Рохелио Синан
Червената барета

— Вижте какво, доктор Паул Екер, вашето мълчание никак не отговаря на доброто желание, което сме имали във вашия случай. Трябва да разберете, че правосъдието изисква конкретни факти. Не мога да си обясня упоритостта, която проявявате с мълчанието си.

Паул Екер забива зелените си очи в празното пространство. Горещо му е. Поти се. Равномерните паузи на големия вентилатор му изпращат от време на време лек ветрец, който за миг играе с космите на неговата червеникава брада.

Там, на островчето, не беше толкова топло. Беше приятно да се седне на скалите край брега на морето… Да се потопи погледът в просторната океанска раздвиженост… Да се гледа как се забавляват бързите акули… И да се чувствуват милувките на вятъра, който хвърля в лицето ти пяната на вълните…

— Държали сме сметка, докторе, не само за заслужения престиж, на който се радвате като биолог и лекар, но също така и на множеството молби, изпратени от знаменити учени, от университети, академии, музеи… Вижте какъв куп писма!… От Лондон, Буенос Айрес, Стокхолм, Париж… Това писмо от Франция ни припомня, че преди две години вие сте имали честта да председателствувате големия Световен конгрес по ихтиология, който е заседавал в Сорбоната… Спомняте ли си? Добре е поне, че се усмихвате.

Сорбоната!… Да, там се запозна с нея… Имаше вид на някаква наивна гимназистка, но каква само чародейка беше!… Онова, което най-много го очарова, беше нейната къса поличка в морско синьо и онази червена барета, леко наклонена на една страна… „Искам само вашия автограф — каза му тя. — Аз се казвам Линда Олсен и следвам в Сорбоната. Интересува ме науката. Бих искала да извърша чудеса като мадам Кюри… От кой щат сте вие? Аз съм от Атланта.“

Паул Екер потреперва, без да може да определи дали това е от въздуха на вентилаторите, или от други хиляди причини, които напразно се опитва да забрави. Съдията продължава:

— В тези писма ни молят да бъдем снизходителни… Споменават ни вашите неотдавнашни проучвания върху различни въпроси на ихтиологията, а също така, както казва Джон Хамилтън, за голямото значение на вашите „Записки върху еротичния живот на рибите“, в които свързвате с лунните фази промените на цвета, които настъпват в известни видове риби по време на хвърляне на хайвера.

По вина на Джон Хамилтън той наново я срещна в Пенсилвания… „Не си ли спомняте вече за мене? Аз съм Линда Олсен, онази с червената барета!… Каква лоша памет, доктор Екер! Разбира се, като не нося моята пурпурна барета, нито синята ми поличка!… Как изглеждам с очила? Изглеждам сериозен човек, нали? Може би и затова не ме познахте… Никога няма да забравя нашите разходки в Париж… Спомняте ли си през есента как падаха листата? А вечерните разходки с големите лодки по Сена? И онзи весел следобед, на върха на Айфеловата кула? Снимката пазя в къщи, спомняте ли си я? Добре, докторе, не искам да ви отегчавам… Но, така или иначе, трябва да ви кажа, че тази среща не е случайна… Дойдох да ви търся, тъй като прочетох във вестниците, че Институтът по рибовъдство ви праща да изучавате рибите от Архипелага на перлите, близо до Панама… Каква прелест! Да се прекара цяла година, наслаждавайки се на Тропика, на морето, на слънцето, на въздуха, свободно и в близък контакт с природата… Трябва да ме вземете… Нужно е аз да стана ваш асистент… Докторе, много ви моля!… Аз имам и основание да ви отправям тази молба… Отчаяна съм… И Как да не съм! Вие знаете, че се дипломирах в Париж… Но, за нищо не ми послужи това. Още съм без работа… Да, да, няма да отричам, че получих едно предложение от Джон Хамилтън… Каква обида! Представяте ли си? Аз асистент на един цветнокож!… Ах, да! Колкото и да е знаменит… Не ми го казвайте дори… Зная също, че е кандидат за Нобеловата премия… Да, да!… Но дори и така… вие разбирате, докторе…“

Съдията диша с досада и суши с навлажнена кърпа плешивата си глава. След много усилия, за да запази спокойствие, той казва:

— Всичко това ни задължава да бъдем донякъде снизходителни… но трябва да знаем, така или иначе, къде се намира мис Олсен… Когато ви намерили на плажа на Сабога, изглеждали, сте като умопомрачен… На главата си сте носели нейната червена барета… Вашите изпокъсани дрехи подсказвали за борба с вълните между подводните скали… Освен това ръцете и краката ви са били изподраскани… Кръв от по-дълбока рана била изцапала част от ризата… Постепенно, с възвръщане на умственото ви равновесие, вие сте разказвали различни и дори противоречиви подробности за бедствието, а това било добър повод за моряците от военната база да си въобразят и да пуснат в обръщение най-странни версии за случката… Едни, като видели разбита малката лодка, помислили, че в нея сте били вие и мис Олсен, когато ви изненадала бурята… Други, от известни несвързани данни, които вие сте подсказали, предположили, че сте бутнали мис Олсен сред акулите… Имаше дори и хора, помислили за самоубийство поради не зная каква сантиментална несполука…

Как да я убие? Самоубийство? Дори не може и да се помисли. Причините и фактите бяха много различни. Но как да ги каже, без да пробуди съмнение, че те са резултат на объркване от потъването на лодката? Още ехтеше в ушите му смразяващият смях на хаитянката и още му се струваше, че чува над вълните песента на Линда Олсен, потръпваща като някакво флагче…

