Оскар Уртадо
Писмо на един съдия

Пуертадеголпе е малко селище, съседно на Ленгуалиса в провинция Пинар дел Рио. Пътниците, които от време на време случайно стигнат до него, считат, че това е едно интересно място поради неговите стари къщи. На някои дори се вижда красиво. Ние, които живеем в това селище, не го виждаме така, но въпреки това не желаем да живеем никъде другаде. Предполагам, че това е, защото сме привикнали с нашите дюкяни, нашата черква и нашите ниви. Както и да е, но никога не се чувствуваме добре извън Пуертадеголпе.

Разбира се, жителите на Хавана, е огромните здания и изпълнените с шум улици, могат да ни наричат „селяни“, ако това им харесва. Но това няма да попречи Пуертадеголпе да бъде място по-добро за живеене от Хавана. Аз, който съм бил в селището съдия в продължение на двайсет и пет години, добре зная това. Ако не вярвате, чуйте нашия лекар, който казва, че когато отиде в Хавана, чувствува наранен мозъка си, макар че той, както и аз, произхождаме от столицата. Подобна двойка свидетели струват повече от цяла редица аргументи.

Скучно ли е? Е, добре, възможно е да го намерите за скучно. Но аз ви уверявам, че ония, които са успели да укрепят духа си е такава солидна опора като здравия живот сред природата, ще имат достатъчно здрави нерви, за да не треперят там пред някои неща.

При моето скорошно отиване в Хавана трябваше да слушам от устата на доста хора редица разкази за странни случки, станали в столицата. Като прецених по достойнство интереса към този вид разкази, помислих да ви разкажа това, което тук описвам, но се страхувах да не предизвикам някоя иронична бележка, която не бих понесъл. Затова прибягвам до перото и се освобождавам от тези дразнещи прекъсвания, които води след себе си всяко устно изложение.

Преди да започна, трябва да отправя към вас една принципна молба: тази, че човекът от селото трябва да се приеме като същество напълно различно от градския човек. Зная, че това е просто и ясно, но има неща, върху които винаги трябва да се връщаме отново, за да им изтърсим прахта.

Ако някой от вас, жители на Хавана, се срещнеше събота вечерта с призраците на момчетата, умрели през войната в 95 година, под ръка с момичетата, които лежат в гробищата, ще разкъсат нощната тишина с оглушителни крясъци. И призраците, обичащи самотата и тишината, ще потърсят друга по-плътна и непроницаема атмосфера.

Но ние с нашето спокойствие над всичко оставяме призраците да идват и да си отиват в тяхното измерение без никаква намеса. Няколко измерения могат да заемат едно и също пространство — това е доказано математически. И би трябвало да видите как един мъж без глава седи на перваза на някакъв кладенец и свири на китара при пълно лунно осветление, с играещи около него група деца.

Позволете да ви намигна и да ви пришепна на ухото тази тайна: духовете знаят къде могат да се чувствуват добре.

Приемам, че моят, разказ е странен като червената муха за тия околности, където една глутница кучета-призраци ловуват до зори и където ковачът е зает цялата нощ да подковава конете на мъртвите рицари.

Една нощ, в която алкохолът дращеше черепа му, ковачът ги упрекна, когато прекалиха с привичните си призрачни звуци, а на утринта една стотачка върху наковалнята блесна в неговата зеница, оставена за извинение. Тези неща не се случват в Хавана, където голямата употреба на огледалца е изменила зрението, защото макар и призраците да обитават друго пространство, това не значи, че не съществуват.

Това се случи в деня на онази страшна буря, станала през лятото на 1908 г. През този сезон се разразиха два големи циклона. Първият циклон вилня целия следобед и през нощта и спря призори.

Когато погледнах през оградата, видях вдовицата на Бенито да копае из онова, което беше останало от зеленчуковата й градина, е краката във въздуха. Наблюдавах я известно време и отидох в „Ел криольо и су перо“, за да споделя с бакалина онова, което бях видял. Хуан Перес беше женен човек и безчувствен към красивия пол.

— В тази връзка — каза ми той — бурята докара нещо в моята земя. Аз бях казал, че е нещо като кораб.

Аз се загрижих за неговите сладки картофи, но като се усмихна с благодарност, той ми обясни, че се отнася до един кораб-призрак, който не е в състояние да повреди неговата градина.

Поспорихме относно пътя на кораба от морето до земите на Хуан и после заговорихме за други работи.

