Карлос Фуентес
„Махай се, морско чудовище…“

На Хулио Кортасар

Млад английски моряк в бяла униформа й протегна ръце и каза: „Добре дошли“. Исабел пламна, докосвайки тези ръце, обрасли с меки косъмчета, и погледна сериозното му лице. Моторната лодка с глухо ръмжене се отдръпна от пристана. Исабел се отпусна на влажната пейка и загледа отдалечаващите се светлини от централните улици на Акапулко. И разбра, че нейното пътешествие най-после започна. Напред, обкръжен от безмълвието на пристанището, белееше параход. Слаб вятър развяваше краищата на копринената кърпа, която Исабел беше завързала около шията си. Докато лодката се приближаваше към парахода, хвърлил котва в тъмното огледало на тропическата нощ, Исабел отново се видя изгубена в пристанищната тълпа, сред кресливите продавачи на безвкусен сладолед, на гребени от костенурски черупки и седефени пепелници. Но лицето й, едва овлажнено от солените пръски на пяната, оставаше безстрастно. После тя отвори чантичката, извади оттам очила и започна трескаво да се рови в книжата, приготвени за пътешествие. Стана й страшно, че могат да се изгубят, но в същото време подсъзнателно искаше с това занимание да се отвлече от мисълта за брега, блещукащ и вече далечен. Паспорт. Име: Исабел Валес. Цвят на кожата: бял. Дата на раждане: 14 февруари 1926 г. Особени белези: няма. Издаден в град Мехико, Федерален окръг. Исабел скри паспорта и измъкна билета.

Sailing on the 27th July 1963 from Acapulco to Balboa, Colon, Trinidad, Barbados, Miami and Southampton.^[1]

Тя дълбоко и свободно въздъхна. Погледът й за последен път огледа брега. Моторната лодка се спря до стълбата, спусната от борда на „Родезия“ и същият моряк в бяло отново й протегна ръце. Исабел свали очилата, пъхна ги в чантичката, потърка носа си и стъпвайки на първото стъпало, решително се отстрани от младия моряк.

 

 

— Четиридесетгодишна. Не блести с красота. Какви ще бъдат указанията?

— Dowdy, J guess.^[2]

— Не, не може да се каже… В нея има такава една старомодна елегантност…

— Е, добре, да не се настанява на моята маса. Ясно ли е?

— Разбира се, Джек! Нали ти зная навиците… Not a chance.^[3]

— Стига си дрънкал! Виждам, че длъжността старши стюард прави човек твърде подозрителен.

— Какви подозрения тук, Джек! Отдавна известни неща!

— Усмихвай се, усмихвай се, стар глупако, може би аз няма да се поскъпя за бакшиш.

— Какво? А не щеш ли да те изгонят оттука? Аз май си знам мястото, а ти според мен — не!

— Ех, Били, не искам да си виря носа! Но изобщо, ако помислиш… за първи път в живота си купих билет за първа класа и сега, след осем рейса на „Родезия“ като обикновен стюард, мога да се гавря с вас така, както по-рано се гавриха с мен нашите пътници.

— Хайде де! А мене и на моето място не ми е зле.

— Къде ще я настаниш?

— Чакай да помисля… При някой, дето й подхожда на възрастта… Тя говори ли английски? Е, добре… ще я сложа на масичката за двама, при оная американка. Също стара мома… да се развличат взаимно. Решено — двайсет и трета маса! С мис Дженкинс.

— Късаш ми сърцето, Били!

— Е, стига, изчезвай, артист!

— И наругай Лавджой. Кажи му, че когато искам сутрин чай, имам пред вид истински чай, а не тази помия, с която мият чиниите!

— Я го виж! Почакай, Джек! Ние пак ще се срещнем с теб на долната палуба!

— You jolly well won’t.^[4]

 

 

Лавджой, стюардът, даде на Исабел ключовете и тя започна да разопакова своите вещи. Но тутакси ги остави, обзета от мисли за дома: Марилу, леля Аделаида, закуските в кафене „Санборн“…

Замислена и тъжна, Исабел седна на леглото и равнодушно погледна двата разтворени куфара. Стана и излезе от каютата. Почти всички пътници бяха слезли на брега, за да се запознаят с нощния Акапулко, и трябваше да се върнат не по-рано от три часа сутринта. „Родезия“ отплаваше в четири. Исабел се възползува от отсъствието им и разгледа всички опустели салони на парахода. Тя веднага усети новотата, непривичността на окръжаващата я обстановка, но все още не разбираше в какво собствено е същината на тази новота или по-скоро не се решаваше да мисли е какво е пълен този екзотичен, плаващ свят, подвластен на закони, съвършено различни от тези, които определят поведението на хората от сушата, в градовете. По същество салоните на „Родезия“ само въплъщаваха британските понятия за комфорт, „a home away from heme“^[5], но всички тези цветисти пердета и дълбоки кресла, всички тези морски пейзажи в позлатени рамки и дивани, покрити с холандска дамаска, тези ламперии от скъпо светло дърво станаха за Исабел откровение, носещо в себе си нещо чуждо и ослепително. После тя попадна на палубата за разходка. И за първи път улови миризмата на параход — на прясно варосване, мокри въжета, катран, мазутно масло — и разпозна в нея грозната, плашеща необичайност на морския живот. Стари протъркани въжета като пръстен, напомнящ огромен нашийник, бяха омотали басейна, на чието дъно имаше застояла морска вода. Вдъхвайки дълбоко, Исабел пое рязко соления мирис на тая вода, без все още да разбира, но вече чувствувайки, че първото сблъскване с новия живот разшири ноздрите й и противно на нейното желание й припомни, че е съвършено сама. Отмерено-ритмичен шум отведе Исабел към самия нос на парахода. Когато се озова на подиума, по чиито страни се простираха бели тръби, Исабел погледна надолу и видя на палубата млади моряци в широки панталони, съблечени до кръста, боси. Те си попийваха бира и под акомпанимента на своите хармоники пееха старинна шотландска песничка. Моряците всячески преувеличаваха сантименталния й характер, усърдно въздишаха, притваряха очи… Незабелязано за самите тях песничката се превърна в дръзка и стремителна пародия. Лицата на моряците се развеселиха, очите им пламнаха закачливо. Все повече се разпалваха, нещо подвикваха, припляскваха, тресяха раменете и целите си тела.

Исабел не сдържа усмивката си и се отвърна от развеселените младежи.

Когато приближи до бара, тя се поколеба.

Влезе и седна на масичка, покрита с тънко сукно. Очите й заблестяха и тя припряно оправи гънките на полата си, когато иззад тезгяха изплува червенокос барман. Като й намигна, той попита:

— What is your ladyship’s pleasure?^[6]

Исабел скопчи ръце. И почувствува как те овлажняха. Внимателно прокара длани по сукното. Зад изопнатата и усмивка сега се таеше мъчително желание — да се пренесе някъде в познато място, да се окаже сред познати хора. Искаше й се да се скрие от тоя връхлитащ над нея човек, който по главата си вместо коса имаше някакъв морково-червеникав мъх, а лицето му поразяваше, разсмиваше и даже плашеше с пълното отсъствие на вежди. Само миглите му подкрепяха надвисналата стена на челото, обсипана със сини лунички. Понеже барманът се движеше бавно, сякаш утвърждаваше с това реалното си съществуване, Исабел не успя да се съсредоточи и да помисли какво ще пие, но затова пък си спомни със страх, че никога не е поръчвала вино в бар. А човекът-морков се приближаваше почтително и неумолимо. Разбира се, той изпълняваше своя професионален дълг и в същото време — очите му, без ивицата на веждите, напомняха два жълтъка, в които са впръснали жлъчка — подушваше смут, стрес, миризма от потта на тази млада особа в пуловер е къси ръкави, която суетливо опипваше с едната си ръка масата, покрита със сукно, а с другата — дължината на карираната си пола, а после изведнъж отново скопчи ръце и без да владее гласа си, измъчено извика:

— Wisky soda… Without glass!^[7]

Барманът удивени я погледна — това беше учудване на професионалист, уязвен от невежество, — и замръзна в позата, в която го настигнаха нелепите думи на Исабел. Той безсилно отпусна рамене, затвори очи, сломен от вика й, и почувствува как от него, познавача на своята работа, избягва привичната му увереност.

— Ah! P’rhaps her ladyship would like a silver goblet… Glass is so common after all…^[8]

Главата му, обхваната от рижи пламъци, се затресе от накъсан и задавен кикот. Той поднесе към устните си салфетка и някак успя да сподави смеха.

— Sans glace, s’il vous plaît^[9] — повтаряше Исабел, без да повдига глава — Лед… аз не бива с лед… Имам болно гърло.

Иззад салфетката надникна зачервеното лице на бармана.

— Ah, madame est française?^[10]

— Не, не! Аз съм мексиканка.

— Казвам се Ланселот… цял съм на вашите услуги… Ще си позволя да ви предложа „Southerly Buster“ — няма нищо по-добро при ангини… При това този коктейл е много гъст и съвсем не напива. Ланселот — това е, знаете ли… герой от „Рицари на кръглата маса“…

Барманът се поклони на Исабел, после някак странно се прегъна, обърна се с гръб към нея и тананикайки си нещо, запълзя на четири крака под тезгяха.

Сърцето на Исабел биеше неравно. Тя, както преди, не вдигаше глава от масата и с невиждащи очи гледаше в една точка.

— Искате ли да ви пусна плоча?

 

 

Исабел чу как паднаха в шейкъра тежките капки на гъста течност, как зажвака изцеденият лимон, как пронизително засъска изпуснатата от сифона струя вода. А после се раздаде професионално-виртуозният плисък на разбърквана смес. Тя кимна със съгласие.

— Как не ми провървя! — въздъхна Ланселот. — Не успях да сляза на брега. А вие от Акапулко ли сте?

Исабел отрицателно поклати глава. Ланселот постави стара, вече изхабена от свирене плоча. Исабел се усмихна и устреми поглед към бармана. Но какво е това? Тя извика, закри очите си е ръце. Ланселот имаше съвсем друго лице, по-скоро не лице, а някаква застинала каша, някаква маска с разлети черти, с остри зъби и очи на охлюв… Исабел рязко стана, прекатури масата и изскочи от бара, без да обръща внимание на виковете му:

— Milady! Look here! Milady! Shall J have it sent to your cabin?^[11]

Алкохоликът-морковче смъкна от главата си светъл прозрачен чорап — някакво подобие на инквизиторски капишон — и като сви с недоумение рамене, започна да изтегля със сламчица тъмновиолетовото питие.

Едва дишайки, Исабел се спря в коридора. Объркала номерата на каюти и палуби, тя не знаеше къде да отиде. И чак в каютата си, където отмерено шумеше вентилацията и миришеше на свежо спално бельо, тя се разплака и през сълзи започна да произнася думи, които трябваше да я успокоят: названия на обичайни вещи, имена на познати, които незнайно защо за нищо не я предупредиха, не я разубедиха за тази рискована авантюра… И умора, и страх, и печал залюляха Исабел, приспаха я, попречиха й да затвори куфарите и да се върне на брега още същата нощ.

 

 

— Е, какво, Джек, не съжаляваш ли, че се раздели е долната палуба?

— Не се забравяй, жалък и мръсен Лавджой! Бих могъл да се оплача на капитана!

— Хайде, хайде… Нали знаеш — все едно ще си разчистят сметките с теб…

— Така ли? Къде? Може би в тъмна пресечка, когато пристигнем в Панама? Може би ще ме бият, а аз ще замоля за милост? Може би аз от чисто благородство ще премълчава това? Такъв ли ви е планът?

— Нещо от тоя род. Нима ще ти отрежат златните къдри!

— Ти пропускаш едно много просто нещо, нещастни глупако!

— Така ли?

— Така! Пет пари не давам за кодекса на честта. Всички ви ще издам и всички ще ви тикна в затвора.

— Сърце, ето кое не ти достига. Та и не само на тебе, а на всички вас, контета, тедибои, безделници, мошеници! По-рано истинският моряк струваше колкото морската сол. А вие? Да има сега нова война — би направила от вас истински мъже!

— Кого баламосваш, Лавджой, любов моя?

— Е, добре, Джеки… Няма да си спомняме старото. Но ми е мъчно, че не си е нас.

— Мъчно? Просто си вбесен, че трябва да ми прислушваш!

— Не, Джеки, не! Та нали знаеш — винаги си ми бил скъп. Хубави минути сме прекарали с тебе! Вкусих те аз тебе, птичко, вкусих те! А сега скучая за тебе наистина! Та нима ти можеш да забравиш!…

— Мълчи, оскубан папагал! Шантажът е най-калното престъпление и за него скъпо се плаща!

— О, не, Джек… Ти не ме разбираш. Искам да кажа, че ми е страшно да върша тия неща сам. А се е случвало е тебе да се чувствувам по-уверен. Но докъде стигна непредпазливият свят, Джеки! Помниш ли мис Болвин с нейните фалшиви украшения, които…

— Сбогом, Лавджой! Утре ще ми донесеш горещ чай! Ясно ли е?

— Почакай, почакай! Новичката, знаеш ли, оная латиноамериканка, дето се качи през нощта в Акапулко.

— Нищо не искам да знам! В седемте морета няма такава долна сирена като теб, плешив, стар, противен и жалък Лавджой!

— Но тя е толкова непредпазлива, Джеки! Просто е грях да не се намесиш. Представяш ли си? Девет хиляди долара в пътни чекове! Виждал ли си нещо подобно? Лежат си в чекмеджето като бледозелени листа — вземай и ги пускай в оборот, докато са още свежички.

— А ти, оказва се, си глупак, Лавджой! Та всеки знае, че на пътните чекове трябва да има два подписа: горе и долу. Не ти ли се е случвало да четеш за това? „Safer then money“.^[12]

— Джеки, Джеки, спомни си как подправихме.

— Стига! Ако само още веднъж чуя твоето вонящо грачене, няма да ти се размине. Кълна се в каквото искаш! Ще отида и ще доложа на капитана. Ти имаш работа с почтен човек, с джентълмен. А джентълмените знаят как да… се държат, запомни това, стар дяволе, беззъб вампир, плешив, намазан е лайно лешояд!

— Е! Е, Джеки! Сега разбирам… О, Джек, колко се радвам наистина! Обичам, когато ме ругаеш. Нали знаеш това? Нима не знаеш? Но това сега не е важно. Поменувай ме в своето кралство, Джек, както, казва Варава.^[13] Нали, Джек? Нали?

— Горещ чай, Лавджой! Заповядвам. Лека нощ.

Спящата Исабел не усети как „Родезия“ отплува от Акапулко, а настъпилото е нищо незабележително утро, изпълнено с все същите обичайни церемонии, които се повтаряха ежедневно на парахода от момента на неговото тръгване от Сидни, беше за нея успокоително и заедно с това необикновено. На тоалетната масичка, блъскайки се едно в друго, пътуваха назад и напред флакончета и буркани. Исабел беше още в леглото, когато, без да чука, в каютата влезе стюардът.