— Затова решихме да проведем това предварително заседание съвсем насаме. Ще присъствуват само строго необходимите лица, и то когато са нужни. Не сме дали пропуски дори и на господата от печата. Вие разбирате — това ще бъде голямо неуважение към науката. Така ни предупредиха с шифрована телефонограма и от Института по писцикултура^[1]… Дори и от Вашингтон се получи едно съобщение, в което настояват върху дискретността, необходима в този процес, тъй като се отнася до знаменитост като вас… Въпреки това не можем да се отречем от приетата задължителна процедура… Е, само за привидност… Още повече че, както са потвърдили и вашите колеги от университета, няма никакъв признак, който да не доказва по абсолютен начин вашата невинност. Така или иначе вие трябва да ни помогнете. Защо упорствувате в своето категорично мълчание? Аз не мога да ви освободя, без да дадете показания относно случилото се… Законът изисква това, драги докторе… Но за да ви помогна, ще освежа паметта ви… Преди една година, може би година и половина, вие пристигнахте във военната база Сабога с добри акредитивни писма, придружен от асистентката си Линда Олсен… Вие сте щели да изследвате целия бряг на Архипелага и да продължите да изучавате, както се казва в тази бележка на института, „… периода на хвърляне хайвера на някои риби, а също така образуването на яйцата в така наречените партеногенетични женски…“ Военното командуване на базата ви е оказало най-голямо съдействие… Определена била за ползване една моторна лодка само от вас и асистентката ви и от двамата ви помощници: един механик от африкански произход — Жое Хард и един бял моряк — Бен Паркър…

… Паул Екер се вижда във военната база Сабога. Началникът го посрещна сърдечно и се показа много любезен към мис Олсен, която пак беше си сложила червената барета. „Ще се отегчите на това скалисто островче“ — каза и той. Мис Олсен изненадана запита на свой ред: „Нима няма да живеем тука?“ И той, като отиде към вратата, отговори: „Не, господа, елате с мене в преддверието.“ И като им посочи едно близко скалисто островче, той добави: „Виждате ли това островче с няколко остри скали? Там се намира лабораторията. Изследванията започна Франк Ръсел, но той беше военен лекар и неотдавна замина за Азия. Самият аз подсказах предимството да пратят един цивилен. Уверявам ви, че ще се чувствувате много удобно. В островчето ще намерите една добре екипирана къщурка. За нея се грижи Йейа, хаитянка, която гледа кокошките и обработва земята. Стара е. Наричат я «Вуду». Говори на странен жаргон, но разбира английски. Тя ще се погрижи нищо да не ви липсва. Ако имате нужда от нещо, можете да ми изпратите Жое. Той е добър момък, ще живее при вас и ще ви бъде много полезен. Няма нещо, което да не знае: той е готвач, механик, моряк и дори — не се изненадвайте! — голям свирач на банджо. Бен Паркър е добър помощник и свири на хармоника. Съселянин е на Жое и винаги са заедно…“

Следователят раздвижи едрото си тяло, предизвиквайки дразнещо скърцане на пружини и похабени дървени части.

— Не зная по каква причина, по-късно, вие сам сте изискали оттеглянето на двамата младежи. Не е ли така?

Доктор Екер потреперва с цялото си тяло. Гледа умоляващо съдията. И разсичайки въздуха с двете си ръце с нетърпелив жест, каза:

— Има обстоятелства, при които… Толкова сложно е всичко това, че… За да се обяснят нещата и да се установи ясно самата истина, би се наложило да се задържат лица, които може би са невинни…

— Ако вярвате в тази невинност, не ги замесвайте по никакъв начин… Освен това аз вече ви казах, че този случай разглеждаме при най-строга тайна… Можете да бъдете напълно сигурен, че нищо от онова, което ще се каже тука, няма да излезе навън от това помещение. Продължете:

— Нашите първи дни на островчето бяха неизразимо красиви… Къщата беше много удобна. Докато старата оправяше къщата и се грижеше за кухнята, Линда, момчетата и аз скитахме от скала на скала, разучавайки вълшебните брегове. Не бих могъл да опиша усещането за вълшебство, което ни обхващаше в онази прохладна обстановка на светлина, цветове и трели. Аз, бедният грешник, си губих времето, ако така може да се каже, ентусиазиран от множество открития от чисто научен характер. Бен и Жое, двамата младежи, трябваше да ме придружават, натоварени с моите инструменти… Това, изглежда, че ги разсейваше, а тя, в разгара на своята бурна, стихийна младост, линееше от скука… Понякога ни следваше и събираше раковини и охлюви, но по-приятно й беше да скита между дърветата. Това правеше, защото не искаше да остава сама в къщата, тъй като изпитвала някакво си недоверие към старата… То беше по-скоро нещо като отвращение, гнусливост, някакво неясно предчувствие. Следобедите след свършване на работата аз често правех с нея дълги, романтични разходки.

Трябва да ви предупредя, че никога не съм помислял дори за някаква идилия. Би било нелепо, разбирате ли това? Възрастта ми, задачата, която изпълнявах, ми налагаха известно отношение на наставник към нея… Така, щото от професионална етика и преди всичко поради моето постоянно състояние на екстаз и вглъбеност, не можеше да се случи онова…

Екер овладя едно движение, издаващо мъката му.

Съдията разбира, че е натиснал някаква невралгична точка. Почти механично той натиска един звънец.

— Починете си, докторе.

При влизане на вратаря той избърсва лицето си и му казва:

— Донесете ни прясна вода!

Докторът отново впива очите си в зелената далечина на своите спомени.

Как да обясни, за да може да го разбере тоя затлъстял господин с мазна кожа какво беше за тях онзи проход между две скали към морето? По какъв начин да го накара да проумее, че онова тогава имаше известен вкус на антична епикурейска еклога^[2], на езически пасторал, на тропическа идилична симфония?