От черквата силният вятър изтръгна една камбана и нейният език се заби в главата на някакво муле и го преобрази в еднорого муле.

Това беше един великолепен циклон, който щедро прояви силите си по всички направления и пръсна нашите призраци из целия остров. Малко по малко те се завърнаха едни пешком, други — на своите капнали от умора коне. Но бяха толкова щастливи, че се завръщат в Пуертадеголпе, че някои плачеха като деца. Естанислао ми каза, че неговият баща никога не е имал такъв изморен вид още от битката при „Мад тиемпо“.

Между едното и другото измина цяла седмица, докато всичко се нормализира. Но един следобед бакалинът много загрижен ми каза:

— Бих искал да дойдете до моята градина, за да хвърлите един поглед на кораба. Моята жена ми говори снощи… вие знаете…

Придружих го до неговия имот. Там насред поляната се намираше един красив кораб, какъвто никой човек никога не е виждал от триста години насам. Беше боядисан в черно, покрит със скулптурни украшения, и имаше голям прозорец на задната част. На палубата се виждаха струпани оръдия. Две котви бяха захапали земята. Виждал съм изключителни неща и пощенски картички е чудесата на света, но никое от тях не се равняваше на тази гледка.

— Изглежда много солиден, за да бъде някакъв кораб-призрак — казах аз, като видях, че бакалинът продължава да е загрижен.

— Може би е призрак наполовина — каза объркан той. — Единственото нещо, което зная, е, че ще унищожи моите сладки картофи, а жена ми…

Приближихме се до кораба и опитахме неговия корпус. Беше твърд и звучен като камбана.

— Хората ще приемат това като събитие — помислих си аз.

Аз много не разбирам от кораби, въпреки това готов бях да твърдя, че този кораб тежи около двеста тона и че е дошъл с намерение да остане тук. Помислих си за жената на Перес и изпитах малко съжаление към него.

— Всички коне от Пуертадеголпе не биха могли да го извлекат от моята земя — каза той навъсено.

Шум от палубата ни накара да погледнем нагоре. Видяхме някакъв мъж, който излизаше от една от каютите и ни гледаше спокойно. Беше облечен в черно, с кърпа на главата и меч на кръста.

— Аз съм капитан Педро Нау — неговият тон беше вежлив, — дойдох да търся нови моряци, но виждам, че съм навлязъл прекалено навътре в сушата.

— Без съмнение — каза бакалинът.

— Толкова ли е далече? — запита студено капитанът и извади кутийка е енфие.

Бакалинът отвори уста, но пак я затвори и заговори между зъби:

— Не желая да помислите, че съм лош съсед, но бих предпочел да не бяхте хвърлили котва в моята зеленчукова градина. Вижте какво… жена ми много цени своите сладки картофи… Е, вие разбирате…

Капитанът прибра кутията с енфие и изчисти пръстите си е копринена кърпа.

— Тук съм за кратко време и ако едно свидетелство за моето уважение би могло да успокои вашата благородна съпруга — докато казваше това той извади от пръста си един пръстен с огромен сапфир и го хвърли в краката на бакалина, — бих се зарадвал много да допринеса за това.

Хуан Перес стана червен като домат:

— Не отричам, че й харесват бижутата, но това е много скъпо нещо.

— Нищо такова, добри човече. Половината от пръстена е като обезщетение за щетите във вашата градина; другата — като доказателство за моето голямо уважение към нея и за моето приятелство към вас, съседе.

И като ни поздрави, той се завъртя на токовете си и изчезна пак в каютата.

Бакалинът се завърна в селището, сияещ от гордост. Аз знаех, че това не беше толкова за неговата жена, колкото…

— Много по-ценен е от стотачката на железаря — и издигна на слънцето пръстена, който дори и не се докосна до моята ръка.

През 1908 г. чествувахме стогодишнината от построяването на нашата черква. Развяха се знамена като при някое патриотично събитие, отслужиха се литургии. Нашите католици бяха активни — процесии, празненства и по тая причина нямахме време да се занимаем с кораба-призрак.

Бакалинът видя един или два пъти своя приятен наемател, докато неговата жена се показваше с пръстена при всеки случай.

С изключение на един момък идиот, който живееше от подаянията на съседите, ние много не се занимавахме с призраците. Този нещастник припечелваше някоя и друга стотинка, като решаваше по свой начин една аритметическа задача, която му задаваха шегаджиите. Поредният шегобиец му показваше на дланта на ръката си едно сребърно песо и на другата една стотинка.