„Good morning I’m Lovejoy, your cabin steward“^[14] — каза той и остави на коленете й поднос с димяща чашка чай. Тя бързо прикри гърдите си с одеялото, припряно прокара ръка по косите си и поглеждайки към поклащащия се на коленете й поднос, помисли, че чужденците твърде малко се съобразяват с правилата за приличие. След като изпи чая си, Исабел седна в дълбоката вана с подгрята морска вода, зеленикава на цвят и като разглеждаше голото си тяло, си спомни как протичаше къпането в интерната „Свето сърце“. Когато най-сетне слезе в столовата на палуба „Б“, към нея с поклон се приближи старшият стюард, представи се — Хигинс, каза, че ще бъде радостен да й услужи, изпрати я до масичка за двама и я настани срещу една петдесетгодишна жена, която ядеше омлет.

Сеньората се нарече мис Дженкинс и тресейки двойната си брадичка, започна да разказва, че е учителка, че работи и живее в Лос Анжелос, че на всеки три години със своите спестявания извършва круиз^[15], че нито веднъж не й се е отдавало да пътешествува с параход през зимата, да посети слънчевите острови, когато там не е толкова горещо, т.е. през кадифения сезон, че ученическите ваканции за съжаление са само през лятото. И на Исабел на свой ред се наложи да разкаже на мис Дженкинс, че има собствен магазин в Мексико, на улица Ница, откъдето е отпътувала за първи път през живота си, че това въобще е първото й пътуване в чужбина, макар че в магазина й помага много работлива девойка, казва се Марилу, и на Марилу можеш да разчиташ, знае си работата; че магазинът изисква постоянно внимание — нали беше толкова трудно да му се създаде добра репутация и да се сдобие с постоянни клиенти, сред които има, разбира се, стари приятели, родственици и познати от почтени семейства, пострадали в революцията, а има и дами, забогатели съвсем неотдавна, и тия дами знаят, че всичко, купено в нейното boutique^[16], ще се отличава с добър вкус и какво има да се говори, толкова е приятно да избереш за клиентката си красиво преспапие, да предложиш ръкавици от гласе, да затънеш парче модна коприна.

Сеньора Дженкинс прекъсна вдъхновения разказ на Исабел, за да я посъветва — никога да не поръчва английска закуска, защото сухият овес и мършавите херинги, който островитяните продават на „Родезия“, са годни само като средство за повръщане след нощни гуляи.

— Не, не можете да си представите колко може да изпие един човек, докато не видите това със собствените си очи. А вие какво пиете?

Исабел се разсмя и каза, че води твърде скромен живот. И че вече скучае без него, макар че тук всичко е ново, всичко е необикновено.

 

 

Каквото и да говорим, толкова е хубаво да се събуждаш в своя дом — тя живее заедно с леля Аделаида, — да отидеш пеш до магазина и там заедно с Марилу, такава млада и разумна, спокойно да се занимаваш с работите си, после да обядваш в „Санборн“, това е отсреща, на същата улица… Леля Аделаида я очакваше към седем, припомняха си стари семейни истории, обсъждаха случилото се през деня, а в осем правеха лека вечеря. Всяка неделя ходеха на меса, всеки четвъртък се изповядваха, в петъците вземаха причастие. А зад ъгъла е кинотеатър „Латино“. И всичко е толкова подредено!

Тя поръча за закуска портокалов сок, рохки яйца и кафе… Мис Дженкинс леко бутна Исабел с крака си, обръщайки й внимание на това, колко млади и красиви са тук сервитьорите.

— Всички те са не по-стари от двадесет и пет години и, пита се, що за страна е това, щом младите хора мъкнат подноси, вместо да учат в университета. Не, неслучайно англичаните изгубиха всичките си колонии.

Исабел беше готова да продължи разказа си, но вместо това тя поднесе към устните си салфетка и измери мис Дженкинс със студен поглед:

— Не обичам разговори за прислугата. Достатъчно е да проявиш към тях внимание и те веднага забравят мястото си!

Американката се намръщи и стана от масата, като каза, че е време да тръгва.

— Моята „конституция“ гласи, че трябва ежедневно да правя шест кръга по палубата за разходка, т.е. една миля, иначе стомахът ми няма да работи добре… Довиждане, окъпа! Ще се видим на обяд.

Каквото и да е, но Исабел още повече се успокои в обществото на тази огромна сеньора, увита в щампиран сатен, на който бяха изобразени английски пуритани, слизащи на Скалата на Плимут.^[17] Мис Дженкинс се заклатушка към изхода, като приветствуваше своите многочислени познати, пробягвайки с пръсти по въздуха, сякаш по невидими клавиши. Исабел я проследи с усмивка, притвори очи и бавно допи кафето си. Лекият шум на столовата — бълбукането на разливания чай, подрънкването на лъжичките, звънът на чашите — я обгръщаше, убеждаваше я, че тя е попаднала в царство на покой, порядъчност и добър вкус; това усещане растеше в нея през цялата сутрин, дълга и приятна, докато се любуваше на океана, докато пиеше бульон от чаша, отпусната върху гърба на шезлонга, докато слушаше валс от Лехар, изпълняван от струнния оркестър в главния салон, докато разглеждаше пътниците на „Родезия“.

В един часа по коридорите мина младичък моряк, който канеше всички на обяд, свирейки на маримба^[18]. Исабел слезе в столовата, разгъна салфетката и след като прибра бисерната си огърлица, се зае с менюто. Без да погледне нито веднъж стройния млад сервитьор, тя поръча шведска сьомга, ростбиф и кашкавал. И почувствува, че много й се иска по-скоро да дойде съседката й по маса — сеньора Дженкинс.

— Hallo! My name’s Harrison Beatle.^[19]

Исабел престана да изцежда лимоновия сок върху розовото месо на рибата и видя пред себе си почернял млад човек със светли коси, сресани на прав път. Тя веднага забеляза и тънкия му профил, и красиво очертаните устни, и сивите, весело усмихващи се очи, които криеха известна маниерност и принуда в поклона му. Младият блондин издърпа настрани стола и мълчаливо зачака покана да седне.

— Навярно има някаква грешка — измърмори с труд Исабел. — Това е мястото на сеньора Дженкинс.

Мистър Харисън Битъл седна, разстла на коленете си салфетка, разкопча сакото си от бял лен и е едва уловимо движение показа безупречно изгладените маншети на своята синя, раирана риза.

— Нова диспозиция! Такъв е тук редът — усмихна се той, преглеждайки менюто. — Старшият стюард е истински Йехова на тази столова. Той е, който открива и съединява родствените души. Той е, който разединява несъвместимото… А може би спътницата ви се е оплакала от вас. И е помолила да я преместят? Разбира се, аз се шегувам!

— О, не! Ние бяхме напълно доволни една от друга — много сериозно отговори Исабел, като изговаряше старателно английските думи.

— Е, тогава припишете това на прозорливостта на старшия стюард. Don’t know what’s becoming of these ships. Rotten service nowadays. Boy!^[20] Искате ли малко вино? Не? Същото, което и за синьората, и половин бутилка „шато-икем“.

Той отново се усмихна на Исабел. Тя се наведе и бързо преглътна сьомгата.

— Suppose we ought to be properly introduced. Pity you didn’t show up at the Captain’s gala the other night^[21].

— Аз вчера се качих на парахода. В Акапулко.

— А-а! Значи, вие сте латиноамериканка?

— Да, от Мексико съм.

— Харисън Битъл. Филаделфия.

— Исабел Валес. Собствен дом на улица Хамбургска, 211. Сеньорита Исабел Валес.

— Ах, така ли? И пътешествувате без охрана? А аз винаги съм смятал, че латиноамериканците поставят някоя стара дуеня в дантелена мантилия да наглежда неомъжените девойки. Но не се тревожете! Keep an eye on yog!^[22]

Исабел се усмихна и за втори път през деня започна да разказва за себе си. От съседната маса, където седяха четирима, се протегна към тях дебела набръчкана ръка и засвири с пръсти по въздуха. Исабел отново се усмихна, пламна от смущение и припряно заразказва за това, че цели петнадесет години подред отдава всичките си сили на този магазин, че леля Аделаида най-сетне я убедила да отиде на почивка и че тя вече тъгува за boutique — ако можехте да видите! Всичко наоколо е бяло и златно! — и че на нея самата и е странно как всички тия прости грижи за магазина — сметки, поръчки, разговори с купувачи, на които е предлагала, а главното — продавала е разни чантички, кърпи, фуркети, маниста, козметика, скъпи дреболии — са могли да й запълнят живота, да станат за нея нещо съвършено необходимо. Може би тя толкова силно се е привързала към своето магазинче, защото след смъртта на мама и татко — Исабел още повече се обърка — приятели на семейството я посъветваха да се вложат в него всички пари, е, по-точно, тия не много пари, които тя получи в наследство.

Осветен от златните слънчеви лъчи, мистър Харисън Битъл я слушаше, подпрял главата си с ръка, и очите му се замрежваха от леката мъгла на фин воал от фирмата „Benson and Hedges“.

 

 

Английският параход „Родезия“, верен на заповедта, която приписва победата при Ватерло на усилените тренировки в спортните лагери на Итън, напомняше стадион за съревнования от всякакъв род; властите на „Родезия“ — това Плаващо учреждение — сякаш бяха встъпили в заговор, с помощта на своите ревностни служители (администратори, разпределители на игри, дългокраки синьорити в бяла униформа, моряци с широки панталони и раирани фланелки и прочие лица, повече или по-малко далеч от мисълта, че пародират герои от оперети на Съливан и Джилбер) да докажат действената сила на британската традиция „Fair Play“^[23], и не само да докажат, но и използвайки опита на кръстоносните походи, за кратък срок, означен от провидението, да я наложат на всички чуждоземни, на които най-сетне се сбъдна да влязат в контакт със самия Албион. Само разбирането на тия особености на британския характер, станали вече общоизвестни, дава възможност да се опише спортната треска, царяща на палубите на „Родезия“; но даже при най-непреднамерено отношение към действията на екипажа би възникнал въпросът: имало ли е сред служителите и пътниците поне един човек, който не е съзнавал и, още по-лошо, не се е гордял, че е олицетворение на същото това поведение и на тези постъпки, в безсмислена борба с които са били счупени толкова сатирични копия. И все пак тук има една тайна! Англичанинът охотно измисля повърхностна карикатура за самия себе си и я предлага на публиката като чиста истина, а самият той, укрил се зад нейните проблясващи външни черти, живее своя, отделен е преграда от чуждото око, живот, разнообразен и нерядко ексцентричен!

— Да поиграем крокет! — ще каже привечер мистър Харисън Битъл, облечен по този тържествен случай с бели панталони от тънко сукно и спортна риза, обточена е тъмнозелен кант.

— Да погледаме състезанията по плуване за деца! — ще каже на сутринта мистър Харисън Битъл, ослепителен в бялата си мъхната риза.

— Никога ли не сте виждали как танцуват скоч-рил? — пита по-късно мистър Харисън Битъл — в синя куртка с герба „Тринити колидж“, избродиран на гърдите — влизайки в салона за танци.

— Днес е първият тур от шампионата по тенис на маса! — ще обяви на следващото утро мистър Харисън Битъл в поло и шорти, откриващи крака, обрасли със златист мъх.

— Довечера на Lounge^[24] ще има конни надбягвания. Лично аз заложих на Оливър Туист и решително настоявам в знак на солидарност вие да направите същото — в смокинг с матови ревери и лачени обувки.

Исабел, без да затруднява ума си, реши, че щом се намира на борда на параход, плаващ под флага Ha „Union Jack“^[25], главен неин дълг е да присъствува на всички съревнования, дори и да не взема никакво участие в тях. Облечена в любимата си плисирана пола и блуза или пуловер в пастелни тонове, обувки е нисък ток (единствената волност, която тя си позволи по време на почивката), Исабел, играейки с бисерната си огърлица, обходи в обществото на сеньор Битъл всички палуби на „Родезия“, изкачи се и се спусна по всичките й стълби, седна на всички пейки, присъствува на всички предобедни партии крокет, получи лек неврит от извиване на врата си по време на състезанията по тенис и веднъж дори извика с цяло гърло: „Браво!“ на отбора разлепени туристи, силещи се да вземат въжето от отбора на екипажа, който нарушаваше правилата, излизайки зад бялата черта, прекарана е тебешир по пода:

— Chin up!^[26]

— Knuckle down!^[27]

— Character will carry the day!^[28]

— Shame! Measure those twenty-two yards between wickets again!^[29]

— Mr. Beatle plays bowler for the Sherwood Forest Greans!^[30]

— Come now, miss4! Valles, hold your partner by the waist and keep your left arm up! Good sport!^[31]

— Good sport!^[32] — прошепна на ухото й мистър Харисън Битъл, притискайки я към гърдите си, когато завърши вечерта на шотландския танц и остана само половин час до прослушването на стерео плочи, което се провеждаше в същия този танцувален салон.

Исабел не се изчерви. Тя поднесе ръка към бузата си, сякаш искаше да запази дъха на мистър Харисън, който показваше с усмивка безупречните си зъби и преглеждаше програмата на концерта. Увертюри на Масне, Верди и Росини.

— Да пием чай преди концерта? — предложи сияещият от младост американец.

Исабел се съгласи.

— У вас има много от англичанина… е, как да кажа,… за един американец — прошепна тя в момента, когато Харисън акуратно постави сухите сладкиши върху блюдото.

— Philadelphia. Main Lain. Scranton, 64^[33] — усмихна се Харисън, заставайки на опашката за чай.

Той лукаво погледна Исабел. Вече отдавна му беше ясно, че синьоритата не разбира нито един от намеците му.

— Голяма част от детството си аз прекарах с родителите си в Лондон. Виждал съм самия Гилгуд в „Хамлет“, отреклия се от престола Едуард, Чембърлейн, когато се върна от Мюнхен под чадър, но с подмокрена репутация. Анна Нигъл в стотици кадри от времето на кралица Виктория. Беатрис Лили, която пееше съмнителни песнички, Джек Хобс, когато стана шампион по крокет.

— Мистър Грейс беше и ще остане най-великият играч на крокет от всички, които познава Англия — каза, обърнат към тях, широкоплещест човек с бели, засукани нагоре мустаци.

— Хобс беше звездата на Сурей — намеси се, почесвайки брадичка, малък некрасив човечец, е огромен транзистор под мишница.

— Местните звезди на Сурей малко ни вълнуват нас, жителите на Глоустър — важно изрече сеньорът е извитите мустаци.

— Бристол ли? — полюбопитствува човекът с брадичката.

— Блекени — отметна глава с възмущение мустакатият. — Forest of Dean. On the Severn!^[34] Това не са ви тухли, а земя, сеньор.

