахода. И така правеше впечатление на някаква огромна опашка, която докосваше главата на животното.

Капитан Ойарсо гледаше нервно през дебелите стъкла на кабината към задната част. С поглед на познавач той предвиждаше опасната вълна и посредством енергични въртения на кормилното колело успяваше да намали до минимум нападенията на тези чудовища от кипяща пяна. Морето беше се развълнувало толкова, че понякога гривата на вълната закриваше линията на хоризонта, където южният вятър сякаш беше забил своите ледени челюсти. Сега вълната не беше само една, а много и бързи, неуморими. Сред техния трескав кипеж вече не се виждаха шлеповете, само при всяко повдигане на задната част на влекача се появяваше дебелият стопор, от който се стичаше вода, както че някой теглеше от дъното на морето влекача, за да го унищожи. В този момент една огромна вълна се разби върху парахода. Мигновено вятърът я направи на прах и ние се видяхме обсипани от някакъв бял дъжд, който се хлъзна с лудешка скорост по стъклата, затича се наляво по палубата и се върна пак в морето през отворите. При спускането на влекача от огромния хълм вода се почувствува вибрирането на машината и пукотът на витлото, което разбиваше пяната. Видях как стопорът се извиваше, обхванат от болезнена конвулсия. Изправих се развълнувано. Лицето на Ойарсо оставаше неподвижно, леко пребледняло. Неговите движения, вместо да показват нервност или нетърпение, бяха станали съзнателно безразлични. Само ръцете му, подчиняващи се на студения му стоманен поглед, се движеха по дървените клинове на кормилното колело. Под ударите на този неумолим южняк шлеповете никакви не се виждаха. Синът на капитана се намираше на по-близкия шлеп. Единственият му син. Спомних си гордия поглед на капитана, когато видя момъка на носа на шлепа с кормилния прът в ръка. Момчето беше продължението на самия него, неговият наследник на влекачите на фирмата Милнес, а може би и на нещо повече. Разнесе се мелодичният кратък звън на параходния телефон. Появи се боцманът, който при смените в открито море замества капитана и е нещо като помощник-капитан във влекача. Гласът на Ойарсо издаваше странна слабост:

— Виждат ли се шлеповете през задната част, Перес?

— Понякога за момент се вижда само очертанието на първия шлеп.

— Не са ли давани някакви сигнали?

— Никакви.

Моето състояние на нервно напрежение ме караше да възприемам тези разпокъсани наблюдения и да ги увеличавам до фантастични размери. Но си давах точна сметка за застрашаващата ни опасност, за мъчителната мълчалива борба, която ставаше в душата на Ойарсо. Нови вълни, но вече не пенести и шумни, а агресивни и коварни, впиваха своите пипала по издадените части на влекача. Те се приближаваха до мостика, от чиито ъгли се стичаше вода като при проливен дъжд. Една колона пенеста вода достигна чак до черния облак дим, наподобяващ нещо като ветрило, което се губеше над кабестана^[2] и се разпиляваше върху морето. Отново се разнесе гласът на боцмана: люкът на десния борд се отвори и се чуха следните думи:

— Във влекача прониква вода.

Ойарсо отговори:

— Трябва да се промени курсът.

В този момент един механик — потен, почернял от въглищата, като чистеше пръстите си с мръсен парцал, подаде глава през малката врата на машинното отделение. Неговият глас кресна предизвикателно, без никакво уважение: „Не остава нищо друго, освен да се пукне стопора, макар и да се загубят шлеповете и да се дави, който ще се дави.“

С един удар Ойарсо затвори прозорчето на кабината. С гняв и безсилие той прехапа пресъхналите си устни и това беше единственото движение, което донякъде разкри неговото вътрешно състояние. Чертите на лицето му, напомнящи далечен прадядо испанец от островите, ©станаха неподвижни. Обезцветяваше ги само бледност, подобна на безмерния небесен свод, пометен от южния вятър.