… Объркан от веселата природа на острова, заслепен от великата самота, която го обграждаше откъм морето и от небето, завладян от младежката възторженост на Линда Олсен, Паул Екер се пробуди за един свят, какъвто никога не беше си представял. Той претърпя нещо като магическа метаморфоза и изоставяйки като какавида състоянието, което го правеше да изглежда строг учен, изведнъж почувствува слънчевите избухвания и възбуждащия аромат на вълните… Напразни се оказваха опитите да се захване за науката и да се скрие между килиите на своите разсъждения… Когато съвсем съсредоточено анализираше известни странни феномени като този на змиорките, които променят цвета си през периода на оплождане… и внезапно чуваше гласа на Линда, която, покатерила се на някое дърво или потънала сред вълните, намираше начин да съгледа нейната червена барета… Паул Екер си спомняше няколко стръмни скалисти заливчета с естествени стъпала, където морето беше образувало малки недълбоки вирчета, в които мис Олсен се къпеше. Един път падна в едно вирче и не можеше да излезе, защото бреговете му бяха много хлъзгави… Той чу нейните викове и, мислейки за Андромеда, нападната от чудовището, се хвърли да я спасява… Оттам трябваше да я извадя гола — проклета негова свенливост! — след огромни усилия и опасни подхлъзвания…

Тази вечер Линда Олсен се шегува и се смя при лунно осветление, правейки намеци за неговата мъжественост. Разбира се, имаше един миг, когато кръвта му изведнъж пламна… Почувствува, че потъва в някаква много дълбока пропаст. И тази вечер беше Андромеда, която разкъса Персей… Оттогава…

Една лакома муха е хваната от крилата на големия вентилатор.

Бузестият блюстител на Закона си вее с ветрило:

— Говори се, че Линда Олсен е щяла да има дете, така ли е?

— Разбира се.

— Това като последица…

— На какво?

— На вашата любов?…

— Не зная какво имате пред вид.

— Е, добре, най-сетне… Всичко е почти установено…

— Че детето не е било мое.

— Това пък какво е, драги ми, докторе!

— Мисля, вече ви казах, че мис Олсен скиташе от едно място на друго, пращяща от жизненост, преливаща от младост, главозамаяна от магическите очарования на острова. Аз не можех да удовлетворявам желанията й… Вие сам разбирате. Духом и тялом се бях посветил да следя в локвите и между подводните скали странното оплождане на рибите… Моите сурови привички поставяха между нас някаква непреодолима стена на въздържаност…

… По-нататък от тази стена всичко беше варварска еклога, езическа свобода, при която той сладострастно подскачаше като сатир след разпасалата се нимфа…

— Как тогава да се разбира, че Линда Олсен…

— Оставете ме да ви обясня… Убедена, че аз не съм типът, който изискваха нейните младежки прищевки, тя привличаше на смени Бен и Жое с претекста да я придружат, за да търсят плодове… В това не виждах нищо лошо… Разбирах, че това са работи на младостта. В началото ми се стори, че мис Олсен се забавлява, флиртувайки с Бен Паркър… Това беше нормално, като се има пред вид нейната враждебност към цветнокожите хора. И действително Бен и Линда често изчезваха. Въпреки това можах да забележа, че след време Бен Паркър я отбягваше… Оттогава (нещо твърде ненормално!) тя търсеше Жое за нейните игри и скитания… Това изглеждаше, че я забавлява, тъй като я чувах да се смее от сърце… Изненада ме също колко размекнат беше негърът Жое, който при лунна светлина често пееше тъжни песни, акомпаниран от банджото. Още си спомням една от тях, без съмнение с любовно настроение:

„Каква хубава червена барета!

Моята барета,

ох, синьо море…

Когато я видя, сещам се за

една диня

от Южна Каролина!…“

Един следобед, това си спомням много добре, аз изучавах под микроскопа някакви ципи. Бях позадрямал поради летния зной, когато чух виковете на мис Олсен. Помислих, че може би я ухапала някоя отровна змия или тарантула^[3]… Като се подадох, видях я, смаян, да тича разрошена и да вика: „Помощ! Изнасили ме!…“ Забелязах, че негърът Жое, полудял от уплаха, се спускаше към пристанищното заливче, сякаш летеше… Припряно се спуснах по дола, за да му искам обяснения, но той успя да се качи на лодката, пошушна си нещо с Бен Паркър и двамата заминаха с лодката… Без да губя нито минута, аз се изкачих на височината, вдадена над морето, за да сигнализирам със семафора и да уведомя базата. Но изненадващото, невероятното беше това, че в този момент се приближи мис Олсен, много смирена и привидно успокоена, за да ме моли да се откажа да дам тревога… Обясни ми, че един скандал би могъл да й навреди много… Предпочитала насилието да остане ненаказано. Аз, който мислех, че тя е преизпълнена цялата с предразсъдъци, изпитах към нея най-дълбоко уважение и реших да я защищавам, да я покровителствувам и дори да й дам името си, тъй като нейният жест за мене беше указание за пълна зрялост и благоразумие… От този следобед, като я виждах тъжна, реших да я разсея и се постарах наново да я заинтересувам в научните занимания, които тя беше изоставила кой знае защо…

— Извинете, Бен и Жое не се ли върнаха на острова?

— Не, наистина… Когато комендантът дойде да разследва…

— Какво измислихте?

— Накарали са го да повярва, че аз искам да бъда сам на острова. Разбира се, предпочетох да поддържам тая версия… И дори казах на коменданта, че тъй като е време за хвърляне на хайвера, да забрани на своите хора да се приближават до островчето, защото плашат рибите и дори могат да прекъснат хвърлянето на хайвера. Той настоя и аз го уверих, че Вуду ни стига за домакинската работа… Оттогава вече нямаше развлечения и се отдадохме напълно на оглеждане и внимателно наблюдаване на водите… Хаитянката живееше далече от нас и малко я виждахме, най-вече защото прекарваше времето си в ловене на риби навътре в морето. Служеше си с една крехка лодчица, която изглеждаше като орех между вълните… По това време беше, когато на Линда се стори, че в корема й…

— Детето? Тогава то е било от негъра?

— Мога само да ви кажа, че то бе нейно. Ах щях да го призная, като да е мое, но работите тръгнаха по друг път.

Доктор Екер се заслушва внимателно. Струва му се, че чува надалече тайнствена песен, която сякаш изниква измежду вълните и наново чувствува адския кикот на хаитянката, който го преследва по всяко време.