— Туй няма да ни попречи хубавичко да си пийнем — изкашля се мъничкият и отвори капачето на транзистора, където на мястото на запасните батерийки се бе наместила бутилка коняк. Със завидна ловкост и бързина той извади бутилката, отпуши я и я подаде на джентълмена от Глоустър. А оня одобрително кимна с глава, като видя как в чая му потече струйка коняк. И двамата звънко се закикотиха.

— Ще се видим вечерта в бара, чуваш ли, Томи — сърдито каза сеньорът от Глоустър.

— Непременно, Чарли — отговори Томи от Сурей, запуши с тапа бутилката и намигна на Исабел. — А ако изобщо не искаш моите ябълки — не друсай ябълката ми.

— Помислих, че ще се скарат. Колко са симпатични!

— Дружбата се забранява! — каза Харисън и направи сериозна гримаса. — Половината от английското население са най-порядъчните хора на света, другата половина — най-безсъвестните и пропаднали.

Те седнаха един до друг в малкия салон за писма и заговориха полугласно.

— Как добре познавате живота, сеньор Битъл!

— Наричайте ме Хари.

Исабел замря и дочу как скрибуца перото по небесносинята гладка хартия.

— Да… да, Хари…

В салона кашляха, шумяха страници, отваряха се пликове.

— Хари… Беше ми така хубаво с вас… извинете… Навярно ви се струвам твърде… е, откровена, разголена, както казват в Мексико… Но… Но отначало аз си мислех, че ще бъда съвсем сама… че няма да има с кого да си продумам… вие сигурно разбирате.

— Не, не разбирам. Та на мен ми е толкова скъпо вашето общество. Вие, както виждам, се подценявате!

— Наистина ли? Нима?

— Вие за мен сте най-прелестната жена на борда на „Родезия“! Тази изисканост…

— Вие за мен ли!?

— Да, изисканост и вътрешна чистота. Щастлив съм да бъда с вас, Исабел!

— Вие?

Без да разбира какво става с нея, Исабел издърпа изпод кадифената верижка на часовника си дантелена кърпичка, смачка я в изпотените си длани и изскочи от салона.

 

 

Ето този син молив, не, не, не, толкова пъти са й казвали, че очите — това е най-хубавото, че тя го има, защо да го разваля, само едва да гримира клепачите, господи, къде е моливът за вежди, не, не е възможно да го е изгубила, просто го е забравила и е взела от глупост тази синя боя, която никога в живота си не е употребявала; мистър Лавджой, да, звънеца, но какво да прави, тя натиска копчето, тя чака мистър Лавджой, ах, той е вече тук, плешив, с голям нос, нека той да направя всичко, моля, купете ми молив за вежди от павилиона, Halfcrown^[35], не, целият остатък е за вас; и тия ролки, ще има ли време, не, косите са още съвсем мокри, е истинска глупачка да си измие главата два часа преди вечеря! Но нали в салона на красотата вечно някой седи, там трябва да се предупреждава едно денонощие напред, ох, ох, поне парфюмът е хубав, което си е, то е Ma Griffe, винаги бързо ги разграбват, а вечерната рокля? Току-виж, че тя не се хареса на Харисън? Т.е. Хари? Може би деколтето е твърде малко? Иди, че разбери, въобще роклите-туники винаги изглеждат елегантно, това се знае, за това говорят всички дами, които се отбиват в нейния boutique, благодаря, сеньор Лавджой, да, точно това ми е нужно, благодаря, не, не, рестото оставете за себе си, свободен сте; изглежда е сложила твърде много крем. Колко пъти са я предупреждавали, че не се нуждае от червило, че и така е хубава кожата й, с лека естествена руменина, ах, ах, изпоцапа си пръстите с тази боя, господи, ще има ли край, как да се оправи, когато всички тия буркани се движат по масичката, плъзгат се, ето сега падна кутийката със салфетки, и водата от капачето се изля на полата й, опръска чорапите й, да викаш, да плачеш, и кой дявол я накара да опре ръце на колене и да се изпоцапа с боя!

И ето, тя става, крещи, драска огледалото с изцапани пръсти, оставяйки по него розови следи, после, ридаейки, го размазва цялото, отскубва ролките и цап! — хвърля на пода всичко, което стоеше на тясната неудобна масичка и в стаята се смесват миризмите от излети парфюми, разсипана пудра, отворена помада, кремове, червила; тя безсилно навежда глава, вижда в мътното боядисано огледало лицето си, набраздено от сълзи, отваря веднага бурканче с течен крем, изтрива със салфетка следите от козметика, взема малък бръснач, насапунисва се под мишниците и обръсва малките къси косъмчета, след това се изтрива с влажна кърпа и — но къде е дезодорантът? — търси тубичката навсякъде. Търси, оглеждайки се настрани, седнала на табуретката пред огледалото, а после пълзи на колене по тясната каюта, събирайки накуп всички разхвърлени вещи. Хари, Хари, тя няма да успее, ще изглежда зле! О, Хари, Хари…

 

 

— Как лети времето! Преди четири дни бяхме в Акапулко, а утре ще тръгнем към Панама! Къде свършва пътешествието ти?

— В Маями. Оттам ще полетя за Мексико. Така е решено отпреди и…

— И ние сигурно повече никога няма да се срещнем.

— Хари! Хари!

— Всеки от нас ще се върне в къщи. Задължения. Работа… Ще забравим за това пътешествие. По-точно, няма да му придадем особено значение. Всичко ще ни се стори кратък сън.

— Не, Хари, не може да бъде така!

— А как?

— Но ето, аз нищо не знам за вас… за тебе…

— Харисън Битъл. Тридесет и седем години, кълна се, макар всички да ми дават много по-малко. Местожителство — Филаделфия, Пенсилвания, САЩ. Католик. Републиканец. Харвард и Кеймбридж. В градски дом — четиринадесет стаи. Вила в резерват. Малко ценности. Платна на Сарджънт, Уистлър и Уинслъв Хоумър. Характер — скромен. Костюми от „Братя Брукс“. Любител на кучета и коне. Грижовен син. Майка — мила вдовица на шейсет години с твърд характер и слаба памет. Сега тъмната страна на живота — десет часа ежедневна работа. Борсов агент. Е, как? Устройва ли те?

— Аз… аз не… т.е. искам да кажа, че имате много хубав живот. Леля Аделаида казва, че на времето всичко е било толкова шикозно… и празниците, и хората, всичко. А на мен не ми провървя да го видя… учех в интерната „Свето сърце“. Е, а после? Млади хора в нашия дом не идваха, пък и аз, право да си кажа, за тях много не съм мислила. Момичетата разказваха, но на мен ми се струваше, че те чисто и просто съчиняват. Общо взето, и аз живеех добре, не, наистина! Т.е. аз не мисля, че моят живот по нещо се отличава от живота на другите. Разбирате ли ме, Хари? Хари!

Никога досега съмнението не е предвещавало такава твърда увереност. Никога досега увереността не се е изразявала е такава дума, е такива думи като страх и наслаждение, с думи, които означаваха това, което от долу до горе пронизваше гръбнака на Исабел, отслабналия студенеещ гръбнак, трепетно отзивчив към силните пръсти на Хари, ласкаещи открития й гръб, толкова много електричество имаше в тези пръсти, плъзгащи се по вечерната рокля, ушита от матова тъкан на дупчици-звездички, която се закопчаваше отзад. Съмнение, увереност, страх и наслаждение — всичко заедно беше тази студена, безсилна пот, която Исабел усещаше като нещо отделно от смеещото й се тяло, упорито чуждо сега на предишната предпазливост. Съмнение, увереност, страх и наслаждение бяха тези изгарящи тръпки, които разрушаваха системата на съдовете, пулсиращи и осезаемо топли, надарени сега с особена чувствителност и стремително понесени към повърхността на кожата. И тръпчивия вкус, който усещаше езикът й, плътно прилепнал към мекото грапаво небце. И умората на ръцете, покорно лежащи върху раменете на Хари. Съмнение, увереност, страх и наслаждение имаше в страшната тежест на краката й, безводно движещи се по танцувалния салон, едва осветен със сини огънчета, разсипани в нощното небе. И в странното изчезване на току-що кръжащите около тях двойки. По-точно в това, че Исабел престана да ги забелязва, тази, която сега откровено и покорно се притискаше към Хари, тази, която се стараеше да докосне с къдрица реверите на сакото му, тази, която скланяше глава към врата му, към свежия аромат на лавандула. Всичко изчезна. Нямаше го ни джентълмена с белите засукани мустаци, ни малкия човечец с прошарена козя брадичка, ни калифорнийската учителка, драпирана е червена коприна, която току-що шареше по залата, свирейки с пръсти, ни оня млад блондин, който неочаквано се оказваше редом и я гледаше в упор, дори й намигаше от време на време, докато тя се въртеше в прегръдката на Хари, ту улавяйки, ту изгубвайки мелодията, заслушана в биенето на собственото си сърце.

— Хайде, Исабел! Да идем на палубата!

— Хари, аз не трябва. Аз никога…

— Сега там няма никой.

И тая светеща ивица, тая топла пяна на неподвижната нощ увлече в своя обречен смут всички мисли за Марилу, за леля Аделаида, за магазинчето на улица Ница и уютната квартира на Хамбургска, хвърли ги към замлъкналото корабно витло, разкъса ги, превърна ги в частици море, а после ги запокити в тъмнината и остави Исабел — изгубена, клюмнала, влажна, със затворени очи, с полуотворени устни, с горещи струйки сълзи — в обятията на Харисън Битъл.

 

 

— Хайде, разкажи каква беше сватбата, Джек?

— Романтична, Били, романтична като в стар филм с участието на Филис Калверт.

— Никого ли не са поканили наистина?

— Не, бяха само двамата в църквата около „Хилтън“. А аз ги наблюдавах иззад една колона. Тия неща много ме вълнуват.

— Дай ми половината от твоя сладкиш, де!

— Болезнено много искаш и малко даваш в замяна. Не забравяй, че сега не си ми равен!

— И по-рано аз бях! Припомни си моите думи: ще те видя някога да миеш клозети.

— Е, а сега?

— Добре, де! Ще кажа на Ланселот да ти остави бутилка.

— Виж, това е друг разговор, Били.

— Е-е! Маймуната и в коприна пак си е маймуна…

— Колко си досетлив! Тя беше облечена точно с бяла копринена рокля и воал от органдин.

— Имах пред вид тебе, кретен!

— Billy, you’ re a bloody bastard!^[36]

— Е, стига! Хайде, кажи, да ти оставя ли тази бутилка или не?

— Бутилка бира! Редом е тебе е старият Скрудж^[37], ангелче! Нима аз мога да предложа на приятелите си бутилка бира, докато не изпием с тях бутилка вино? Ти мислиш, че това подхожда на положението ми на джентълмен?

— Плюя аз… По-добре разказвай.

— Тя, значи, беше цялата зачервена и разплакана. А мистър Битъл — самото достойнство: синьо сако, бели панталонки, направо смърт за жените.

— Хайде де! Мистър Битъл — истински джентълмен. Него напълно могат да го сметнат за англичанин. И аз не се стеснявам да ти кажа, че той е истински красавец. И е доста по-млад от нея, това бие в очи, когато са заедно.

— Да… нямаш сърце ти. Та какво може да знае старият изсушен гущер за любовта.

— Виж го ти! Аз бих могъл да те понауча на нещичко, но къде ти, сополанко, ще разбереш. В наше време…

— Престани да се впускаш в историята и дай да спечеля бутилката си. Забавна, трябва да се каже, беше гледката, когато излязоха от църквата. Тя искаше да излезе с воала, а той ни в клин, ни в ръкав взе, че го скъса без дълги увещания. А тя, миличката, целува тоя воал, а той, какво мислиш: застанал до нея съвсем като часовой пред кралски дворец. Добро начало на меден месец!

— А ти чу ли какво си говореха?

— Откъде, глупако! Нали не биваше да се приближавам! Съобрази ли? После те се отправиха към хотела в такъв пек, какъвто има само в Панама, когато ти се струва, че са те пъхнали направо в ада. Роклята на сеньората цялата се намокри от пот и стърчеше отзад като опашка. Но Хари, като никога досега, истински лорд. Общо взето, влязоха те в хотела, тя веднага — да изпраща телеграми, а мистър Харисън седна на бара; смуче си пунш и гледа тия разярени макаци, които танцуват тамбурито.

— Защо не си отпразнуваха сватбата при нас? Толкова весело щеше да бъде! Колко сватби съм видял на „Родезия“. Капитанът има права и всичко, което е нужно…

— Тя е католичка, разбираш ли, църквата й е напълно достатъчна.

— Откъде знаеш?

— Лавджой е видял паспорта и документите й. Тя е повече католичка от Мария Кървавата. Чиста еретичка на разкошна подложка от стерлинги, шилинги и пфениги.

— А ти какво? Намислил си да я получиш направо от тигана, готовичка?

— Ох, Били! Пусни ми ухото! Почакай, стар пес, аз сам ще те изпържа в тоя тиган.

— Няма да го бъде това, чуваш ли, Джек! Ще си отварям очите за тебе! Всекиму каквото се полага, а на мене добре са ми известни всичките ти нещица. Или ще оставиш на мира тия добри, порядъчни, влюбени един в друг, хора, или ще разбереш на какво е способен Били Хигинс. И не забравяй, че аз двайсет години съм свирил в екипажа, преди да стана старши стюард, и умея да бия по-долу от кръста. С една дума, върви си с добро и не криви от тясната си пътечка или ще разбереш защо на гърдите ми е татуирано името на Гуендолин Брофи.

— Да се продъниш, куча кръв!

 

 

„Родезия“ напусна Балбоа точно в четири часа сутринта с товар пийнали пътници, натрупали множество различни дреболии и дантелени мантилии от индианските павилиони на Главната улица, обезсилени от сивосинкавия дим на шумните кабарета, зашеметени от тропическата музика на органите, които се отразяваха на вълнисти ивици дъга в кръглия бар, развълнувани от червено-черното въртене на рулетката по зеленото сукно, хипнотизирани от подмигванията на автоматите, жадно гълтащи монети,… въздъхнали с облекчение, когато останаха назад старите жилища на Каледония в жълти и лилави сенки, когато изчезнаха разклатените рахитични дворци с дебелогъзести негърки, които танцуваха в здрача, подобно сини от слънцето чадъри, когато се показваха на края малки градинки с равно подстригана тревичка и здрави къщи в зоната на канала, когато лъхна възгнило от океанската вода, когато се изкачиха по стълбата на привързания към пристана параход.

— Thanks for the tip^[38] — извика шофьорът и добави на испански: — Ние нямаме тук ни родина, ни медни монети.