Отново се разнесе звън на вътрешния телеграф. Иглата на квадранта се завъртя до максимума на напрежение. Носовата част на влекача се насочи на североизток. Това беше последната възможност да се спасят шлеповете, да се спасят и кормчиите, на които не можеше да се окаже никаква друга помощ. След малко яростните вълни почнаха една през друга да се разбиват в едната страна на „Кауполикан“ и да изхвърлят върху палубата му своите шумни и ледени води. При олюляване на обратната страна тази вода, замърсена от допира си с въжета и железа, се изливаше през борда. Виждаше се, че параходчето зле се брани от вълните. На мен то ми правеше впечатление на някаква птица, вързана за един крак, която напразно размахва криле, за да полети. Беше несъмнено мъртвата тежест на шлеповете, която възпираше силата на влекача и му пречеше да преодолява вълните. Равносметката беше наистина тревожна. Всеки две секунди лакираният правоъгълник на кабината губеше хоризонталната си линия, наклоняваше се ту на една страна, ту на друга и образуваше тъп ъгъл с хоризонта. Започнах да усещам, макар и много късно, повдиганията на морската болест. Студена пот обливаше цялото ми тяло. Седнах на малкото канапе, прилепено до дървената стена, и затворих за момент очи. Независимо от булото на несъзнание, което се разпростря между външния свят и мене, долових подробности, които макар и откъслечни, ми позволиха да възстановя онова, което става по-късно. До мене достигнаха припрени, гневни гласове, които, както това научих после, съобщаваха на Ойарсо, че от един от шлеповете, тъкмо този, който управляваше неговият син, се дават уговорените сигнали. Беше в момент на затишие, когато може да се види червеното знаме на гребена на една вълна. Това знаме можеше да означава или че кормилото е счупено, или че стените са се разхлабили и вода нахлува в трюма, или пък че по-задният другар вече е потънал в морето. Във водата се хвърлиха спасителни пояси, та дано някой от кормчиите успее да ги улови, когато се потопи неговият шлеп. Спомням си изпотената глава на Ойарсо; глава разрошена и разстроена, която се подаде на прозорчето и изрече с дрезгав глас смъртната присъда на своя син:

— Отсечете стопора.

Не чух удара на брадвата при прерязването на въжето, с което се изоставяха шлеповете на произвола на съдбата сред тази бяла вихрушка от пяна при безучастната ведрина на този летен ден. Но никога няма да забравя разстроеното лице на този човек с чело, опряно на кормилното колело, и конвулсивното потръпване на неговите могъщи плещи.

Освободен от тежестта, която го потопяваше в морето подобно на някакъв плувец, за чийто крак се е вкопчил удавник, но изведнъж се освобождава, влекачът пъргаво се закатери по вълните сякаш радостен от своето освобождаване. Неговата желязна носова част, надупчена от огромни клюзове^[3], които непрекъснато повръщаха вода, разкъсваше бялата водна маса на вълните с всичките сили на могъщите си дробове.

 

 

На следния ден, на разсъмване, вятърът се удави в една безцветна зора, която сякаш беше уморена от снощното усилие. Влекачът промени курса, за да търси корабокрушенците. Не се намери никаква следа, само на палубата беше закачен един от хвърлените предния ден спасителни пояси. Имаше и една надежда — вълните можеха да ги изхвърлят на брега. На обед бяхме във Валпарайсо. В един часа влекачът акостира на пристана на фирмата Милнес. Измежду железата на огромния подемен кран, който се гласеше да започне работа, видях да се появява приятелят ми Педро Гонсалес, който ме заместваше:

— Как? Ти? А шлеповете?

Направих му знак да замълчи:

— Тихо! Ще ти разкажа после.

И му сочех Ойарсо, който след моряците и механиците стъпваше на циментовата стълбичка и се изкачваше на вълнолома, придружен от пристанищния капитан, който беше дошъл да посрещне „Кауполикан“. В неговите очи имаше мрачна тъга, крачките му бяха уморени и несигурни.

„Кауполикан“, побелял от сол, се полюляваше невредим, вързан с дебело въже за носовата част и със спусната котва.

Поради моето свидетелство и това на екипажа фирмата поздрави Ойарсо.

Фирмата Милнем загуби своите шлепове и няколкостотин тона въглища. Какво беше това за нея? Ойарсо от своя страна беше загубил сина си.

Мистър Джон Мери, тогава шеф на отдела „Товари“, препоръча Ойарсо на дирекцията. Два дни по-късно той се завърна в Лебу с товари от копринени платове и ликьори. Някое време след това срещнах боцмана, който беше пътувал с „Кауполикан“. Запитах го дали беше видял някаква следа от шлеповете след прерязване на въжето.

— Последният шлеп потъна пръв — каза ми той. — Другият шлеп, в който беше бедният Бауча, почти го видях като потъва. Момчето се катереше по купа въглища и после една вълна закри всичко.

Този случай, на който бях свидетел, почувствувах като нещо неотделимо от моя живот. Изпитах дълбока мъка за този човек, състарен и болен, който смирено молеше да не го изхвърлят от службата му, без да си служи с друг аргумент освен милостта на шефовете. Беше като ония стари мостове, разядени от червеи, които превръщат на дърва за огрев, защото вече не могат да останат дори само да стърчат във водата. И сред изненадата на машинописките, който ме виждаха да жестикулирам възбудено и да говоря несвързано, аз се отправих да търся мистър Маккензи.

Бележки

[1] Патрон — така наричат собственика на неголям плавателен съд. ↑

[2] Кабестан — влекач. Б.ред. ↑

[3] Клюз — отвор, през който се спуска котвената верига. Б.ред. ↑