Съдията настоя:

— И в крайна сметка вие не бяхте сигурен дали детето е ваше или от негъра. Зная, че е имало връзки…

— Точно така. Тя и аз… вие разбирате. Оттук и моето състояние, съмнението ми. Преди всичко, защото в живота ми съществува един прецедент, който ме караше да предчувствувам усложнения. Имам пред вид… Не зная дали вече съм ви говорил за развода ми поради моята генетична негодност… Моят тъст, който беше богат и много държеше на тия глупости за родословие, искаше на всяка цена едно здраво, снажно и силно внуче, което да наследи името и богатството му. Роди се едно момче, но дефектно, гърбаво, деформирано… Толкова по-добре, че живя само няколко часа… Проучи се клиничната история на моя род и се откри… Вие знаете… Не е нужно да подчертавам тези неща. Моят тъст ме застави да отстъпя поста си на един породист субект… На онзи начален провал дължа моята слава в науката… Като предвиждах оскърбителното си бъдеще, предпочетох да се скрия сред книгите и се отказах от радостите на семейството. Защо да настоявам, като знаех, че моите деца ще се родят уродливи?… Поради това на островчето се стараех да стоя далеч от мис Олсен… Въпреки това нещата не всякога стават, както ние ги искаме. Самотата понякога ни хвърля в обятията на сладострастието… Стана впрочем онова и тя очакваше дете, което предполагаше, че е мое дете, изпълнено с жизненост; прелестно и красиво… Аз, понеже бях несигурен в бащинството си, се измъчвах… Тревогата ми растеше заедно с онова, което щеше да се роди… Тази дилема не можеше да се разреши. Представях си чудовища, ненормални същества. А ако е от негъра… Представете си!…

Някаква тайна надежда понякога ме утешаваше, като си мислех, че онази вълшебна обстановка на острова може би ще упражни някакво благотворно влияние върху оформянето на детето… Само поради това и може би движен от моя научен интерес, не пожелах да разваля онова, което бе отредила природата. Но най-много ме ужасяваше мисълта, че Линда би могла да ме напусне, като разбере моята безпомощност. Поради това между двете възможни раждания аз предпочитах негърчето… Линда Олсен ме молеше да я отведа в базата, за да бъде обслужена, както трябва. Аз й обещавах, но бях решил сам да извърша операцията на острова, за да нямам свидетели. Бях решил да я приспя така, че тя да научи истината едва в подходящ момент… Такова беше моето нетърпение, че дните и месеците ми се струваха много бавни… Оставаха още около седем седмици до точната дата, когато започнах да мисля, че може би изчислението е погрешно, тъй като ми се струваха прекалени нейните страдания и голямата издутост и изопнатост на кожата… Забравих да ви кажа, че заедно с напредването на бременността Линда беше обхваната от странни капризи… Приятно й беше да прекарва часове, потопена в морето, и въпреки нейното почти чудовищно неприлично състояние тя отказваше да облича бански костюм под предлог, че не може да го понася… В часа за хранене даваше признаци на пълна липса на апетит… Въпреки това аз я изненадвах да яде живи стриди и други морски миди… Онази нощ гръмотевиците и светкавиците много бяха изплашили Линда Олсен. Тя беше ужасена. Страхуваше се да не умре на острова… И вече помрачена от ужаса пред смъртта, викаше хаитянката да й помогне, за да умре леко… Аз си бях дал сметка, че през моите отсъствия негърката Вуду вършеше някакви тайнствени заклинания, за да облекчи болките на Линда… Бурята ревеше под напора на силния дъжд. Като се гърчеше на кревата, бременната стенеше, разкъсвана от ужасни, непоносими болки. Аз полудявах от нервно напрежение и предпочетох (а нямаше и друг изход) да ускоря нещата, за да спася Линда. Иначе, бях много сигурен, че нейният организъм не би могъл да издържи още един месец… Обзет от треска, изпаднал в мъчително отчаяние, аз се реших да оперирам… Инжектирах я… След малко тя заспа дълбоко… В това състояние като при много неспокоен сън най-сетне се роди онова… Не искам и да си го спомням… беше нещо безформено, мъртво, пихтиесто… Страхувайки се, че при пробуждането си Линда Олсен може да си даде сметка, изтичах под още силния дъжд и хвърлих изрода в морето. Оттогава нервите ми са разстроени.

— Не бива да се тревожите. Важно беше да се спаси Линда Олсен.

— И действително я спасих, но се страхувах да не ме напусне, като научи истината, и предпочетох да измисля лъжата за едно негърче. „Къде е? — викаше тя. — Искам да го видя!“ Не знаейки да лъжа, аз се заплитах все повече, докато останах пред нея, превърнат в един вулгарен убиец.

… Паул Екер силно потреперва… Широко разтваря очите си като слисан от някакво странно видение. Струва му се, че наново чува кикотенето на хаитянката и тайнствената песен на урагана. Пред очите му се простира безмерното море и му се струва, като че из неговите вълни се появява главата на Линда с очи, втренчени като в състояние на транс. Само Екер чува нейния глас, който казва:

— Негрите не са ми приятни… От това не мога да се освободя… То е нещо, което нося в кръвта си още от малка… И въпреки това, изповядвам се, че Жое Уард нямаше нищо общо с нашия случай… Ако някой е виновен, то това съм аз… Аз те излъгах, Паул Екер, преднамерено или поради моментно недомислие. По-добре казано, не е имало никакво преструване, по-скоро бе недоразумение… Вярното е, че обстановката на острова беше ме омагьосала, преобразила и ме накара да виждам в себе си друга личност, различна на предишната… За мене, бедна жертва на социалните запрещения, това беше някакво чудо на свободата. Тук, на острова, нямаше предразсъдъци, които да ме обвързват. Разкъсах моите вериги и се почувствувах волна, с желание да викам, да се потопя изцяло в опиянението от обкръжаващата ме среда… Всичко на острова ми се струваше като някакво чудо на природата… Цветовете на морето, веселите игри на пяната и чайките, песните на птиците, блясъкът на светлината, пищността на живота, горещината и проникващата миризма на земята след бурята… Всичко говореше за любов, всичко беше един езически химн, който ме потапяше в някакъв сладострастен, похотлив водовъртеж… Моята младост гореше… Младото ми тяло се рушеше сред ослепителен делириум. Затова с пълно съзнание за моите постъпки аз подскачах боса под дъжда… Исках да бъда нотка във великата песен на природата… С каква наслада жадувах да си отмъстя на живота, оставен назад!…… Затова се отдадох без заобикалки на русия Паркър… Сторих го просто, както го правят птичетата или морските птици. Това за Бен беше само един миг на помрачение… Помисли си за последствията и ужасен не пожела вече да се доближи до мене… Отбягваше ме… А аз, в замяна, го желаех без никакво задължение към мене… Исках да наситя моята жажда, тъй като вече беше късно да спра импулсите си. И решила да преодолея неговите страхове, намислих да го накарам да ревнува, като кокетирам с Жое. Няма да отричам, че макар и да чувствувам отвращение към черните, не изпитах неприятно чувство, а по-скоро удоволствие… Причиняваха ми наслада пируетите и хиляди хрумвания на Жое Уард… Млад, силен, блестящ, той имаше бели зъби и привлекателен смях… Атмосферата на острова и благоуханието на йодирания бриз ме накараха да го виждам красив като черен аполон… Започнах да си давам сметка, че се намирах пред опасност да му се отдам, тъй като той вече ми го подмяташе настойчиво… Един следобед (Бен Паркър го очакваше в моторницата, но той предпочете да играе с мене) аз му хвърлях плодове, покачена на едно дърво, когато една земна пчела забръмча около мене. Изплашена, аз поисках да сляза от дървото и се подхлъзнах… Жое се приближи, пое ме в прегръдките си и ме целуна в устата… Почувствувах нещо като водовъртеж, който ме увличаше… На път да падна, аз успях да надам вик и побягнах ужасена… Когато ти, Паул, излезе, изпитах срам да не ме вземеш за някакво смешно момиченце и без да мисля, извиках като истерична: „Помощ! Изнасили ме!“… Бедният Жое!… Слисан от страх, той полетя по нанадолнището и избяга към базата заедно с Бен… После, споразумели се, не пожелаха да се върнат… Негърът казал, че бил видял призраци на острова. Сигурно бе предчувствувал само бесилото и призрака на Линч… Припряността, с която ти ме защити, твоите големи грижи, отделно от предложението ти за брак (за което аз не разбрах веднага), ме накараха да се приближа до твоя живот, до твоите проучвания… После, като забелязах, че ще стана майка, побързах да приема предложението ти за брак… Че детето беше на Паркър, нямаше никакво съмнение, но какво значение имаше това… Аз знаех, че ти беше очарован… Щях да се омъжа за тебе и детето щеше да има един баща, по-достоен от русия моряк… Когато се влоши състоянието ми… Спомням си, че тази нощ валеше ужасно… Хиляди светкавици бляскаха… И ме ужасяваха гръмотевиците и грохотът на морето… После не разбрах нищо… Като се събудих, вече беше призори… Помислих за моето момиченце… Не зная защо, но мислех, че е момиченце с хубавичко личице и ръчички, които аз щях да целувам… Дали приличаше на Бен?… Отворих очи и се намерих сама в жилището… Помисли си: „Какво ще стане с Паул Екер и с моето момиченце?… Повиках — не получих отговор. Изведнъж чух твоите стъпки. Зачаках нетърпеливо. Ти влезе… Но какво ставаше с тебе? Забелязах, че си загрижен, с мокри дрехи и мрачен израз на лицето. «Бедният! — помислих си аз. — Сигурно е много уморен.» Ти се приближи до мене с безмерна благост, целуна ме по слепоочията, говори ми за твоето предложение за брак и дори ми каза, че вече остава малко до завръщането ни във Филаделфия… Аз, разбира се, настоявах в моя копнеж да видя детето, но ти не ми обръщаше внимание… Продължаваше да говориш, като че нищо не бе станало… Когато, обзета от подозрение, настоях да ми покажеш детето, ти започна да мънкаш… Първо ми каза, че било невъзможно да се спаси детето. После се съжали и ми каза, че било едно черно момиченце… Тази лъжа ми помогна изведнъж да разбера — видях ясно престъплението… Веднага разбрах, че ти си убил моето дете от ревност към Бен Паркър. Много добре знаеше, че е от него… Ти уби моето момиче, моето малко и прелестно момиченце!… Убиец!… Убиец!…

Съдията удря нетърпеливо с молив по масата, за да привлече вниманието на обвиняемия. После, с голямо търпение той каза:

— Обстоятелствата при катастрофата, а може би и получените удари са запечатали в паметта ви фактите пресилено, до степен, че са създали в съзнанието ви един неприятен комплекс за вина. Все пак онова, което сте сторили през онази нощ, е нормалното. Кой може да ви обвини, че не сте запазили един урод? Но аз искам да зная причините, които са ви накарали да се качите на малката лодка сред бурята, придружен от Линда Олсен. Аз помислих, че като сте се видели неспособен да я оперирате, сте поискали да я отведете на всяка цена в базата, но трябва да е друга причината. Не е ли така?