Харисън Битъл подаде ръка на жена си. И след час огромните врати на шлюза Мирафлорес, напълнен е мръснозелена вода, се разтвориха, за да пропуснат тържествената и горделива „Родезия“, която внимателно затеглиха през мрака две механични мулета, стъпващи по черни, омаслени релси. И параходът, цял в светлини, се устреми право към изгрева, пресече всички шлюзове Педро Мигел и както беше предрешено, влезе, осветен от хоризонталните лъчи на утринното тропическо слънце, във водите на Корте-де-ла-кулебър, приличащ на бляскав кинжал, разрязал и разпръснал настрани буйната зеленина на платаните и мангровите дървета, които при най-малка небрежност навярно биха могли да разрушат всичко, сътворено от техниката.

В стъклото на илюминатора все още проникваше сивкаво оловна светлина, когато мистър Лавджой, каютният стюард, се наведе над бельото, за да отдели спалните чаршафи, и започна да ги души със своя чувствителен нос, да ги оглежда с тесните процепи на очите си. Зад гърба му гръмко се разсмя Джек, който стоеше на вратата, скръстил ръце. Мистър Лавджой стреснато се изправи, до веднага отново се зае да оправя леглото.

— Наканиха ли се да сменят каютата? — попита Джек.

— Да! Когато върви — върви! Сам капитанът им предложи семейна каюта. — Мистър Лавджой се закашля и започна да тръска одеялото. — Двойката, която я заемаше, слиза в Колон.

— Непрекъснато им върви! — усмихна се Джек и перна угарката право в лисината на Лавджой.

 

 

Сияещата Исабел се въртеше в танц из новата каюта, разперила ръце, подчинявайки се на тая звучаща в сърцето й мелодия, която повтаряха безмълвните устни. Килимът приятно гъделичкаше краката й, протегнатите й ръце докосваха пердетата. В един миг тя се спря, захапа пръст и затича на пръсти към шкафа, където Хари подреждаше ризите си.

— Хари, а може ли телеграмата да дойде направо тук?

— Телеграфът работи без жици, скъпа — каза Хари, деловито намръщен.

Исабел го прегърна толкова силно, че сама се учуди.

— Представяш ли си, Хари, какво ще бъде лицето на леля Аделаида, когато узнае всичко. Как да ти обясня това… е, когато успях да спестя порядъчна сума пари, аз започнах да мисля за пътешествие, но се страхувах да тръгна сама, е, а леля Аделаида ми каза, че може така да се случи, в мен да се влюби някой порядъчен човек, още не съвсем стар, около петдесетгодишен. Ще я опознаеш леля Аделаида. Езикът й е като бръснач. А дълго ли пътува телеграмата до Мексико?

— Не, няколко часа.

Хари внимателно подреждаше ризите в първото чекмедже. Една купчина за спорт, друга — за всеки ден.

— Ами Марилу? Тя, разбира се, ще се зарадва, но и ще позавиди. Ох! Но тя просто ще умре от завист!

Младоженката се разсмя и ръцете й се плъзнаха по талията на Хари.

— Скъпа! Ако не подредим всички вещи, каютата ни ще заприлича на панаир!

Хари направи слаб опит да се отдръпне от Исабел, но се спря и погали ръката й.

— Да, да! После. — Исабел облегна глава на рамото на мъжа си. — Нали за мене започна нов живот, любими… — заслуша се в последната дума и я повтори само е устни.

Хари се наведе и прокара ръка по купчинката ризи, сякаш искаше да ги убеди, че тук ще им бъде спокойно и хубаво.

— За теб е по-добре да заемеш рафтовете на този шкаф. Няма да се навеждаш. Знаеш ли, ще разделим шкафа наполовина. Изобщо на американските параходи каютите са къде по-удобни, но и тук може да се приспособи.

— Да, да, да! — пропя Исабел, освободи от прегръдката си Хари и затанцува.

— А сега тоалетните принадлежности — промърмори Хари, отправяйки се към банята. Исабел го последва на пръсти и отпусна скръстените си ръце. Вървешком, тя играеше със сянката, която лягаше на пода, от нейния строен светлорус мъж, а той, без да вижда тази игра, разкопчаваше ризата си и озадачено поглеждаше решетката, откъдето постъпваше кондициониран въздух.

— Можеш да поставиш вещите си в тази аптечка — предложи Хари, — а аз ще се разположа на масичката пред банята. Във всеки случай твоите флакончета ще бъдат в пълна безопасност. — Той отвори аптечката и одобрително кимна с глава.

Исабел промуши ръка през разкопчаната риза на Хари, погали гърдите му, добра се до влажните му мишници, леко одраска с пръсти гърба му, притисна рамо до него и те двамата се видяха в огледалото.

— Нали аз не знаех, не знаех, не знаех — проточи Исабел, замъглявайки огледалото е дъха си. — Мислех, че момичетата просто лъжат. Срамувах се да ги слушам. Те ми се присмиваха, защото винаги се изчервявах. След това се умълчаваха, като ме зърнат. Ще закрият уста с длан и ще мълчат. Понякога гледам детските си снимки, а после себе си в огледалото и ми се струва, че с мен нещо се е случило, че съм станала друга, нима косите ми блестят като преди и очите са също такива големи, е, също и кожата… А устните ми някак са се свили и носът ми е станал по-тънък… да, сякаш съм напуснала самата себе си и съм забравила за това. Или просто не съм знаела. Хари, разбираш ли ме?

— Моя скъпа Исабел!

Младоженката повдигна очи към огледалото и видя, че тя и Хари гледат към Хари. Исабел прокара разтрепераната си длан по страните на мъжа си.

— Трябва да се обръснеш за вечеря. А на теб въобще би ти отивала брада! Сигурно тя е такава светла…

— Грешиш! Рижа е — Хари изпъна брадичка.

— Много жени ли си имал? — Исабел рисуваше въображаеми вълни по разголените му гърди.

— Съответна доза — усмихна се младият съпруг.

— А мен по-рано никой не ме е обичал, никой…

Исабел целуна гърдите на Хари, обрасли с къдрици светла коса, и той изведнъж рязко я отблъсна от себе си.

— Стига, Исабел. Престани с това самоунижение. Полудявам, когато хората ни в клин, ни в ръкав започват да се оплакват.

Хари излезе от банята. Исабел за първи път се погледна в огледалото, сне очилата и докосна устните си.

— Трябва да се заема с твоето възпитание — властно каза мистър Харисън Битъл, разхождайки се по каютата. — И по-рано ми беше известно, че тропическият климат разрушава личността. Ненапразно съм чел своя любим Конрад!

— В тропиците… — повтори Исабел, като се боеше да погледне в огледалото. — Но нали Мексико стои толкова високо, че… Харисън, ти вече втори път ми се сърдиш, а пие едва от вчера сме женени…

В отговор се раздаде скърцане на издърпано и отново затворено чекмедже, шум на дръпнато перде и после настъпи дълго мълчание.

Исабел чакаше.

Хари се закашля.

— Исабел?

— Какво?

— Прости ми, ако съм бил малко рязък. Аз съм получил сурово възпитание, както и ти вероятно. Да си призная, мен ме привлече преди всичко твоята вътрешна чистота, достойнството ти… Но ти, според мен, си слабохарактерна. Защо да се занимаваш със самоунижение, щом аз съм твоят мъж. Съпругата на Харисън Битъл трябва да ходи с високо вдигната глава. Говоря ти всичко това, защото те обичам, Исабел! Моя обожаема Исабел!

Стиснала очилата във влажните си ръце, Исабел изтича от банята, хвърли се в обятията на Хари и тихо заплака, прониквайки в него с благодарност. И тази благодарност задържа сълзите й и сля в едно физическите ласки с душевната нежност, която тук, в полумрака на каютата точно така, както в първата нощ, освобождаваше от печата на греха и неудържимия трепет, и безкрайно желаното премаляване. Тя носеше в себе си свежест и мека топлина, като тези бели чаршафи, дръпнати настрани от предвидливия Хари. Някакво смътно усещане, че ръцете на Хари докосват не само тялото й, а и нейната душа, не напускаше Исабел. С една дума, това беше благословена любов, духовен, съюз, глас на плътта, уравновесен с божията благодат. Напразно Исабел се опитваше да намери думи, за да изрази тази благодарност, напразно се опитваше да измисли текст за още една телеграма до леля Аделаида, за да й обясни всичко, да я убеди, че тя, Исабел, е любима със същата тая любов, която… да, са имали навярно нейните родители… Мисълта за това изпълваше Исабел със сладко успокоение, обгръщаше я с ясна светлина и тя чувствуваше, че някаква друга сила се намотаваше около нея със забравено детско съновидение, увличаше след себе в тъмни вълни и в същото време й даряваше възможност да шепти: „Аз съм Щастлива! Аз съм Щастлива!“

 

 

Исабел погледна ръчното си часовниче в момента, когато прибраха дългия понтонен мост, за да пропуснат „Родезия“. Бавно и тържествено параходът влезе в пристанището на Вилемстад. Едва сега Исабел разбра, че календарът на часовника й отдавна е спрял. До нея беше Хари; опрял лакти на дървените перила с излющена боя, той разглеждаше плаващите покрай тях холандски кулички, островърхите, почти вертикални двусклонни покриви, пренесени от Утрехт, и Харлем тук, на този плосък и зноен карибски остров с нажежен небосвод, който ту тук, ту там пронизваха плътни стълбове дим от захарните заводи. Исабел попита Хари какъв ден е днес. Той разсеяно я погледна и каза, че е неделя. Исабел се засмя: вчера той каза същото, а тя дори не се сети да провери в календара. Едва сега Исабел разбра, че след Панама тя беше забравила за часовника си, показващ и времето, и дните от седмицата, и месеците с тая безупречна точност, която определи процъфтяването на магазина от улица Ница. Нали там, в Мексико, можеха да я глобят, че е затворила по-рано от… Исабел едва не каза за тава на Хари, но се въздържа. Горкият Хари имаше толкова забавна представа за Мексико: безхарактерност на тропическите жители, неомъжени девици в обществото на дуени, наивност, пробуждаща се страна.

Усмихвайки се, тя погали ръката му и също започна да гледа тесните къщи под шиферни покриви, боядисаните в пастелни тонове фасади, увенчани с хералдически емблеми. Исабел се обърна назад, към кърмата: прииска й се да види как се съединяват звената на стария понтонен мост, за да пропуснат струпаните на двата бряга автомобили, автобуси, велосипеди и тълпи хора. Когато опорите на понтонния мост отново прилепнаха към горещата повърхност на асфалта, пронизително изсвирване проряза въздуха и веднага след него заръмжаха моторите, завиха автомобилните клаксони, зазвъняха камбанки, възобнови се глъчката от човешки гласове; сякаш животът на Кюрасао беше прекъснат за известно време от тържественото пребиваване на „Родезия“ и всичките му всекидневни неща се стопиха, изчезнаха в тоя суеверен възторг, който предизвика белият кораб, плъзгащ се безшумно по тихата, почти необезпокоена гладкост. Исабел, разбира се, не мислеше за това: тя все повече се изпълваше с радостна възбуда при вида на тая пъстра тълпа от беззъби негърки, нервно-стройни негри, потни венецуелци, студено-спретнати холандци, лошо избръснати испанци, дългокраки метиски, пристегнати в тесни рокли е огромни деколтета — с една дума тия, които са следили бавното и плавно приближаване на „Родезия“, за да увлекат после пътниците й по знойните пристанищни улици с разноезично многогласие, монотонни подвиквания, досадни молби да купят банани, папая, кокосови орехи и батати, манго и пушена барбуна. Търговията се вършеше на улиците, на вълнолома и направо от лодките, под платната-навеси, където в сянката прекарваха своята безкрайна сиеста продавачите-негри, като използваха в качеството на възглавници сандъци, препълнени с ухаещи плодове; понякога те полугласно заповядваха нещо на негърките, които приканваха купувачи, извикваха названията на стоките и се движеха лениво и без желание като в забавен кадър. От време на време те се сменяха да отдъхнат за малко от горещината и да заплетат на плитки острите си опърничави коси или да завържат черна, влажна от пот кърпа.

Исабел слезе на брега заедно с Хари. Разглеждайки града, тя не усети резкия контраст между пъстрата суматоха на плаващия пазар и северното спокойствие на централния площад с неговите правителствени здания и статуята на младата холандска кралица Вилхелмина на пищен пиедестал; Исабел не съпостави нито това, нито другото с предишния си живот; в нея все повече нарастваше усещането, което изпита, когато видя спрялото календарче на часовника си. Това беше усещане за неподвижно и заедно с това стремително летящо време, с което се измерваше новият й живот, като че ли зачертал достоверността на всичко, което е било в миналото. Изправеният гръб и еластичната млада походка на Хари, който я държеше подръка, когато излязоха на Кьокенстраат, й вдъхнаха силния аромат на тропическо кафе, бяха неопровержимо доказателство за съществуването на този нов живот, където непостижимо се съчетаваха това, което беше усвоила по-рано, това, което беше свикнала да цени, е това, което неотдавна отхвърляше, считайки го за себе си съвършено неприемливо. Исабел се спря и почувствува неволен трепет в гърлото и влага в ъгълчетата на очите… Този красавец със сиви очи, в които жизнерадостта се приглушаваше от израза на достойнство, този млад човек с гъсти светлоруси коси и твърда линия на устата, е дълги силни ръце бе неин мъж!

Докато пиеха кафе, Исабел каза на Хари, че пътешествието й напомня игрите от детството, когато още бяха живи родителите й, когато заемаха голяма къща редом е Тиволи дел Елисео. В мазето на дома още от детството на баща й беше запазено нещо от рода на гимнастически салон и всяка събота тук се събираха братовчеди и братовчедки. Момчетата се занимаваха с лоста, халките, успоредката, премятаха се от кожения кон. Момичетата си имаха свои игри. Детските игри в Мексико са много забавни, в стихове… „Зад стълба златен, сребърен, стои там доня Бланка. Ние стълба ще разбием, доня Бланка ще открием…“, „Малка мексиканка рано-рано бърза посред слънчеви градини, в кошниците носи чабакано^[39], портокали, пъпеши и дини…“ Исабел произнасяше думите напевно и тихичко пляскаше с ръце. „Махай се, морско чудовище, в синия морски безкрай. Които оттука премине, нека скръбта не познай…“

Хари слушаше внимателно, навел глава към Исабел. Той даже я помоли да повтори последната песничка. Тя охотно се съгласи, а Хари се опита да преведе песента на английски. Той подбираше думите, загледан в огромното вертикално небе на острова.

— The snakes of the sea. Guite. The sea-snakes. Oh God^[40].

Хари беззвучно се засмя. Плати сметката. Като видя на отсрещната страна на улицата магазинче за почистване на часовници и ювелирни изделия, Исабел машинално докосна китката на лявата си ръка — спомни си за календарчето.

Часовникарят, стар червенокос холандец с отпуснати бузи, огледа часовника, пипна нещо и веднага го върна на Исабел, която припряно сложи очилата си и започна да рови в чантичката.

— Колко? Може ли да платя с долари? Имам само чекова книжка.

