Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Латиноамерикански морски новели

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1977

Поредица „Световни морски новели“

Книга XIII

 

Съставител: Тодор Ценков

Редактор: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор; Светла Димитрова

 

Латиноамериканска, I издание

Дадена за набор на 19. V. 1977 г.

Подписана за печат на 14. XII. 1977 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1977 г.

Изд. № 1109 Печ. коли 23,25 Изд. коли 19,53

Формат 32/84/108

Код 08 9536872511/5770 — — 77

 

Цена 1,80 лв.

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Ст. Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №138

История

  1. — Добавяне

Според една версия испанецът Николас Наранхо от Ла Серена отишъл в Кокимбо с намерение да търгува с риба в северната част на страната. След много и настойчиви опити успял да накара Чанго Веласко да го отведе до Папосо. Слязъл от кораба, отправил се към вътрешността и се завърнал, когато Веласко вече го считал за изчезнал. Наранхо носел голям пакет със злато — намерил бил една мина, която щяла да го направи многократен милионер.

Той добавил, че Наранхо се бил отправил с кораб на юг, по на юг никой не го видял.

Когато бил намерен Чанго Веласко, първоначално помислили да го обвинят за изчезването на Наранхо. Веласко описал пътя, по който се бил отправил Наранхо, и мнозина го търсили, без да го намерят.

Наранхо бил намерен мъртъв на Пунта де Театинос. Това се случило през 1806 година.

Версията, която предлагаме, е различна. Тя може да е в противоречие с историята, но ние я разказваме, защото легендата се базира на някоя история без история. В нея не правим хронология на станалото и възможно е дори и материалната част да е само връхната точка на някаква мечта.

Не беше истина, че лоцманът Наранхо познавал всички морски пътища, нито пък пределите на сънищата, както той често твърдеше из кръчмите на Кокимбо, когато заедно с приятелите си пиеше ракията от Валье де Елки, за която казват, че вместо да напива възбужда най-изискани миражи.

— Аз — казваше той — се срещнах там, точно там, на Пунта де Театинос, с една сирена. Тя закусваше в една раковина, която изглеждаше да е от голяма стрида и блестеше като полирано злато. Приближих се предпазливо — беше хубава. На няколко пъти я бях чувал да пее, когато се връщах от лов за морски раци. Както казах, приближих се готов да я докопам, но уви! Паднах и тя потъна в морето. Стори ми се, че я чух да се смее. Намислих да остана да я дебна, но морето започна така да се вълнува, че ме застави да се отправя към Ла Херадура де Гуаякан.

Приятелите му го слушаха невярващи и с ирония:

— А когато се събуди?

— Не вярвате ли? Но това е вярно, толкова вярно, колкото и фактът, че сега сме тук заедно; и колкото е вярно, че ще умрем…

Ракията запали песните и всички запяха в импровизиран хор моряшката песен, която завършваше така:

Моряка спи в морето,

в морето;

По морето минава пътя за небето,

по морето:

на море, на море, моряко,

на море, ако искаш да се спасиш.

Ако някои устни те омагьосат на сушата,

отивай в морето;

любовта е измамна клопка,

отивай на море;

В морето е истинската наслада,

отивай в морето, ако искаш да се спасиш.

Тази нощ лоцманът Наранхо заспа, пиян от ракия, от песни и от разкази за приключения. Когато отново отвори очи, времето го беше покорило със слънчев блясък. Спомни си своята история за сирената и се замисли — той искаше да разбере дали този разказ беше в или извън неговите мечти. В някои моменти той беше сигурен, че сирената има зелени очи и мургаво лице. И освен това тя го викаше, когато той с неговата малка платноходка, която беше по-моряшка и от тримачтов пиратски платноход — се хлъзгаше по небесносините води, които разбиваха блестящите си вълни във фантастичните скали на Пунта де Театинос.

Чувствуваше някакво голямо безпокойствие, нещо като че неговите сили спяха… Всъщност не това, а… по-точно казано… струваше му се, че една нежна женска ръка ляга върху сърцето му, кара го да потъва в сладка отпадналост, която го изпълва с някакво приятно, но и мъчително безпокойство.

— Защо не се ожених? — помисли си той.

А после:

— Защо не оставя морето?

… Малко земя на морския бряг, една здрава и добра жена, обикновена и естествена като другар, няколко деца, които ще станат моряци…

Лоцманът Наранхо беше смел. Със своята орехова черупка той беше обиколил почти целия бряг на Тихия океан и имаше търговски връзки по всички пристанища и заливчета на чилийския бряг.

Той отиде към пристана. Там беше завързана „Роса Амелия“, неговият кораб, чието име даваше повод за множество догадки.

— Навярно някоя дебелокрака е завъртяла някъде ума му — казваха шегаджиите — и той кръстил корабчето на нея.

Той отговаряше:

— „Роса Амелия“ ще умре с мене — заедно ще отидем на морското дъно… или пък ще се отдалечим от брега. На суша в него ще живея, в корабчето ще бъде моят дом.

Преди да обядва, той натовари своята голяма лодка, прегледа я внимателно още веднъж и само когато се почувствува сигурен, че корабчето ще му се подчинява напълно, се отправи към кръчмата, където беше и неговият пансион.