… Как да обясни на съдията голямата истина, която колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-нереална я виждаше? Самият той започваше да се съмнява върху онова, което беше установил с ръцете си. Как да го накара да разбере, без никакво доказателство, че онова странно чудо не беше илюзия на неговите сетива? Паул Екер знае добре, че ако каже истината, която той знае, ще докарат психиатър, за да го прегледа. Въпреки това той мисли само за онова… Тази нощ, докато бурята развихряше своя ад от светлини и трясъци, той, желаейки да види истината и изморен да гледа страданията на Линда, реши да я приспи… В този момент се появи странната мистерия… Той видя едно фино, много нежно, възрозово личице и едни гладки, безупречни ръчички. Изпита такъв възторг, че за малко не отвлече вниманието си от раждането. И вече жадуваше да поеме в ръцете си това създание, за да го почувствува свое, съвършено и здраво, когато това нещо подскочи, удари с опашката си и отскочи върху леглото… Остана втрещен. Онова, което се гърчеше пред него върху чаршафите, беше един жив мит: една възрозова риба, красива мряна, но с човешка снага, с неспокойни ръчички и с ангелско личице… Това нещо с женски черти приличаше напълно на сирена… Той се беше възхищавал от тях по картини, в поеми. Още си спомняше божествените хекзаметри на Одисеята, но никога не можеше дори да помисли, че едно негово момиченце… Дявол го взел! Какъв ли тайнствен генезис пораждаше това?… Спомни си, че след като си отидоха Бен и Жое, т.е. когато Линда възвърна край него своето влечение към науката, една сутрин, още с първите светлини на деня, те се канеха да се къпят между скалите, когато тя го повика, правейки му знаци от една канара… Нетърпението, с което го викаше, го накара да подозре значението на откритието. Прикри се набързо и след като се приближи, двамата бяха свидетели на една любовна сцена, която беше някаква поема на природата… Из водата плуваше една огромна риба в пищни цветове… Седефеното животно (което беше женско) се закрепи на перките си и почна да пуска по малко яйцата си към пясъчното дъно. След свършване на мисията си тя се оттегли с леко размахване на перките си… След малко дойде напереният мъжкар, поплува тържествено върху хайвера и като се нагласи с някаква ритуална церемония, го покри с белезникавата си роса… След задоволяване на инстинкта той важно се отдалечи. Видът беше спасен… Заслепени от научна страст, Линда и той се спуснаха под водата, за да наблюдават отблизо оплождането… В този момент ги обединяваше науката… Впечатлението от видяното, хладката вода и възбуждащата миризма на онази смес… Само като си помисли за онова и нервите му се изопват до скъсване. Беше един вик на кръвта, който не можаха да заглушат… Това диктуваше природата… И паднаха сред онази пихтиеста субстанция.

Всичко беше много ясно: малката сирена с нейната възрозова кожа имаше океански произход… Беше брак между риба и човешко същество… Въпреки това в него надделя страстта към науката… тя беше по-силна от неговия родов провал… И забравяйки подигравката, на която го излагаше съдбата, помисли за огромното значение на факта сам по себе си… Нищо в света не би имало по-голямо значение от този научен факт. Неговото име би полетяло на крилата на триумфа, на славата на гения… Университетите ще му отдадат почести и отличия… И вече виждаше името си по афишите, които оповестяват славата на Паул Екер, когато забеляза, че сирената губеше жизненост и постепенно забавяше подскачанията си, както правят това рибите на плажа… Разбра, че бидейки морето нейният елемент, нямаше да мине много и тя ще умре извън него… Вече едва поемаше въздух с широко разтворени уста, обзета от задух и правеше последни усилия за живота… Ох, в този миг всичко би дал, за да я спаси… Взе я в прегръдките си най-внимателно и припряно се затича към морето…

Първите светлини вече оповестяваха зората и ураганът беше спрял… Само продължаваше ситен, настойчив дъждец… Влезе във водата почти до кръста и в нея потопи сирената с тържественост като за кръщение. Забеляза, че тя постепенно оживяваше. И като видя, че започна слабо да размахва опашката си, той я пусна свободно, за да види дали ще плува. Това беше една абсурдна лудост… В никакъв случай не би трябвало да го стори…

Сирената плесна силно водата с опашката си, направи остър завой и макар че той се опита да го предотврати, тя светкавично потъна… За миг още видя нейните отблясъци из водата и след като окончателно я загуби от погледа си, остана като замаян… Беше оставил да избяга от ръцете му славата и всичко беше станало с такава бързина, че на Паул Екер още се струваше това като запомнени откъслеци от някакъв сън. Как да обясни на Линда тази мистерия? Как да я накара да повярва онова, в което сам той почваше да се съмнява?

Съдията настоя:

— След като всичко беше станало, защо предизвикахте бурята и излязохте с мис Олсен в морето с тази малка лодка? Тя не пожела да се примири със свършения факт, така ли?

— Изглеждаше, че действително се примирява, вярва дословно каквото й казвах… Аз бях много внимателен с нея и повиках хаитянката да я пази… Беше много отслабнала и се налагаше да се възстановява с укрепителни и бульони… Когато вече се почувствува позасилена, аз я придружавах няколко дена при нейните разходки и понеже дъждовете вече бяха спрели, продължих моите проучвания между подводните скали… По това време беше, когато забелязах в Линда промените, които ме накараха да бъда нащрек… Линда изпитваше някаква мъка, чиито причини не можех да си обясня… При нощни кошмари винаги я нападаха някакви морски призраци и тя се стряскаше… Страхуваше се да заспи, тъй като се виждаше обградена от рибообразни чудовища, които играеха странно хоро около нея сред смехове, песни, пяна и плясък на опашките… Краката й почваха да изтръпват, аз трябваше дати разтривам, а тя твърдеше, че били като буца лед… Старата хаитянка настояваше, че това било ревматично, защото Линда Олсен прекарваше с часове в морето и не само за удоволствието от къпането, но и поради противния й навик да се храни с живи миди и мекотели… Тази странна мания, която преди предполагах като хрумване при бременността й, толкова се засили, че ми стана непоносима… В нейното настървение и лакомство тя вече не правеше разлика между водорасли и голи охлюви… Виждал съм я да гълта лакомо медузи…

Съдията не успява да прикрие гримасата на погнуса. Объркан, той не знае какво да каже и обяснява:

— Както виждам, отнася се до някаква странна психоза… За щастие психоанализата…

— Няма по-добър лек от слънцето, морето и въздуха… Лошото бе, че състоянието й се влошаваше с изяви на ужас…