— Един долар — каза часовникарят.

Хари остави един долар на полицата, а Исабел, розова от смущение, замръзна с разтворена чекова книжка в ръце. И покорно се усмихна.

— Благодаря. Заповядайте пак.

— Не се сърди, Хари — прошепна Исабел, — нали винаги съм плащала за всичко сама. Просто забравих.

— Това са дреболии, скъпа. Ти ще успееш да свикнеш с това, че аз съм твой мъж. Кажи, какво има по-нататък в тази песничка?

„Махай се, морско чудовище, в тъмните морски води — тези, които преминат оттука, да не узнаят скръб и беди… Първите трябва по-бързо да бягат, а последните да окаменеят веднага…“

— Oh, Godl^[41]

— Знаеш ли, Хари, струва ми се, че отново съм се върнала в детството. Така ми е хубаво и весело, както тогава, когато играехме нашите игри. Та нито веднъж оттогава не съм била щастлива!

— Да си призная, в онази, първата нощ, на мен ми стана страшно! — каза Исабел, любовно сгъвайки нощницата си, която криеше под възглавницата.

Изтегнат на леглото, Хари изпусна новия брой на „Форчън“ върху коленете си, покрити с чаршаф.

— Наистина ли? Та този славен английски параход е абсолютно плаващо благонравие!

— Да, сега виждам. Но тогава всичко ми беше много чуждо! Погледни колко се отдалечиха светлините на Кюрасао.

— А не ти ли внушава доверие тоя отлично избръснат капитан? Този благочестив англиканец? Цялата тази старческа добропорядъчност на палубите на „Родезия“?

— О, не! Свещениците-цротестанти ми вдъхват повече страх, отколкото оня побъркан барман…

Исабел се засмя. Хари се прозина. Исабел погледна поправеното си часовниче. Хари неохотно прелисти няколко страници от списанието. Исабел припомни на мъжа си, че наближава времето за вечеря, той се извини и каза, че чувствува безумна умора. Тя се обърка.

— Но нали всички ще забележат, че съм сама.

Хари ласкаво я притегли към себе си.

— Кажи да ми донесат бульон с баничка. Бъди разумна.

— Ако искаш, аз ще остана тук.

Навел глава, Хари я погледна и лукаво се усмихна.

— И двамата прекрасно знаем, че не ти се иска да пропуснеш нито една вечер!

— Да, но най-важното е да бъда с тебе!

— Чудесно. Какво по-хубаво! Иди да вечеряш, потъгувай без мен, поговори с хората, помисли си какъв щеше да бъде животът ти без мен, пийни малко вино, а когато почувствуваш, че раздялата е непоносима — тичай в каютата, за да ми кажеш, че ме обичаш!

Исабел седна до мъжа си, дълбоко въздъхна и го прегърна.

— Ти си толкова необикновен! Във всичко намираш повод за радост… А не може да те нарече човек лекомислен. Знаеш ли, много ми е хубаво, но в същото време и много страшно…

— Страшно? — Хари вдигна глава и притисна буза към лицето на Исабел. Списанието падна на пода. — Погледни, нали вече излязохме от залива!

— Ти нито веднъж не си говорил за бъдещето ни?

— Непростима грешка! Но, разбира се, ще отидем у нас, във Филаделфия…

— А леля Аделаида?

— Тя може да живее с нас… Ще се сприятели с майка ми. Тя може ли да играе бридж?

— Това е тежко бреме! Леля е съвсем стара. А и характерът й е опърничав. Щом нещо стане не според нея — вече не е в настроение.

— Горката ми Исабел! Тя навярно те е измъчила?

— О, не! Не е точно така… Та на нея й е хубаво при мен, а и на мен — също. Леля Аделаида върши всичко — води домакинството. А моята грижа е магазинът. А как умее да се справя с прислугата! На това аз тъй и не се научих… Много ми е лесно да намеря общ език с търговските агенти, е комерсантите, с доставчиците… Само не с прислужничките! Тия твари просто не мога да ги понасям! Марилу — това е съвсем друго нещо. Тя, разбира се, е от много бедно семейство, но винаги уважава, знае си мястото, а и по-човешки се облича… Знаеш ли, веднъж се разболях, а прислужничката, която държахме, изведнъж се приближи до мене и си слага ръката на челото ми — имате ли, казва, температура? Представяш ли си, Хари? Едва не повърнах! Завъждат деца и даже не знаят кой е бащата. Ужас! Не, не мога да ги понасям тия твари наистина!

— В нашия дом прислугата ще ходи по въже! Кълна ти се, Исабел!

— Ох, прости ми! Нали не обичаш, когато ти се оплакват! Та аз ли да се оплаквам! — Исабел се усмихна с крива усмивка и втренчено погледна Хари. — Като си спомня само този интернат! Там ни обличаха в зелени униформени рокли с дълги ръкави и затворена яка. Къпехме се в дълги безформени роби. А преди да легнем, изгасяхме лампите, за да се съблечем…

— Darling!^[42] Вече е осем, а ти още не си готова. Бъди умна. Докато видя какво става по света, ще ти домъчнее… и ще ме заобичаш още по-силно… Въобще, Исабел, ти трябва да преодолееш плахостта си. Отиди сама и се поразсей в обществото на пътниците. Не забравяй, че във Филаделфия ще водим светски живот.

— Да, Хари. Ти си прав! Благодаря, Хари!

— Hurry on now. That’s a nice girl.^[43]

 

 

— Необикновено произшествие, мистър Джек — Лавджой почтително се наведе над самото ухо на младия човек, който дояждаше калкан на маса, където седяха още трима. Шепотът на плешивия стюард се стопи в шума на гласовете, подрънкването на съдове и благопристоен смях.

— Какво има, Лавджой?

— Съпругът не дойде на вечеря.

— Какъв съпруг? Ти си въобразяваш, че на този кораб аз представлявам градското кметство?

— Съпругът на латиноамериканката.

— А-а, оня! Да не се е разболял? Повикахте ли лекар? Предполага се — внезапно изнемощяване?

— Не, не, мистър Джек. Той поиска бульон и баничка с месо. Току-що му отнесох в каютата.

— Добре, Лавджой. Можеш да си вървиш.

— Винаги на вашите услуги, сеньор!

Джек се усмихна на съседите си по маса, изтри устни със салфетка и вдигна пръст.

— „Сомелие“ — полугласно каза той на младия келнер с очила, който галеше позлатения си медальон. — И „Дом Периньон“ за сеньората от двайсет и трета маса. — Джек подписа чек и отново се усмихна.

— Ах, така ли! — каза сеньора Дженкинс в същия момент, когато Джек се успокои, че бутилката вино в сребърна кофичка с влажни салфетки попадна най-после на масата на Исабел.

— Защо ахкате? — зло полита Джек.

— Нима може да бъдете толкова груб, мистър Джек! — засмя се мис Дженкинс; — Джентълмени, нима ще търпим на нашата маса този „бунтар без причина“?

Англичанинът от Глоустър зави мустаци, напери се и реверите на белия му смокинг щръкнаха още повече.

— Демокрация! Вие я искахте — ето я пред вас! Не съм мислил през живота си, че мога да вечерям на една маса е бивш лакей!

И се изсмя сито, но Джек вече не слушаше думите му.

Скрил брадичка в дланите си, той следеше всяко движение на Исабел, която беше получила френското шампанско.

— О! Противно момченце! — Замърка мис Дженкинс, като все повече заприличваше на мелез от слон и котка. — Виждам всичко, което става там. Тя се изчервя, разбира се! Казва, че ле е поръчвала шампанско към вечерята! А келнерът й обяснява, че бутилката е изпратена в знак на почит от младия човек на кръглата маса. Тя се изчерви още повече. Навярно си мисли, че това е по случай неотдавнашния й брак. Чуйте, Мистър Чарли, виждали ли сте някога толкова несъчетаемо съчетани, както тая мексиканка и моя земляк?

— Ох, всички тези „бунтари без причина“ — заръмжа светломустакатият джентълмен, — всички тези суинги, контета, папараци^[44] — са язвата на нашия век!

— Не бъди невежа, Чарли! — Възрастният човек с брадичката е ловко движение измъкна гръбнака на печения калкан. — Папараци — това — това съвсем не са млади сърдити хора, а италиански макарони.

— Хо-хо-хо! — загърмя като слон мис Дженкинс. — Ето ви и цената на английската преса! Папараци са толкова далече от спагети, скъпи мистър Томи, колкото евнусите от мъжете, макар че в последния случай външният вид може да заблуди!

— Млъкнете най-после! — извика Джек през кикота на съседите по маса и веднага изпрати на Исабел една от най-ослепителните си усмивки, която тя прие, макар и да се смути, и да наведе главата си съвсем ниско над чинията.

— Тогава какво значи папараци? — попита мистър Томи, като дъвчеше с удоволствие филе.

Чарли — Италиански войник с петльови пера на главата.

Мис Дженкинс — Египетска кокошка с пера от италианец на опашката!

Томи — Средновековно изтезание: нагорещено желязо, което тикат в това място, откъдето расте опашка.

Чарли — Опашката ли стана тема на днешната вечер? Прекрасно! Представете си какво ще бъде, ако хората започнат да се познават по опашките?!

Томи — Добър ден, сеньор! Колко ви е пищна опашката днес!

Мис Дженкинс — Намажете опашката си е червило и ще бъдете без недостатъци!

Томи — Как ще позная опашката ви на карнавала с тази маска?

Чарли — С развитието на опашната хирургия сега ти можеш да станеш знаменита кинозвезда!

Мис Дженкинс — Приемането на храната ще стане пълно неприличие, затова приятелите ще се приемат в клозетите!

Томи — И келнерите няма да носят, а само ще изнасят.

Чарли — Oh, what a jolly world!^[45]

Джек удари с юмрук по масата:

— Затворете си мръсните уста!

— Той уцели същността! — зави Томи. — Именно това: да се затворят устата и да се отворят…

— Папараци — това са ония циници, на които им хрумна да фотографират в едър план бюста на Анита Екберг! — завика Джек, давейки се от смях, който подхванаха и другите.

— Няма нищо по-лошо от това да се веселиш с хора от низшите класи — каза пурпурният от смях Чарли, като се бършеше със салфетката. — Спаси Британия! — изхълца високо Чарли, вдигайки чашата си.

— Някои хора изгубват чувството за мярка — каза с леден глас дамата, която мина покрай тяхната маса.

— Спаси — повтори Томи, вдигна чаша и изгледа дамата с презрителен поглед.

— Този кралски трон за уличници, този остров със скиптър, взет назаем, тази земя на величества, това кресло на Стефан Уорд, на още един Антони Идън и demitasse^[46], this happy breed of nymphs and kinkys^[47], тази кърмачка на гигантите на Ямайка, тази утроба, заченала от Батенберг, тази благословена земя, тази Англия!

Томи се пльосна на стола и загледа мис Дженкинс с изцъклени очи.

— Е, какво? Имат ли американците такава поезия?

Мис Дженкинс се изправи величествено и тресейки двойната си брадичка, запищя, без да обръща внимание на подигравките на келнерите, които наблюдаваха това действие в опустялата столова.

— Oh say! Can yen see by the dawn’s early light, what so proudly we hailed at the twilight’s last gleaning.^[48]

Учителката драматично протегна напред ръце и лицето й се ожесточи.

— Бум! Алабамските дечица вече стрелят. Бац! Дик и Лиза мушват се в постелята! Бам! Убежища-лукс продава славният Роки, купувайте бързо — кратък е срокът! Джек Паар е нашият Омир, а Фултън Шийн си има номер — да бъде пример за всички! Тряс! Трогнаха Никсън до сълзи е едно куче, в Сан Куентин Чесман го пекат с кеф! Е, какво липсва? Искаш небе? Спелман ще ти подари! Искаш сантименти! Слушай Либерейч! Искаш ли да имаш приятели и да станеш влиятелен? Дари милиони на Испания и Виетнам! Искаш да играещ на пирати? Потопи се в залива Кочинос! Искаш култура? Ти имаш Джеки — украшение на Белия дом! О, наивност на вчерашния ден! О, пионери на далечния Запад! О, набези на индианците сиу! О, буколически гьол на Уолдън! О, лов на салемските вещици! О, Милър! Да живее Линкълн, гъсто напудрен! Да живее Гранд, натъркан с дезодорант! Да живее Джеферсън, набучен върху десегрегацията! Консумирайте! Консумирайте всичко, земни кретени! Миришете лайна с носа на Буратино. Като огромен студен товар, по-скоро като слоница или брадва падна мис Дженкинс в ръцете на Чарли. Аленото й лице едва не докосна разтворената уста на Исабел, която стоеше до Джеки.

— Вие така не пиете ли, скъпа екс-дево? — простена мис Дженкинск и изгуби съзнание.

— Какво й е? — извика изплашената Исабел. — Нищо не разбирам. Сеньор, вие бяхте много внимателен с мен, но вече е време да се прибирам в каютата…

Джек внимателно я хвана за лакътя.

— Вие няма ли да ни помогнете да свестим мис Дженкинс?

— Къде да завлечем този розов цепелин на свободата? — попита Томи и едва не падна, повлечен от транзистора.

— Вдигайте я по-бързо! — извън себе си извика Чарли, едва удържайки деветдесетте и осем килограма, увити в коприна.

— В бара! В бара! — оживи се Томи и като протегна напред ръка, започна да люлее транзистора, в който подобно дрънкалка чукаше бутилка уиски.

— Сега приличаш на Джордж, Вашингтон, преплуващ река Делауер — измърмори мис Дженкинс, като отвори едното си око.

— Реката от чисто уиски, с ледени айсберги! — записка Чарли, подхващайки мис Дженкинс под мишниците. — Нетърпимост и революция на скалите!

Като се наведе, Томи хвана учителката за краката, Чарли за раменете и веселата процесия, която свършваше с Исабел и Джек, се отправи към бара.

— Виждате ли, сеньора Битъл! И на „Родезия“ може да се повесели човек!

— Сеньора? Ах, да, да, сеньора Битъл… А той каза… моят мъж каза, че аз трябва да се повеселя… Само че аз не знаех.

— А какво знаехте, сеньора? Изабела? Позволете ми да ви наричам Изабела?

Вратата на асансьора се отвори и цялата компания се наблъска вътре. Момчето от асансьора, още съвсем младо, прикри уста с длан, едва удържайки смеха си.

Калифорнийската учителка стоеше по средата на асансьора също като тежка стена без фундамент, а двамата й кавалери безпомощно се озъртаха настрани, без да знаят на какво да се опрат в тази безмълвна лакирана клетка. Джек и Исабел предпазливо се отдръпнаха от тях в ъгъла.

— Но аз се казвам Исабел, а не Изабела. И откъде ме познавате?

Джек направи жест, в който имаше и вдъхновение, и великолепна небрежност и даже снизходителна умора.

— Изабела — това звучи романтично… латиноамериканка ли сте. На „Родезия“ има списък на пътниците.