— Хайде, Тото — така го наричахме, — коя от двете предпочиташ?

И Тото, без да се колебае, вземаше стотинката.

Един ден почувствувах съжаление към него и когато останахме сами, му казах ласкаво, стараейки се да не го засегна:

— Защо взимаш стотинката? Не знаеш ли, че едно песо струва сто пъти повече?

Неговият отговор ме накара да остана със зяпнала уста:

— Разбира се, че знам. Но в деня, когато прибера песото, никой вече няма да повтори играта.

Въпреки този проблясък на хитрина, момчето наистина си беше идиот.

В деня на стогодишнината бакалинът осведоми капитан Нау защо биеха черковните камбани. Капитанът веднага издигна някакво знаме, изстреля с оръдията един залп и по този начин се присъедини към тържеството. Топовете бяха от същото качество дърво като това на неговия кораб и имаха снаряди от добро желязо. Едно парче снаряд отвори дупка в дюкяна на бакалина.

Когато се приключиха чествуванията, забелязахме, че нещо не е в ред в Пуертадеголпе.

Обущарят пръв ми заговори по това една вечер, когато пиехме в „Ел криольо и су перо“.

— Вие познавате ли моя дядо, който умря още млад?

— Имате пред вид Зенайдо, спокойния момък.

— Спокоен ли? — изкрещя обущарят, като си помогна и с един юмручен удар върху масата. — Вие наричате спокоен един субект, който идва в три часа призори в дома си, пиян като свиня, и вдига такъв шум, че разбужда всички ни.

— Не е възможно да е Зенайдо — отговорих с изненада аз, защото го познавах като един от най-заслужаващите уважение призраци в селището.

— Той е! — настоя обущарят. — И някоя нощ ще го изхвърля на улицата с ритници.

Този негов език ме възмути, тъй като не харесвам човек да говори лошо за своето семейство. Готвех се да му отговоря с онзи мой бабаитски тон, с който си служа в такива случаи, когато влезе Анаклето месарят с един приятел и се развика:

— Наистина ще го убия тоя проклетник!

Имаше пред вид зет си, умрял през войната за независимостта ни.

— Какво? Идва си пиян в къщи, нали? — запита обущарят обнадежден, че ще намери компания в нещастието си.

— Да, проклетника… Ако не беше за сестра ми…

Тези случаи не бяха единствени — нашите младежи-призраци, без изключения, се завръщаха пияни рано призори. Те ме разбуждаха и аз ги виждах да преминават на групи пред моята къща, пеейки цинични песни, каквито никога не бяхме слушали.

От всичко най-лошото беше това, че се разчу до близкото селище и хората от Ленгуалиса започнаха да говорят за „пияните от Пуертадеголпе“.

Въпреки че сме толерантни, това не ни се хареса.

Разбира се, че не закъсняхме да открием причината за тази наша мъка. И въпреки че бакалинът се разсърди на своя наемател, неговата жена не искаше дори да чуе относно това „да се върне пръстенът“. Нещата още повече се влошиха и вече можеше по всяко време да се видят тези разпътни младежи да спят за отрезняване по всички кътове на селището.

Почти всяка привечер една кола-призрак подхранваше утробата на кораба със съответния товар ром и това даваше представа колко много се изливаше там от тази течност. И макар че по-сериозните призраци отказваха на капитана, то по-младите с готовност консумираха освен своите порциони също и тия, които отказваха старите.

Един следобед, когато си подремвах, почукаха на вратата на дома ми. Беше свещеникът с вид на човек, комуто предстои неприятна задача.

— Отивам да говоря с капитана и искам да ме придружите и вие — подхвърли ми той без предисловия.

Следобедното дремване е враг на волята, напада мозъка като термитите и го изпразва. Камъкът, който подхвърляме да падне в тази празнина, не издава звук. Опитах да се измъкна с един аргумент: „Това е работа на призраци и следователно един фантасмагоричен въпрос.“ Но свещеникът ми се опъна категорично: „Не зная защо небето или адът не саги приели до тоя час, но докато се намират на земята, аз съм отговорен за тяхното поведение.“

Винаги съм казвал, че няма нищо по-добро от един добър аргумент и особено ако онзи, който се аргументира, знае за някои наши грехове, наивно споделени при изповед.

— Вие ще дойдете с мене в случаи, че изникне нещо, свързано със законите.