— Причини?…

— Поради някаква неизвестна сила… Тя обясняваше, че се чувствувала привлечена от някаква бездна с възхитителна прозрачност… Тази мъглява идея на нейното разстройство понякога придобиваше съблазнителните образи на тритони, които я обграждат, пеейки цинизми, или пък подскачащи с пиянски кикотения… оттук и нейното желание постоянно да пляска сред вълните. Толкова силно беше това желание, че понякога ставаше от леглото гола като сомнамбул и се отправяше към плажа с големи скокове… Тези различни симптоми ми подсказваха нейната фатална склонност да се превърне в сирена. Трябваше да я догонвам, да я пробудя и да я върна в леглото… В това състояние на екстаз тя ми говореше и разсъждаваше, без да контролира своите действия… Една нощ ми изповяда, че е влюбена в морето, съблазнена от него и ме уверяваше, че ще дойде моментът, в който ще трябва да му се отдаде окончателно… Размишлявайки върху това, догадих се за комплекса на Главк, за който толкова се е писало във вестниците. Вие навярно си спомняте, че този митически герой ял някакви треви и се почувствувал привлечен от морето до степен да не може да овладее слепия си импулс… На бедния не оставало друго, освен да загине. Потънал сред вълните и нереидите го превърнали в тритон или нещо подобно… В моята теза аз се опитах да докажа, че такъв комплекс е твърде чест в наши дни… Тази странна болест се манифестира в различно степенуване, от лекото пляскане във водата до фатално самоубийство, когато удавеният с отворени очи най-сетне почива върху водораслите, които му служат едновременно и за саван…

Съдията леко потреперва. Обзелото го неприятно чувство го кара да изрази раздразнителността си:

— Като сте знаели, че болестта е могла да стигне до такива ужасни крайности, защо показахте немарливост, поради какви причини не взехте мерки? Мисля, че най-добре би било да я отведете в базата.

— Не съм и помислил това.

— Защо? Ще ми обясните ли?

— Защото Линда за мене беше единственото опитно поле. Ох, вие не знаете какво означава това за един научен работник! Аз поисках да направя изводите си върху този нов комплекс, нещо, което би било невъзможно, без нужното изучаване на еволюционния му процес, докато намеря и неговото терапевтично решение… И макар този довод да ви се стори егоистичен, той не беше единствен. Като се чувствувах годен да подобря Линда Олсен, как да се призная за победен? От моя страна това бих приел като провал. Да оставя на други колеги да се занимаят със случая, би ми се сторило абсурдно? Разбирате ли? Би се сгромолясала моята теория за комплекса. По тази причина…

— И това не ви възпря да изложите на риск един живот?

— Не! Това не! Кълна ви се! Кой би могъл по-добре от мене да се грижи за нея, още повече че при случая с нея аз не виждах случаен пациент, а нещо интимно близко и свързано с моите чувства? Моята страст към науката не беше такава, че да мога да пожертвувам Линда Олсен. Тъкмо обратното… Дал бих своя живот, за да живее тя. Аз исках да я лекувам по един предварително изработен план. Лошото е, че ние понякога създаваме симптоми, които пациентът дори и не си е въобразил. Много право е казано, че болестите сме измислили ние, лекарите. При случая с Линда ме увлече комплексът на Главк до такава крайност, че говорех само за него. И всичко това може би беше с обратен ефект.

— За какво намеквате с това?

— Не зная… Предположения… Може би моята настойчивост е, която я накара да мисли, че може да се превърне в сирена.

— Продължавайте.

— Действително, в нея видях да се появяват симптоми като тези при Главк… Например забелязах, че това за парализирането на краката й беше донякъде фиктивно, тъй като можеше да ги движи… Вярно е, че си въобразяваше, че са съединени, сякаш нещо невидимо ги възпрепятствуваше да се движат самостоятелно… Всеки момент тя опипваше краката си, тъй като имаше чувството, че кожата й придобива характерната лепкавост… Нямаше съмнение, че болестта напредваше, без аз да бях намерил начин да я подобря…

— Правилно погледнато, вие нямате вина — каза съдията. — От онова, което ми разказахте, можах да направя извод, че всъщност мис Олсен е била само жертва на фаталността… Ако, както вече сте забелязали, ме интересуват само фактите, то не е защото съм имал съмнения относно вашата невинност, а за да ви освободя от комплекса за вина, който ви потиска. Продължете, докторе!

— Вероятно не съм ви разказал всичко с нужната последователност, но си спомням един признак, който увеличи моята тревога. Една сутрин бях се отдалечил малко между дърветата с намерение да ловувам, когато започна да вали и реших да се върна. Като стигнах до възвишението край морето, аз си дадох сметка, че това бе само леко преваляване и разсеяно останах да наблюдавам стремителния полет на чайките. Изведнъж видях Линда Олсен да скача гола по посока на вълните. Побързах да сляза, за да я отнеса наново в кревата. Хаитянката беше излязла със същото намерение, но като видя кълченията при всяко подскачане на болната, почна да се смее с онзи груб смях, характерен за негрите. Като я чу, Линда Олсен веднага показа неудоволствието си… Аз помислих, че подигравката можеше да помогне: като се почувствува смешна, болната престана да скача и да си служи нормално с краката… Мислейки за нея и освен“ това, заразен от смеха, почнах и аз да се смея, така че Йейа и аз обкръжихме Линда с кикотенето си… Онова, което аз бях предвидил, не стана, тъй като, без да може да се спре, Линда загуби спокойствие и продължи яростно да скача. Почувствувала се изтощена до крайност и силно възбудена, тя се хвърли на земята, крещейки, обзета от пристъп на истерия… Побързах да се погрижа за нея и като я доближих, забелязах, че се задушаваше от липса на въздух. Не зная защо помислих, че най-разумното е да я отнеса в морето. Така и сторих с тичане и щом я хвърлих във водата, останах изненадан… Линда се смееше щастливо, като нищо да не беше станало и като пляскаше във водата, правеше странни извивки, без да разделя краката си. Вече не се съмнявах, че морето, бидейки причината, можеше да бъде и лек за нейното разстройство…

— Смехът на хаитянката няма ли неприятни последствия?