— Все едно.

— Злоупотреба с доверие? Липса на такт? Огледайте се наоколо! Всички сме безумци.

Исабел прихна. Вратата на асансьора се отвори и те попаднаха в салона, където пътниците, разпалени от дух на съперничество, играеха на въпроси и отговори. Разпоредителят извикваше въпросително микрофона, а двата отбора пишеха отговорите. Те заемаха около двайсетина стола. Щом отговорът на някой от участниците беше готов, той скачаше от стола и източваше до масата на журито. Чарли и Томи уверено минаха покрай моряк в широки панталони, който записваше на черната дъска точките, набрани от двата отбора. Исабел беше прикрила лице е чантичката си й вървеше зад Джек.

— Кой е изобретил психоанализата? — раздаде се въпросът на разпоредителя.

— Монтгомъри Клифт! — изтърси Чарли.

— Неправилно! Неправилно! — закрещя Томи. — Това е владетел на фабрика, в която се произвежда спална мебел. Голям шмекер!

— Какво беше отначало? Легло или психоанализа? — прекъсна го Чарли.

Сякаш се бяха уговорили, те пуснаха на земята своята дама, като че това беше чувал с брашно. След това те се хванаха един друг през кръста, заподскачаха, тропайки с крака, и завиха:

Едип, Едип — той бе безсрамен тип

и със своята майка…

Органистът веднага засвири мелодия от операта на Офенбах, като се стараеше да попадне в такт с песничката им…

Когато Чарли и Томи, прибрали от пода безчувствената мис Дженкинс, напускаха ярко осветения салон, бяха изпратени от смях и шумни аплодисменти. Влизайки в бара, те тръшнаха мис Дженкинс на една, табуретка близо до Ланселот, за да може той, ако се случеше нещо, да не и позволи да падне на пода. Томи веднага седна на рояла и клавишите зазвъняха а ла Дебюси. А Чарли се опря с лакти на бара и казана части:

— Ти си загадка за мен, Ланселот! Коктейл „Кадифето на нощта“.

— Шампанско и портър, милорд?

— По дяволите! — Чарли удари е юмрук по масата. — „Скарлет О’Хара“.

С непостижима бързина барманът смеси в шейкъра, пълен с ледена пудра, уиски, лимонов сок и половин кутия малини. После няколко пъти разклати тази смес пред яростното и налято е кръв лице на Чарли:

— Да се изхвърли! Да се изхвърли Ланселот! Свърши ми търпението! За какъв дявол стърчиш тука, в това корито на украински емигранти, когато Марли, Фонтенбло, Уиндзор, Петерхоф, Сан Суси, Шьонбрун, всички дворци, построени от Сарди, те чакат! Всеки кралски дворец, всяко кралско небе жадува да се наслади на твоето изкуство! Скакалец! Grasshopper!^[49]

Ланселот отново изчезна зад бара и отново се появи. Сега той постави на очите си монокъл с черен шнур и сложи високо бомбе. После прибави към коктейла лъжичка маслен крем, лъжичка крем от шоколад и мента и доближи студената чаша до горещото лице на Чарли.

При вида на трите смеси — кафява, червена и зеленикава — англичанинът от Глоустър притихна. Внимателно — на глътки — той отпи от всяка чаша и мустаците му се боядисаха в цветовете на националния флаг на някаква страна, която още не беше провъзгласила независимостта си.

— Един „Аламо“! — успя да изрече Чарли, преди да изгуби съзнание.

Исабел, седнала до Джек, взе от ръцете на Ланселот висока чаша е грейпфрутов сок, разреден с уиски.

— Remember the Alamo?^[50] — попита, намигайки с безвежди очи барманът, на чиято глава вече стърчеше фригийски калпак.

— Грейпфрутов сок! — каза Джек.

Исабел отпи една глътка и се намръщи.

— Но аз въобще не пия.

— Значи, ти върна шампанското ми?

— Не, не! Аз пих. Но нали шампанското не напива.

— Спомням си за времето в Калифорния — с нега в гласа си каза Томи. В очите му се появи мечтателен израз. Бяхме толкова млади и лекомислени. Раменете ни не познаваха още товара на грижите, който расте с годините… Аз бях млад само веднъж в живота си, синьора — Томи намигна на Исабел, — и обичах обикновена статистка, която, ако й се вярва, се казваше Лейвърн О’Моли. В един от филмите тя подаваше въжето на Дъглас Феърбанкс, който се промъкваше в замъка. Тогава бяхме млади, романтични и много обичахме да пеем.

Томи силно удари по клавишите и измъкна от диафрагмата си глухо ръмжене. Влажните му очи внимателно погледнаха Исабел и Джек.

— Не губете времето си напразно, мечки-коала! Постелята — това е единственото място за дружба и любов, познание и жестокост, разочарования и емоции. Сега Лейвърн О’Моли е съдържателка на пансионат за ветерани от сцената в една от пресечките на булевард Уилшайр.

Гласът на Томи се счупи и плачещото му лице падна върху клавишите на рояла. Когато Джек стисна ръката, на сеньора Битъл, тя не се опита да я освободи от твърдите пръсти на младия човек и само обгърна с нетрезвия си поглед трите неподвижни тела…

Мис Дженкинс здраво спеше, подпряна на бара. Чарли, свит на кравайче, лежеше на пода, сложил главата си на медния плювалник. Томи тихо хълцаше, притиснат към белите клавиши. И Джек, без да сваля дълбокия си поглед от Исабел нито за миг, като държеше влажната й ръка, започна да си тананика първия куплет на английския химн: „Боже, пази кралицата!…“

Ланселот приближи на пръсти грамофона и пусна на воля гласът на Сара Воон. И тогава Джек вдигна сеньора Битъл от стола, притегли я към себе си, хвана я през кръста и намери оня съвсем бавен, почти неуловим ритъм на танца, който започна да я люлее, да я въвлича в някакво неведомо вцепенение. Сякаш в полусън Исабел видя откъси от детски игри, голите гърди на Хари, вълни, прорязани от острия нос на „Родезия“, усети мириса на дезинфекция и разлети коктейли.

Вторият мъж не беше дързък, не я притискаше към себе си. Едва отстранил се, той я гледаше в очите и почти не се движеше. Сега Исабел беше съвсем друга, нова, както беше съвсем друга тази жена, която остана на вълнолома на Акапулко, далечна и почти нереална. Рушеше се сводът от прилични правила и тя вече не знаеше как да се държи й какво да говори в тази странна компания: Чарли, Томи, мис Дженкинс и Джек. Джек, който не откъсваше от нея втренчения си поглед.

— Наблюдавам те от деня, в който ти се появи на борда на „Родезия“, Изабела!

„Зад стълба златен, сребърен, доня Бланка стои…“

— Добре ли ти е?

„Ние стълба ще разбием…“

— Поне веднъж да ме беше погледнала…

— Поне веднъж да те бях погледнала…

По тялото й премина гореща вълна.

Исабел се притисна към Джек и го целуна по устните. Но веднага с ужас се отдръпна назад, после присви очи и го погледна. Той се усмихваше. Тя закри лице с две ръце. И падна на колене пред неподвижния Джек, който стоеше уверено на краката си, сраснали с пода като две стройни дървета.

— О, Джек! Джек! Джек!

— Стани! Дай си ръката! Да излезем на въздух!

— Прости ми! Навярно съм пияна. Никога не съм пила… Никога. Никога! Моля ви, изпратете ме до моята каюта. Лошо ми е!

— Искаш да се върнеш при мъжа си в това състояние?

— Не! Не! Какво да правя?

— Навън ще се съвземеш. Дръж се за рамото ми!

— Какво ще си помислиш за мен?

— Това, което и преди. Ти си най-прелестното момиче на борда на „Родезия“!

— Не е вярно! Не ми се присмивай!

Тя изведнъж разбра, че напразно се опитва да надвика вятъра, който отнемаше силата на гласа й, на думите й, и че да вика тук, на този вятър — все едно да бъде няма. Беззвучни мълнии, също неми, осветяваха хоризонта. Джек движеше устни, но тя нищо не чуваше. Вятърът развяваше косите им. Джек свали очилата й и ги хвърли в морето. Исабел протегна напред ръка и срещна черната пустота на океана. Джек издърпа чантата на Исабел, измъкна оттам молива за вежди и бързо, но в същото време съсредоточено, започна да рисува новото й лице: изви дъгата на веждите, направи сочни устните й/и разроши с ръка косата й. Исабел усещаше ласкавия допир на неговите пръсти ту на бузите си, ту по очите си, ту на устните си, и когато на края Джек й подаде малкото огледалце, тя видя, че тия едва уловими изменения са я направили съвсем друга. Вятърът неусетно стихна и гласовете пак придобиха своята сила.

Когато Исабел и Джек се върнаха в салона, Чарли, Томи и мис Дженкинс — това неразлъчно трио застарели шегаджии — бяха вече във форма. Те седяха в креслата и играеха на собствено изобретена игра: разговор от шекспировски цитати.

— Защо напразно да мъчим сивото си вещество, както би се изразил моят любим детектив, и отново да откриваме това, което вече отдавна е казано? — дрънкаше Чарли. — За здравето на стария Уили! Кой е той! Педераст или Марлоу? Нека с това да се заеме ЦРУ. Важното е, че той е казал всичко, така че „да седнем на земята черна! Нека да ни разкажат тъжните предания как са умирали крале.“ — „Ричард Втори“.

Мис Дженкинс с мъка преодоля гаденето:

— „Главата ми е много слаба на вино“ — „Отело“. Томи засвири сватбения марш на Менделсон.

— „Признавам, още досега тъй весело от смях не съм аз плакал! О, весела трагедия във стих!“ — „Сън в лятна нощ“.

— „На лекомислена съпруга мъж мрачен тъкмо й прилича“ — „Венецианският търговец“.

— „Кога ще дойдем трите пак? Сред мълнии, гръм и дъжд? По мрак?“ — закудкудяка мис Дженкинс.

Чарли и Томи станаха весели и бодри, чукнаха чаши и дружно извикаха:

— „Щом притихне тази врява, щом спре битката — тогава!“

— Кръгли идиоти! — сви рамене Джек и се обърна. — Дай ми свобода и аз ще поставя в задниците им истински ракети.

— Какво говорите, Джек! Аз трябва веднага да се прибирам!

Джек повдигна вежди.

— Значи, вежливостта свърши и край на романа! Изчезвай оттука, пияна глупачко! Знаеш ли с кого си се свързала? Край на комедията! Сега ще узнаеш и калта под ноктите на Джек Мърфи, който осем години подред е изхвърлял боклука на този параход и е похарчил всичките си спестени пари, за да може поне веднъж да бъде в обществото на прилични джентълмени и мили дами!

— Ти… Вие сте слуга? Аз… Аз съм целунала обикновен слуга?

— И още нещо, радост моя. Ето с тия наманикюрени пръсти аз съм мил клозетите! Какво ще кажеш?

— Пуснете ме!

— Не, почакай! Не ми се е случвало досега да срещна така високомерна особа, на която не е по вкуса любовник-слуга!

— Сеньора Дженкинс! За бога, помогнете ми!

Джек задържа Исабел за ръката.

— А днес получих телеграма — какво ще кажеш за това?

— Не знам, не знам… каква телеграма? За бога… Ох! Марилу… леля Аделаида… те…

— Майка ми, старата ми майка цял живот е търгувала с цветя по улиците на Блекпул, до театрите, като в стари мелодрами… А аз пропилях всичко за това пътешествие.

— Пуснете ме, за бога, заради всичко свято, в името на мъжа ми…

— А на теб ти е безразлично какво става с майка ми?

— Сеньор, аз нищо не разбирам… пуснете ме… моля ви…

— Сърце. Тя ще умре след три месеца, а аз нямам нито пфениг, за да платя за тази окаяна болница… Аз тичам след тебе, а тя…

Джек падна на колене пред Исабел и се разплака.

— Джек, сеньор, боже мой, какво трябва да се прави в такива случаи… та аз никога…

Тя отвори чантата си, измъкна носна кърпа и тихо се изсекна.

— „Fair is foul and foul is fair“^[51]

Като помисли, Исабел измъкна от чантичката си писалка и бързо постави акуратния си подпис върху два чека. В интерната „Свето сърце“ я бяха научили да се подписва красиво.

— Колко ви трябват? — попита тя със сух и уморен глас. — Двеста долара? Петстотин? Кажете!

Джек мълчаливо поклати глава и неговите беззвучни ридания преминаха в протяжен и отчаян стон.

Исабел пъхна чековете в джоба на сакото му, свали главата на Джек от коленете си така, сякаш това беше чупливо, стъклено кълбо и бавно излезе от бара.

— Лайно! — оригна се Чарли.

Ехидният поглед на Ланселот изпрати Исабел до самата врата.

 

 

— Добре ще е сега да се облекчиш — каза мистър Харисън Битъл.

Той беше в синьо ленено сако и бели панталони от тънко сукно — любимото му съчетание на цветове. Оправяше се пред огледалото.

В това време Исабел лежеше на леглото под изображението на Гваделупската дева, която стюардът Лавджой окачи на обикновен гвоздей. Тя също се огледа в малкото си ръчно огледалце и се намръщи от досада. После изплези език и дълго го разглежда, долавяйки свежия аромат на одеколона, с който Хари мокреше кърпичката.

— Ау, Хари, погледни! Никога не съм имала такъв език! Господи, какъв позор!

Хари придирчиво се изучаваше в огледалото.

— И досега не ми се вярва, Исабел! Да попаднеш в такова неприлично общество.

Той развърза вратовръзката си.

— Ох, Хари, напразно ти разказах всичко!

Той отвори шкафа, съсредоточено свивайки вежди.

— Не, ненапразно! Ние не трябва да крием нищо един от друг. Аз, съм ти благодарен за такава откровеност. В края на краищата, сега, е ясно, че след две чаши шампанско и един коктейл, ти можеш да паднеш в морето. С една дума, предстои ми да те науча на още нещо: да пиеш в общество.

Той въздъхна и избра синя вратовръзка на червени райета.

— Виждаш, ли. По-добре да бях останала с тебе. А ти изведнъж реши да се развличам.

Той вдигна яката на ризата.

— Но аз мислех, че ти ще бъдеш сред порядъчни хора. Тук има толкова достойни и приятни двойки. А ти се натъкна на пияни безделници.

Той завърза на красив възел новата вратовръзка.

— Точно в три ще пристигнем в Тринидад. Are you up to it?^[52]

Той внимателно се погледна в огледалото.

— Не, Хари, едва ли ще мога да сляза. Нещо става с корема ми и главата ми е като чугунена. Хари…

С лека усмивка той одобри синята връзка на червени райета.

— Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да лекувам собствената си съпруга от напиване. Nasty business!^[53] Ако ние не се придържаме към правилата за поведение, то кой.