Когато стигнахме до кораба, видяхме капитана на палубата, излязъл на хладина. Съгледал свещеника, той свали много вежливо шапката си и уверявам ви, че изпитах голямо облекчение от този негов жест на уважение. Свещеникът отговори на поздрава и със силен глас каза:

— Господине, много бих искал да разменя с вас няколко думи.

— Качете се на борда, господа, качете се на борда! — отговори много любезно капитанът.

Изкачихме се по една доста неудобна стълба и капитанът ни въведе в една огромна зала на задната част на кораба, където се намираше онзи голям прозорец, за който вече говорих. Беше най-необикновеното място, каквото човек може да си въобрази. Беше изпълнено със златни и сребърни чаши, със саби с дръжки, инкрустирани със скъпоценни камъни, столове с резба, с огромни сандъчета от ценно дърво, които толкова бяха претъпкани е монети, че сякаш щяха да се пръснат. Дори и свещеникът остана изненадан и не оказа голяма съпротива, когато капитанът извади сребърни чаши и ни сервира ром. Щом го опитах, признавам си, че моите разбирания за нещата се промениха напълно. Стори ми нелепо да се упрекват младежите, че пият това толкова възхитително питие, което сякаш изпълваше вените ми с мед и огън.

Свещеникът изложи на капитана причините за посещението ни без никакви усуквания, но аз не чух много от онова, което каза. Бях зает, като си попийвах от рома и гледах през прозореца рибите, които плаваха насам-натам над сладките картофи на бакалина. В този момент това ми се стори най-естественото нещо на света. Макар че ми се видя малко странна гледката с удавен моряк, плаващ из въздуха с коса и брада, изпълнени с мехурчета. За пръв път виждах подобно нещо в Пуертадеголпе.

Капитанът слушаше много внимателно нашия свещеник, като само се позоваваше на това, че младежите са си младежи и че младежта трябва да се забавлява.

Когато нашият добър духовен ръководител спря да говори, капитанът наново напълни нашите чаши.

— Много съжалявам, ако съм причинил неприятности на едно място, където ме посрещнаха толкова добре. Но зная, че ще се зарадвате, като научите, че утре вечерта ще изляза на море. Така че нека пием за моето щастливо плаване.

Станахме на крака и вдигнахме най-тържествено наздравица. После капитанът ни показа някои забележителни, редки неща, събрани из различни страни по време на неговите пътувания. За видяното не мога да си спомня въпреки всичките ми усилия.

Сбогуването беше сърдечно. Спомням си, и то много добре, че свещеникът беше много развълнуван и отиде дотам да нарече капитана „сине мой“.

Малко след тава вече вървях из градината със сладки картофи и споделях с моя приятел в расо чудесата, видени през прозореца. Той се обърна към мене и ми каза много сериозно:

— Ако аз бях на ваше място, бих си отишъл в къщи, за да продължа следобедната си почивка.

На следния ден започна да духа все по-силен вятър, докато някъде около осем часа вечерта затворих добре къщата и се отправих към бакалницата, за да прекарам бурята в компания.

— Какъв циклон! — Бакалинът сви устни загрижело, докато ми сервираше рома. — Казаха ми, че реката прииждала.

— Странно е как тези морски вълци познават времето — отговорих аз. — Когато капитанът каза, че ще отплава тази нощ, хрумна ми, че ще му е нужен много силен вятър, за да изкара своя кораб…

— Така ли! — прекъсна ме бакалинът. — Тази вечер си отива?… Въпреки че ми плати много щедро наема за земята, готов съм да заявя, че неговото заминаване няма да бъде загуба за селището. Не са ми приятни хората, които купуват напитките си от друго място, вместо да подпомагат местните търговци.

— Но вие нямате ром като този на капитана!

Лицето на бакалина лъсна с най-красивия червен цвят. Той избърса със сила тезгяха и по това аз можах да преценя колко беше сърдит. Трябваше да го успокоявам и почнах да хваля неговия ром. И нека небето ми прости, но се заклех, че е много по-добър от рома на капитана.

— Кажете има ли нещо по-хубаво от това — възкликна той, когато вдигнахме нагоре чашите…

Но внезапно се спряхме. Навън вятърът, който виеше, се превърна в тиха, нежна песен.

— Сигурно е, че това не е моята Марта — пошепна бакалинът, като имаше пред вид сестрата на неговата баба.

Отидохме към вратата. Беше корабът-призрак, който плаваше из въздуха, обкръжен от звезди. Всичките негови светлини бяха запалени, а от палубата достигаше до нас голям шум от веселба и песни.