— Мисля, че да, за нещастие. Онази подигравка беше един злополучен опит. Както можеше да се предположи, от онзи ден Линда не понасяше край себе си Вуду. Пронизителността на онова кикотене беше засегнало нейната чувствителност така, че го чуваше навсякъде: в рева на морето, в шепота на вятъра и в песента на морските птици. Понякога се събуждаше и запушваше с ръце ушите си, за да не чува смеха и някаква тайнствена песен, която я измъчваше, без да може да я определи. Сам аз, като се събудих една нощ, за да се погрижа за нея, помислих, че чувам и аз… Вие ме разбирате… Чувствувах се вече изтощен до крайност… Спомням си, че като се освободи от ужасния кошмар, тя ми изповяда, че вече чувствувала много близко своята отвратителна и пълна метаморфоза. Била сънувала, че се виждала в морето, вече превърната в сирена и изпитала какво е да ти бъдат превърнати краката в опашка. „Не искам това да се случи — казваше ми тя. — Не ме оставяй!“ И се хвърли на врата ми с плач. На следния ден, вече по-успокоена, тя ми направи една много странна изповед. С лека отсенка на дяволитост и зачервена, тя ми каза, че била видяла един силен тритон, с дълги къдрици и гъста руса брада като моята… Като си припомняше съня, тя започна весело да се смее. Изглежда, че тритонът я бе ухажвал по много груб начин… Той я избутал на плажа без много заобикалки и там я обладал сред сумтения и свирепи хапания. „Още чувствувам неговите хапания по цялото си тяло“ — каза ми тя.

Съдията си вее с ветрило, почувствувал се неудобно и на няколко пъти се покашля.

Екер продължава:

— Не зная защо ви разказвам всичко това… По-добре е да ви опиша без отклонения ужасната развръзка. Ще ми позволите ли да изпия глътка вода?

— Разбира се, докторе.

Паул Екер пие.

— И после?…

— Вятърът се беше изменил и леко развълнуваното море беше сигурно указание, че вече са близки дъждовете. Изглежда, че атмосферата, претоварена с магнетични течения, бе възбудила Линда Олсен през тези нощи до степен да се разярява всеки миг. Искаше да излезе на всяка цена. „Имам среща с морето!“ — викаше тя. Аз вече бях уморен и повиках хаитянката да ми помогне да я пазим. И така протичаха нещата, докато настъпи нощта на бурята. Дъждът се появи със силни гръмове и светкавици. Свистенето на вятъра се размесваше с плясъка на вълните. Всичко караше да се предполага, че се приближава страхотен ураган. Аз наблюдавах Линда Олсен, за да видя ефекта, който й причиняваше атмосферният грохот. И можах да потвърдя, че моята диагноза не беше погрешна, защото я видях да се успокоява и дори можах да забележа, че беше забравила за вцепеняването на краката си. Като видях, че е заспала, счетох, че кризата беше преминала и виждайки, че хаитянката иска да си отиде, осмелих се да я освободя… „Няма опасност — казах й аз, — можеш да си отидеш.“ Хаитянката ми обясни, че тя искала да си отиде, защото лодката й се блъскала в скалите и трябвало да я извади между подводните скали. Когато тя затвори вратата, почувствувах се толкова уморен, че се изпънах на леглото и се приготвих да пуша. Не вярвам да съм имал време да запаля лулата си, тъй като веднага заспах дълбоко…

Събуди ме изведнъж някакъв силен трясък. Вратата беше отворена. Шумната ярост на урагана ревеше, а вятърът развяваше пердетата. Веднага помислих, че може би хаитянката не беше затворила добре вратата, но като потърсих Линда, не я намерих. Напразно претърсих къщата. Изведнъж помислих, видях нещастието. Спуснах се към плажа под дъжда. Нощта беше някакъв ад от шумове и светлини. Започнах да викам:

— Линда Олсен! Линда Олсен!

Никой не ми отговаряше. Старата беше приближила своята лодка на плажа, но вятърът и вълните й пречеха да я привърже. Продължаваше да вали силно и бурята изнасяше в мрачната нощ един концерт от ревове и гръмотевици… Изкачих се на надвисналите над морето скали и при светлината на една светкавица ми се стори, че виждам Линда Олсен, носена от течението навътре в морето. Отново почнах да я викам, като направих фуния с ръцете си:

— Линда Олсен!!!

Стори ми се, като че чувам много надалече нейния глас като жалостив вой.

Изтичах на плажа, качих се на лодката и блъснах настрана старата.

— Вече е безполезно — изръмжа тя.

Грабнах греблата и навлязох с лодката навътре в морето. Като се борех бясно с вятъра и яростта на вълните, почнах да се приближавам до мястото, където мислех, че бях я съгледал. Блясъкът на светкавиците ме караше да я виждам понякога да плува по течението и понякога я губех. Но сега си давам сметка, че може би не бях я виждал никога, нито пък съм чувал нейния жалостив вой. Може би това бе само измама на моите сетива. В действителност, когато ми се струваше, че се приближавам до нея, виждах я още по-надалече. Докато настъпи един момент, след като бях изтощил силите си, когато изгубих чувство за нещата. Не си спомням да съм вдигал платното, нито дали беше течението, което ме е блъснало в скалите на близкия остров. Също не си спомням момента, в който съм си сложил червената барета. Може би е било още при излизане от къщата. Онова, което никога не забравям, е, че поради обзелия ме безумен ужас или поради шума на дъжда не престанах нито за миг да чувам, жалостивия вой на мис Олсен и някаква тайнствена песен.

… Как съм дошъл на плажа? Не зная това. Може би съм се лутал между скалите, докато съм паднал без сити върху пясъка. Истина е, че като дойдох на себе си, настъпваше зората и бурята беше отслабнала. Но аз продължавах да чувам вътре в мене далечното ехо на онази песен, примесена с дълбокия екот на морето, сякаш цялата ми душа беше се трансформирала в някакъв гигантски охлюв…

Бележки

[1] Рибовъдство. Б.ред. ↑

[2] Стихотворение със съдържание из пастирския живот. Б.ред. ↑

[3] Голям отровен паяк, безопасен за човека. Б.ред. ↑