Исабел успя да се изправи на крака, разчорлена, с кръгове под очите, със землистожълто лице.

— Хари, Хари, не ме карай да страдам… Хари, та аз не съм ти казала най-страшното… О, Хари!…

Като ридаеше високо, жената падна на колене и прегърна краката на мъжа си.

— Какво има? — Хари не се докосна до нея. — Исабел! Аз умея да бъда търпелив. Но всичко си има граница, Исабел! Какво си направила с честта ми?

— Не, не, не! — изчурулика през сълзи Исабел. — Съвсем не това… Хари! Как можа да помислиш? О, Хари, Хари, моя любов, съпруже мой! Не знам защо, но реших, че само така мога да му отмъстя, че само така ще ми плати за всички оскърбления… аз…

— Speak up, woman!^[54]

Исабел вдигна поглед към съпруга си: той стоеше пред нея висок, светлокос, подобно узрял клас.

— Дадох му пари, за да го унизя, разбираш ли, само за да го унизя…

— Какво лекомислие! — Хари със сила отблъсна от себе си ръцете й. — И все пак ти няма за какао да се оправдаваш пред тоя измет. Още днес ще поговоря с него и ще го заставя да върне всички пари, макар че ми е противно да имам работа с подобен негодяй. Колко му даде?

— Не зная. — Исабел като преди лежеше на пода. — Вероятно петстотин долара. Трябва да проверя чековете, за да пресметна… Не се занимавай с него, Хари, моля те, хайде да забравим това. — Исабел все не успяваше да се изправи на крака. Отначало тя с усилие застана на четири крака. — Ето сега аз знам! Толкова неща наведнъж, че се обърках. Сега знам! Нека всички пари да бъдат у теб, вземи ги, моля те!

Хари й протегна ръка и тя успя да се повдигне.

— Не искам нищо да знам за твоите пари! Можеш да ги подариш на своята леля, ако искаш. Ти забравяш кой е пред теб! Но рано или късно ще го разбереш. Рано или късно ще разбереш, че моята чест…

Исабел закри устата му с ръка, после едва-едва се дотътри до нощната масичка и взе чантичката си. Седна и започна да подписва чекове, един след друг, много бързо.

— Сега не трябва да се страхувам за себе си. Сега не бива да мисля, че онова, вчерашното, може да се повтори… гади ми се, Хари.

— Моите и твоите пари трябва да са отделно! Това е неоспоримо условие за нашия съвместен живот.

— О, не! Тия чекове ми изгарят ръцете… Вземи, вземи, вземи ги!

Тя откъсваше всеки подписан чек и го протягаше към Хари.

— Е, добре! Щом това е твоята воля…

Отначало Хари ги вземаше с неохота, после с делова решителност.

— В Тринидад ще открия сметка в банката на твое име и когато се върнем в Щатите, ще можеш да ги получиш при първо желание. Надявам се, че до това време ще възвърнеш предишните си качества.

— О, да, Хари! А сега искам да бъда послушна във всичко, искам ти да ми купуваш вещи, искам ти да ми даваш пари за всяка дреболия, даже за фризьор. — Тя прокара ръка по косите си. — Вероятно съм страшна като смъртен грях!

Хари взе ръката й и я целуна.

— Исабел, моя обожаема Исабел!

— Добре, Хари. Но побързай, Тринидад наближава! И главно, не се безпокой за нищо. Ще си почивам през цялата вечер.

„Родезия“ забави ход. Исабел пооправи кърпичката и връзката на Хари, притича до нощната масичка, отвори чекмеджето, извади оттам паспорт и го подаде на мъжа си.

— Вземи! Едва не го забрави.

— А-а! Благодаря!

Хари излезе от каютата. Исабел по нощница се хвърли към илюминатора и видя как се приближават вълноломите на Порт-ъв-Спейн. Гласовете на негрите, ловящи хвърлените от борда на „Родезия“ въжета, и скърцането на стълбата, спусната на вълнолома, не проникваха през стъклото на илюминатора. Зад сновящите насам-натам товарачи се точеха складови помещения — дълги, с тъмни отвори на вратите и вехти стени. Исабел видя на стълбата своя Хари и забарабани с кокалчетата на пръстите си по стъклото. Хари не се огледа. Изчезна в една от тъмните врати. В тоя миг някой почука на вратата на каютата. Исабел се покри с одеялото и облегна глава на възглавницата.

— Come in.^[55]

Заедно с думите за извинение от вратата се показа дългият нос на Лавджой; стюардът влезе в каютата подмилкващ се, с целофанена кутийка под мишница и стиснал плик между бледите си пръсти. Той внимателно сложи едното и другото на коленете на Исабел и почтително се отдръпна назад към вратата.

Исабел отвори изпотената влажна кутия, в която лежаха две орхидеи — жълта и червена. После скъса плика; оттам изпадаха три чека, няколко петфунтови хартийки и бележка. Исабел зажумя, но все пак не се стърпя и прочете:

„Dear Isabella, I love you. Will you ever believe it?

Jack

P.S. I bought the flowers with your money. Hope the change ic O. R. Impudent, but adoring your, J.“^[56]

Гаденето отново застана като топка на гърлото, а после се разля с лепкава противна сладост по зъбите. Исабел не смееше да се докосне нито до орхидеите, нито до чековете, нито до парите. Тя допря бележката до гърдите си и зашепна, притваряйки очи:

„Обичам те.“ Подчертано. „Можеш ли да повярваш в това?“

„Скъпа Изабела“… Зарови лице във възглавницата, но след няколко секунди протегна ръка и напипа целофанената кутия. Пръстите й докоснаха кадифеното цвете и погалиха сочните му листенца.

 

 

— Ах, Джек! Болно ми е!

— А как изглеждаше лицето й?

— Тя започва да се съвзема по малко…

— Какво искаш да кажеш? Нищожество, прогнила плацента, мразя те!

— Чакай да ти обясня, Джеки.

— Целият съм слух…

— Нито едно мускулче не трепна по лицето й.

— Това ли е всичко, което узна?

— Опитах се да подслушам зад вратата, но тя само въздъхна.

— Вземи за услугите!

— Ах! Не още! Джеки, моля те! Не още! Да! Не крий ремъка. Бий ме за каквото си искаш, заради всичко свято!

— Мръсна твар, черен сперматозоид, смрадлив сопол, вземай…

— О, Джек! Не още! Но кажи ми какво да направя за тебе?

 

— На колене, жалък Лавджой! Нима не чуваш сигнала? Сбогом, Тринидад! Ние отплаваме и наближава краят на нашето пътешествие? Това проумяваш ли го? Какво ще правиш, когато свърши пътешествието?

— Не зная, Джек, но ако още веднъж, само още веднъж ти би поискал, не, само…

— Никога, Лавджой! Това няма повече да се случи! Хайде, ставай проклето паяче! По-бързо се скривай в паяжината си!

— О, Джеки! О!

 

 

„Родезия“ се оттегли от Порт-ъв-Спейн по време на вечеря. След десерта Хари покани Исабел да се качат в салона и да пият кафе. Те седнаха на мекия диван и приветливо закимаха на всички двойки, които се разхождаха в очакване да започне филмът. Минаващият покрай тях капитан ги поздрави. („А-а! Младоженци! Е, как, доволни ли сте от пътешествието? Кога ще дойдете на капитанския мостик?“). Чистокръвен англикански пастор. („Наистина съжалявам, че ми се изплъзна възможността да ви съединя, но в крайна сметка всички ние сме божи деца, не е ли истина? Нали най-главното — това е вярата, а не обредите, да, да!“) И старши механикът. („Нашият параход вероятно е твърде малък за вашето щастие? Признайте! Но при първото ви желание ще ви разведа из машините, за да добиете представа за неговите размери!“) И разпоредителят на игрите („Ние си спомняхме за вас на състезанията по крокет, мистър Битъл. Трябва да ви кажа, сеньора, че сте се омъжили за най-добрия играч на крокет на «Родезия». В това той е по-скоро англичанин. No offense mean, I am sure“)^[57]. И двойка северноамериканци на средна възраст („Най-после ни се удаде случай да ви поздравим. Това е най-романтичното събитие по време на нашето пътешествие. Всички единодушно твърдят!“). И двойка съвсем възрастни англичани („Няма по-добра почивка от морското пътешествие. Тъжно ни е, че се връщаме в къщи. Тридесет и четири внука!“). И една колумбийка със сини клепачи, облечена цялата в черно, която говореше, втренчена в очите на Исабел. А на няколко метра от тях, на неголяма маса играеше карти Джек, той ги размесваше, раздаваше, прибираше картите, залагаше, печелеше, губеше и нито за миг не изпускаше от погледа си Исабел.

— Трябва по-често да се срещаме! Нали сме единствените латиноамериканки на парахода!

— Да, радвам се да се запозная с вас. Но слава богу, че сме само две.

— Разбира се. Вие нали току-що се омъжихте за беличкия си?

— Какво?

— За беличкия, за блондина, за светлокосия, как ги наричате вие?

— А-а Да, да!

— И така доскоро виждане!

— Довиждане. Ще се радвам.

— Какво те заинтригува така, скъпа? — попита Хари, когато колумбийката се отдалечи.

— Нищо, Хари, повярвай ми. Разглеждам хората.

— Ето виждаш ли как мило може да се прекара вечерта на борда на моторен кораб.

— Да, Хари.

— Тогава защо си така тъжна?

— Не, не съм тъжна. Спокойна съм, а това са различни неща.

— Всяка жена на твое място би била щастлива, би се чувствувала щастлива. Не е ли така?

— Да! Това и исках да кажа. Когато човек е щастлив, той е спокоен. Нали?

— Разбира се. Още повече при двама мъже. — Мисля, че нито една жена на парахода не е съумяла да впримчи двама мъже наведнъж.

— Какво имаш пред вид, Хари, миличък, кажи ми за бога! Нали те помолих да не ми напомняш повече за това…

— Ти си много непредпазлива: billet doux^[58] не се крият под възглавницата!

— Хари!

— Oh God!^[59] „Дръзкият, но обожаващ те Дж.“ Ти си и неакуратна, и не твърде придирчива! Това е, радост моя!

— Но аз…

— Да, всичко е ясно. Защо да се различаваш от другите жени? Сега, когато виждаш как ревнувам, на теб ти е приятно да ме измъчваш!

Хари нервно се засмя и лицето му веднага стана сурово. Исабел не знаеше какво да каже, но в погледа й се появи израз на самодоволство.

— Ти даже си измени прическата и започна да се гримираш по-иначе. Откъде се взеха у тебе тия удължени вежди и тия устни? Исабел, на тебе говоря!

Тя смело срещна настойчивия поглед на Джек. Младият блондин мълчаливо размесваше картите.

 

 

„Here, sir“, „Look here, daddy-o“, „Comme, sir“, „Penny, daddy“^[60].

Млади негри яростно плуваха около „Родезия“ и падаха като камъни на дъното, за да съберат монетките, хвърлени от пътниците. Няколко гребни лодки се поклащаха върху вълните, около този отбор от доброволни гмурци, които изскачаха от водата с очи, налети с кръв и гъста пяна, потекла по брадите им. Сред тях имаше едно-единствено момиче — негърка на около петнайсет години, стройна, слабичка, с едва наболи гърди. Тя викаше по-настойчиво от другите, мигновено изчезваше под водата, показвайки малкото си задниче, пристегнато в стар зелен бански, като остро копие излиташе на повърхността и отново започваше диво да крещи:

— Look at me, daddy-o! Silver here, sir! Please!^[61]

И нейните огромни бели очи, разглеждащи монетната, сияеха с такъв възторг, сякаш не печелеше, за да живее, а играеше някаква увлекателна весела игра.

В средата на нагорещения, покрит с трептяща мараня ден, моторните лодки на „Родезия“ пренесоха на брега пътниците, желаещи да се поразходят по Бриджтаун.

Червените дървени постройки и черно-зелените храсталаци сакатон, мяркащи се по крайбрежието на Барбадос, контрастираха с опасващата го бяла ивица вода, която покриваше почти безцветния пясък.

— Утре ще бъдем в Барбадос — каза Хари на жена си, когато след вечерното кафе се прибраха в каютата, за да се преоблекат. — Това е последната спирка преди Маями… От Маями ние ще излетим за Ню Йорк, а оттам ще отпътуваме за Филаделфия. Аз съм търпелив човек и съвсем не съм дивак, Исабел. Разбирам състоянието ти. Тоя мошеник се е влюбил в теб? И предполагам, без твое желание… В такава ситуация ти никога не си попадала, а и едва ли ще попаднеш. Едва ли! В моя дом те чака съвсем друг живот. По-точно животът, с който ти очевидно си свикнала и за който са те подготвили твоите наставници. С една дума, изясни си всичко сама, Исабел. Постой сама в Бриджтаун. Поразходи се, ако искаш с твоя странен поклонник. Можеш да пийнеш с него някоя и друга чашка! Да, да! Имам ти доверие и съм съгласен дори на това. Иска ми се да погледнеш този човек, както се казва, на дневна светлина, и да разбереш, че той е най-обикновен лакей. Нещо повече, настоявам да изпълниш желанието ми. Нека ти се отворят очите! Тогава отново ще намерим покой.

Докато Исабел се спускаше по стълбата към моторната лодка и докато седеше в тая лодка, бързо приближаваща се към пристана, тя действително мислеше само за писмата, които й се щеше да изпрати на леля Аделаида и Марилу, за да им разкаже за чудесните събития в твоя живот: сватба, любов, ново лице, направено с молив и помада, двама желаещи я мъже… Тя мислено подбираше нужните думи, които там, в Мексико, трябваше да предизвикат възхищение, завист, разочарование, тревога, страх пред неумолимо надвисващата старост редом с възродената младост, усещането за затворническа скука редом с неудържима радост… „Как ще изглеждат лицата им?“ — повтаряше на ум Исабел с усмивка, която нямаше никакво отношение към това как сладко и неволно замираше сърцето й.

— Когато спрем тук, Джек ще замине на плаж в Акра — й каза Лавджой, като намигна и стисна в юмрук петфунтовата хартийка. — Водата в Акра е като сълза, сеньора, и Джек в своите бикини подлудява всички жени.

Исабел пъхна парите, като се стараеше да не докосне ръката му: беше уверена, че ръката на стюарда е влажна, лепкава и студена. И от изплувалата в паметта, почти забравена ругатня — „Скапан сводник“ — я засърбя небцето.

А на брега оркестърът от ударни инструменти с подчертана небрежност свиреше модните на Уестиндийските острови калипсо. Негри с бели панталони и жълти блузи ловко барабаняха по празни бъчви и металически чинии, по техните линирани и номерирани с бели бои секции.