— Отива си! — възкликна бакалинът. И веднага след това подехме двамата в хор:

— И отвежда със себе си половината народ от селището!

Следният ден беше запълнен с пресмятане на понесените щети. Бурята разпръсна нашите призраци, но този път малцина се завърнаха, тъй като всички младежи бяха заминали е капитана. Изчезна и онова момче, малко нещо идиот, и известно време след това научихме, че той се качил на борда, без да знае какво прави, и заминал е кораба.

Безкрайни бяха жалбите на момичетата-призраци. Селището беше смутено и объркано. И най-забележителното беше, че хората, които най-много бяха, се оплаквали от разюзданото поведение на своите покойници-младежи, сега съжаляваха много повече от другите.

Не беше ми възможно да изпитам съчувствие нито към месаря, нито към обущаря, които сега не се изморяваха да повтарят колко много чувствували липсата на своите предшественици. Но ми причиняваше мъка да слушам жалбите на горките момичета-призраци за загубата на техните ухажори, които те зовяха из улиците на селището, след като се стъмнеше. Струваше ми се несправедливо това, че бяха загубили своите мъже за „втори път“.

Но дори и един дух не може да скърби вечно. Няколко месеца по-късно дойдохме до заключението, че ония, които заминаха с кораба, никога вече няма да се върнат. И не се говори повече по тая работа.

После, един ден, може би някоя и друга година след това, когато цялата случка беше забравена, бас държа, че не знаете кой вървеше по пътя за Пуертадеголпе! Това беше онзи полусмахнат момък, който замина с кораба, без да дочака да умре и да се превърне в призрак. Сигурен съм, че няма да се повтори подобен случай. Носеше увиснал на кръста си огромен и ръждясал меч. Тялото му беше татуирано в хиляди цветове, така че наподобяваше едно от тия ръкоделия, които изработват момиченцата (както казваше бакалинът), или пък на един персийски килим (както казвах аз). В ръка носеше кърпа, пълна с редки раковини и много интересни старинни монети. Дойде до кладенеца в къщата на своята майка, извади едно ведро вода, започна да пие.

От всичко най-лошото беше това, че се завърна толкова смахнат, колкото и при заминаването си. Колкото и да се опитвахме, не можахме да изкараме от него нищо разумно. Постоянно говореше за абордажи, отвличания и за ужасни убийства, от което направих извод, че капитанът въпреки своето вежливо държание, трябва по-скоро да е някакъв пират, отколкото благороден кавалер.

Но да се опитаме да намерим смисъл в думите на момъка, беше толкова невъзможно, колкото да искаме да берем круши от бананово дърво. Все пак той повтаряше безспирно една от своите истории и като го слуша човек, би казал, че това беше единственото забележително нещо в неговия живот.

— Бяхме пуснали котва при един остров, наречен „Канастиля де Флорес“, и моряците хванаха цял куп папагали. Научиха ги да псуват цинично… после хвърчаха из парахода и псуваха ужасно… Гледахме из морето и видяхме една испанска галера… Пуснахме папагалите, и се приготвихме за абордаж… Папагалите се хвърлиха първи на испанците… Кълвяха ги в очите яростно… Испанците ръкомахаха и скачаха като луди… Един сляп артилерист подпали барутния погреб… Експлозията изхвърли нависоко папагалите и те блеснаха пред очите ни в хиляди цветове… Падаха на гроздове, а после в спирали… На опирали ги погълна и морето… като псуваха ужасно…

Такива бяха историите, които ни разказваше. Знаеше да говори само за глупави папагали. Не успяхме да намерим начин да научим нищо повече. Два дни след това изчезна. Не го видяхме никога вече.

Това е моят разказ и ви уверявам, че работи от тоя род се случват в Пуертадеголпе. Корабът не се завърна, но не зная защо всички предполагаме, че през някоя от тия ветровити нощи ще го видим да се появява наново заедно с всички изгубени призраци. Когато дойде, уверявам ви, че ще бъде добре дошъл.

Има едно момиче-призрак, което не се е изморило да очаква завръщането на своя любим. То може да се види всяка вечер, седнало сред полето, с поглед, втренчен в небето, очакващо да се появят там светлините на мачтите измежду звездите. Ето това аз наричам „едно момиче, вярно на своята любов“.

Градината на бакалина не беше пострадала от посещението на парахода, но оттогава сладките картофи имат вкус на ром.