След като изпи своя гъст „Херес“, каза на приятелите си:

— Нямам никакво желание да вдигам котва… Преди никога не ми се е случвало това.

— А къде мислиш да отиваш?

— До Чанярал, Каризал и до всички пристанища и заливи на север. Натоварил съм много и добри хранителни припаси и преди всичко ракия.

Когато се сбогува, той каза:

— Приятели, до скорошно виждане. Върна ли се или не, това ще е моето последно пътуване.

Докато се движеше към пристана, струваше му се, че някаква странна сила го задържаше и че от всички страни се надигаха гласове, които му казваха да остане на сушата.

Най-сетне се качи на корабчето. Морето в този момент беше като неподвижна зеница, която спеше, която сънуваше… Той се отправи към съдбата си, но не пропусна преди това да се сбогува със своята сирена. С песен разгърна платното:

Не отивай на море, моряко,

имам любовни целувки за тебе.

Четиридесет часа как пътува лоцманът Наранхо. Четиридесет часа на интимност с морето, което го обсипваше безмерно с пенести пръски.

По пътя си не срещна нито един плавателен съд. В далечината брегът изглеждаше като димна линия, която очертава морето. Изведнъж му се стори, че планинските върхове се изправят и се движат. Изпитваше желание да стигне донякъде, но нямаше никакъв вятър.

Внезапно на индиговосиньото небе се появи един тъмен облак, после друг и като че тези незначителни облаци бяха отворили шлюза на дъжда, вратите на урагана.

Над морето се спуснаха всички фурии на най-страшната буря, каквато не беше виждал Наранхо през тридесетгодишното си плаване. Вълните наподобяваха черни хищни лапи, които си играеха с неговата платноходка, скърцаща объркано и пълнеща се с вода. Наранхо работи с отчаяние, с ярост. В тази ужасна борба загуби пътя. В действителност той не познаваше всичките пътища на морето…

Ураганът го увлече навътре в морето и го захвърли сред безмерната самота на океана.

Изтощен от десетчасовата борба, Наранхо заспа върху своя товар, който — нещо много странно — не беше се повредил. Когато се събуди, видя, че се намира пред някакъв пристан, който му беше напълно непознат. Едва когато слезе на суша, видя да идват няколко индианци, червеникави, с величествено държание и загърнеш в много пищно, но много странно облекло. Един от тях носеше команден жезъл.

Заговориха му на испански, като му заповядаха веднага да разтовари хранителните стоки, и да ги предаде на някакви войници, които пък бързо ги отнесоха.

Наранхо изгледа онзи, който дава заповеди — той имаше вид и държание на цар. След като разтовариха всичко, индианецът каза:

— Остани си с мир! Утре призори ще дойде един водач — следвай го!

Свитата се отдалечи, а Наранхо остана с вид на човек, който вижда призраци…

— Този е царят Инка — каза си той. — Сега остава само да ме направят принц по рождение. Аз ще бъда негово величество Наранхо Първи — и той се разсмя шумно.

Откъде ли го беше гледала синята небесна зеница и към какви географски ширини щяха да го отправят пътеките на приветливото море? В този момент Наранхо помисли:

— Ами ако сънувам?

Рано призори пристигна водачът индианец.

— Вземи — каза му той — един чувал или каквото имаш под ръка, за да си донесеш онова, което ще ти дадат.

После се отправиха по един широк каменен път, който водеше до стените на един извънмерно блестящ и тих град. Наранхо не видя нито градини, нито фонтани, нито пажове и принцеси, но градът беше обкръжен от една безкрайна стена от злато.

— Това е злато! Чисто злато!… Чисто злато! Дявол да го вземе!

Един пълномощник на монарха, като му подаде длето и чук, каза:

— Господарят ти позволява да вземеш от метала колкото можеш да носиш, но трябва да го откъртиш ти лично.

Наранхо не беше алчен, и взе един скромен товар. После се отправи към брега, натовари го на „Роса Амелия“ и отплава, като си мърмореше:

— Когато се събудя, кой знае къде ще се намеря…

Морето продължаваше да е благоприятно, въздухът настройваше към мечти. Наранхо никога не беше виждал толкова злато и си даваше сметка, че е безкрайно богат.

Защо Наранхо написа информацията за това свое пътуване и с това наруши обещанието, дадено на индианците, вечно да мълчи? Дали се беше уплашил от смъртта? Или пък беше пожелал да не остане скрито това съкровище?

Работата е там, че едва приключил да описва случилото се, и се събраха всички урагани и бури. Скоро „Роса Амелия“ стана като някаква риба, ранена от един харпун-мълния. Наранхо видя смъртта, но почувствува, че не иска да се брани. Помисли за смъртта, за своите мечти за покой, спомни си за някои добри приятели и зачака…

Информацията, сложена в една бутилка, паднала във водата, последвана от корабчето и от лоцмана, които са заспали завинаги на дъното на морето.

„Не би трябвало да разкривам нищо“, пишеше той в бележката, намерена вътре в бутилката, извадена от морето при Кокимбо. Информацията била придружена от няколко къса злато. Освен това в нея се даваше описание на малкия залив и нещо като карта.

Заливът беше кръстен с неговото име „Лоцман Наранхо“.

Стотици експедиции напразно са търсили града със стените от злато, управляван от един цар Инка, със свещен жезъл и спокойна, царствена осанка.

Край