„Shut your month“, „Go away!“, „Mamma!“, „Look a Bubu Dad!“^[62]]

Исабел взе такси около морската гара и заповяда да карат към Акра. Машината се движеше покрай брега, отдалечаваше се от него, от викторианския ужас на боядисаните в кървавочервен цвят сгради с високи мансарди, с ветропоказатели по покривите, с фалшиви куполи и дълги балкони от ковано желязо, оставяйки назад пременени негърски семейства, които излизаха от църквата след неделната меса, деловити мъже, натрапващи на туристите оскърбителна за господния ден стока, набрилянтинени млади хора, сновящи пред вратите на пристанищните кръчмички.

Таксито спря пред розов хотел. За плажа Исабел мина направо през неговите салони. Беше й неудобно да ходи с високи токчета по пясъка. Исабел събу обувките и веднага почувствува как горещият пясък се сляга под босите й стъпала.

Придържайки с ръка развятата от вятъра пола, леко прегърбена, Исабел вървеше бързо към пясъчния нос. После тя забрави и за обувките и за твърде широката пола и започна да се рови в чантичката, за да намери тъмните очила.

Жумейки от ярката светлина, Исабел се опитваше да намери Джек сред всички тия мъже, които почерняваха, подлагайки на слънцето лице или гръб, разговаряха помежду си, играеха белот и се плискаха във водата. Карибското слънце жълтееше подобно далечен лимон през белезникавата гореща мъгла. Исабел сложи ръка над очите си и огледа целия плаж. Седна на сянка и зачака. Все пак на края тя задряма и едва в полусън разбра колко са напрегнати нервите й и как скъпо заплаща своята непрекъсната възбуда. В сънена забрава Исабел слушаше всички звукове на плажа. Тя сякаш съзнателно не затваряше плътно дверите на съня, за да познае и гласа, и стъпките, и потта на Джек.

Усетила глад, Исабел отвори очи. Погледна часовника: точно три. Стана, прибра обувките и чантата, изтърси пясъка от полата и се отправи към хотела. Между тези, които излизаха от морето, и тези, които стояха пред кабините за душ, и тези, които седяха в шезлонгите, Исабел с лекота разпознаваше пътниците от „Родезия“. Направо през водата шляпаха в сандали Томи и Чарли, запели някаква неприлична песничка. Исабел си помисли, че Джек е навярно в бара.

Малко обезсилена от горещината, тя избра свободна масичка в едно сепаре. Наоколо беше почти безлюдно. Няколко мъже, без съмнение местни чиновници, седяха на високи табуретки пред бара. Две-три компании се разположиха в сепаретата.

Сега Исабел не изпитваше никакво смущение. Поръчвайки чаша херес, тя не наведе очи, ръцете й не се изпотиха и гласът й не трепна. Зад гърба й, през преградката, неочаквано се раздаде пискливият глас на мис Дженкинс, седнала в обществото на пътници от „Родезия“.

— … Като англичани. През живота си не съм виждала някой да пие така! Това е нов Том Колинс, ако си послужим с олимпийски мащаби… О, момчето ми, и подир туй цели три години в колеж…

Келнерът постави пред Исабел чаша херес. Мексиканката се усмихна и помпели, че трябва да се приближи до мис Дженкинс, да я поздрави… Може би тя знае къде е Джек? Но по-добре първо да си изпие хереса.

— … половината от учениците стават непълнолетни престъпници. И прекрасно! На техните години аз бях истинска въртиопашка, обличах се като кинозвезда, по цяла нощ се разхождах с кабриолет и крещях, без да жаля гърлото си!

Хересът се плъзна в стомаха на Исабел и загоря там като приятно леко огънче. Тя отново се усмихна. Гласът на мис Дженкинс потъваше в дружния смях на компанията.

— … но най-гневният „бунтар без причина“ е сукалчето редом с тия англичани. Пияници, жиголо, развратници и какво ли не и на всичко отгоре такива тържествени лица, сякаш самата кралица сега ще се приближи към тях и ще им окачи на шията Ордена на жартиерата. Ха-ха!

Исабел с труд сподави смеха си и чу как точната храчка на сеньора Дженкинс попадна право в медния плювалник.

— Charle and Tommy just don’t have any visible means of support.^[63] На чии разноски се влачат по морета-океани и барове-ресторанти. А този нахал Джек? По какъв начин си урежда работите, та пътува в първа класа. И още дрънка, че натрупал пари от миене на клозети! Ха-ха-ха! И за какво се разхождаше вчера по тъмните алеи на парка с оня тип, дето се облича като камерхер от кралския двор! Да, с мъжа на мексиканката? И какво намери сеньор Битъл, толкова интересен мъж, в тая стара мома? Поне капчица обаяние…

Исабел обхвана чашата с две ръце. И я стисна така, сякаш се боеше, че тя самата, по собствено желание, ще падне на пода, постлан с мраморни плочи, бели и черни.

Още в началото на пътешествието някой беше казал, че носът на кораба е най-тихото място. Но за да попадне там, трябваше да слезе по три стълби, да мине покрай всички служебни помещения. Водеха я навярно миризмите. Както и тогава, в първата нощ, тя отново възприемаше кораба само с обоняние.

Натам, където няма миризма на дезинфекция и сапунена вода! Покрай басмени перденца и меки килимчета, покрай мирис на боя и застояла в басейна солена вода, през сития лъх на кашкавал и оваляно в брашно месо, покрай разтворени каюти, привличащи с дъх на овлажнели чаршафи, покрай матросите, които надничат от вратите, показвайки насапунисаните си с крем за бръснене лица, потни мишници и татуирани ръце! Плаващата с пълен ход „Родезия“ се вслушваше в диханието на Атлантическия океан. Стъпвайки на палубата, където се разхождаше вятърът, Исабел дори не погледна пепелявосивите и боси индийци с бели тюрбани и широки панталони с копринен кант. Индийците играеха на зарове и си разменяха думи със стържещи гласове. Мярнаха се нечии брадати лица, нечии очи, приличащи на изстинали въглени, откровено й намигнаха; и тия странни, скрити от пътниците, хора се засмяха след нея, откривайки жълти от никотин зъби.

Исабел се изкачи на носа на кораба и се хвана с ръце за ръждивите перила. Шумът и миризмите останаха назад. Дишането на „Родезия“, както и приспиващото дишане на океана тук бяха особено дълбоки. Носът на кораба се повдигаше и спускаше в бавен, безмълвен и тържествен ритъм. През масивния пръстен на котвената верига се виждаше вечерната синева на морето. Исабел не изпускаше от ръце желязното перило. Океанът беше отмерено биещо сърце, огледало без светлина, в което надникна Исабел, огромна репродукция от менящите се бои на сумрачното небе, подвижен живак, където човешките очи не биха могли да намерят и две еднакви отсенки. Исабел свали ръце от желязното перило и погледна изцапаните си с ръжда ръце. Бавно се свлече на пода и като свря брадичка между коленете, обхвана раменете си. Тя усети солен вкус по устните си и тихата ласка на ветреца, който развяваше покорните й коси.

Атлантическият океан се разтвори пред нея и я повика при себе си.

Били Хигинс я видя как мина нагоре. Старият стюард отделяше тия вечерни часове, за да почернее. Стиснал със зъби цигара, купена в Тринидад, той лежеше в шезлонга, излагайки на залязващото слънце откритите си гърди с татуираното име на Гуендолин Брофи, което се перчеше между зърната, в гъстите побелели кичури косми.

Били видя как мина напред и се попита какво е могло да доведе сеньора Битъл на палубата, отредена за екипажа. Той забеляза как бавно и неуверено се изкачваше нагоре, а после помисли за Джек и за заплахите си към тоя юнак. Били въздъхна и свали от голия си корем романа на Макс Бранд. Като помисли, че не му е работа да се бърка в чужди неща, той отново се задълбочи в книгата. Но като прочете главата докрай, все пак погледна към носа на кораба. Нали не някой друг, а именно той взе от мистър Харисън бакшиш, за да го настани на маса двайсет и три. Били се намръщи, отметна книгата встрани и стана от шезлонга.

 

 

— Хайде, успокой се, Хари. Още три дни и ще бъдем в Маями.

— Дотегна ми тая комедия!

— Е, не бива! Тези трудности не са пречка. А ти славно я изпрати в Барбадос.

— Представяш ли си, Джеки, как те е търсила там със своите смешни очила, пълна с надежди.

— Бъди снизходителен, скъпи! Благодари на съдбата за сполуката, която ни донесе и — точка!

— Осем хиляди долара! Лесно е да се каже! Ще живеем разкошно три-четири месеца. Ще наемем стаичка в Ню Йорк, ще излизаме всяка вечер, ще приемаме гости.

— Разбира се, Хари. В Маями ще слезем на брега и след няколко часа ще ни се усмихват светлините на Бродуей. А после — какво?

— Като си починем, ще помислим. Такива работи трябва да се вършат умно! Нали се занимавам с това пет години! И, знаеш ли, не винаги ми върви така.

— It’s breeding that does it, Harry.^[64]

При твоето възпитание ти можеш да надминеш и самия лорд Астор! На какво ли не ме научи! И този Sommelier, Dom Perignon, all those fansy things.^[65] Цял живот няма да ти се отплатя, повярвай, Хари.

— Колко смешно! Изплаших се само един път, когато ми взе паспорта и едва не видя на колко години съм всъщност! Сърцето ми спря, когато в Тринидад тя ми подаде паспорта. Смешно, понякога дреболии могат така да те наплашат!

— А в църквата как мина?

— Та аз съм адвентист на Седмия ден и никога не се женя за дами от моето вероизповедание.

— А сега добре ли ти е?

— Не е тая думата! Хубаво ми е, откакто се срещнахме в оня бирен бар миналата пролет! Помниш ли?

— Сега можеш да си върнеш изгубеното за всички тия нощи.

— Не съм и предполагал, че мексиканките са толкова скучни! Но така или иначе — жалко за нея. Започнах да свиквам с нея, е, да кажем, както със своя леля. Помисли само — още цели три дни да играя тази комедия. Ужас!

— Забрави сега за това, Хари! Хайде де, хайде!

— Махай се, морско чудовище, чудовище от морето…

Бележки

[1] Дата на тръгване 27 юли 1963 година по маршрут: Акапулко — Балбоа — Колон — Тринидад — Барбадос — Маями — Саутхемптън. (В оригинала е на английски. Б. пр.) ↑

[2] Навярно е облечена като чучело (англ.). ↑

[3] Не е този случаят (англ.). ↑

[4] Дяволите да те вземат (англ.). ↑

[5] „Съвсем като у дома“ (англ.). ↑

[6] Какво желае ваша милост? (англ.). ↑

[7] Уиски със сода… Без чаша! (англ.). ↑

[8] — О! Може би, ваша милост, желае в сребърна чаша… макар в тоя случай да се взема стъклена (англ.). ↑

[9] Без лед… моля ви (фр.). ↑

[10] А, мадам французойка ли е? (фр.). ↑

[11] Милейди, послушайте! Може би трябва да ви изпратя до каютата? (англ.). ↑

[12] „По-сигурно от парите“ (англ.). ↑

[13] Варава — персонаж от драмата на английския драматург К. Марлоу (1564 — 1593) „Малтийският евреин“. — Бел. рус. прев. ↑

[14] Добро утро, аз съм Лавджой, вашият каютен стюард (англ.). ↑

[15] Круиз — морско пътешествие. Бел.прев. ↑

[16] Магазинче (фр.). ↑

[17] Скалата на Плимут — мястото на първото слизане на англичаните на територията на Америка (1690 г.). ↑

[18] Маримба — ударен инструмент, разпространен сред народите на Африка и Америка. ↑

[19] Хелоу! Казвам се Харисън Битъл (англ.). ↑

[20] Какво е станало с това параходно обслужване? Просто ужас! Келнер! (англ.). ↑

[21] Извинете, трябва да се представим. Жалко, че вчера не бяхте на приема у капитана, (англ.). ↑

[22] Ще ви наблюдават! (англ.). ↑

[23] „Честна игра“ (англ.). ↑

[24] Място за почивка и спортни игри (англ.). ↑

[25] Националният флаг на Великобритания (англ.). ↑

[26] Тук: Дръж се! (англ.). ↑

[27] Натисни! (англ.) ↑

[28] Побеждава най-силният (англ.). ↑

[29] Позор! Още веднъж измерете тези 22 ярда между вратите (англ.). ↑

[30] Мистър Битъл играе за Шерууд Форест Грийн (англ.). ↑

[31] А сега, мис Валес, хванете партньора си за талията, а лявата ръка вдигнете по-високо. Юнаци! (англ.). ↑

[32] Браво! (англ.). ↑

[33] Филаделфия. Мейн Лайн. Скрентън, 64. ↑

[34] Гората на Абатството. На Севърн! (англ.). ↑

[35] Половин крона — парична единица в Англия, (англ.). ↑

[36] Ти си просто измет, Били (англ.). ↑

[37] Персонаж от „Коледна песен в проза“ на Чарлз Дикенс. ↑

[38] Благодаря за бакшиша! (англ.). ↑

[39] Чабакано — плод, напомнящ по форма кайсия. ↑

[40] Морски змей… Колко точно. Морско чудовище. О, Господи! (англ.). ↑

[41] О, господи! (англ.). ↑

[42] Скъпа! (англ.). ↑

[43] Побързай! Чудесна си! (англ.). ↑

[44] Папараци (итал.) — фотографи, които без разрешение снимат знаменити личности. ↑

[45] Какъв весел свят! (англ.). ↑

[46] Малка чашка кафе (фр.). ↑

[47] Това щастливо поколение на нимфоманки и психопати (англ.). ↑

[48] О, кажи, виждаш ли в ранния блясък на зората това, което славихме на залез (първите редове от химна на САЩ). ↑

[49] Щурец. ↑

[50] Помните ли Аламо? (англ.). ↑

[51] „Добрите зли са — злите са добри“ — „Макбет“. (англ.) ↑

[52] Готова ли си? (англ.). ↑

[53] Работата е спукана! (англ.). ↑

[54] Разкрий се пред мен, жена! (англ.). ↑

[55] Влезте (англ.). ↑

[56] „Скъпа Изабела, обичам те. Можеш ли да повярваш в това? Джек. P.S. Цветята купих с твоите пари. Надявам се, че са МИ върнали рестото точно. Дръзкият, но обожаващ те Дж.“ (англ.). ↑

[57] Не го казвам като обида. (англ.). ↑

[58] Любовна бележка (фр.). ↑

[59] О, господи! (англ.). ↑

[60] Насам, сър! Ей, татенце! Хвърляйте, сър! Поне едно пени, татенце (англ.). ↑

[61] На мен татенце сребърна, сър! Моля ви! (англ.). ↑

[62] „Запуши си устата!“ „Изчезвай!“ „Мама!“ „Вижте татко Бу-бу!“ (англ.). ↑

[63] Не разбирам от какво живеят Чарли и Томи? (англ.). ↑

[64] Цялата работа е във възпитанието, Хари (англ.). ↑

[65] „Сомелиер“. „Дон Периньон“. Всички тия нещица! (англ.). ↑