Леонидас Барлета
Как потъна капитан Олсен

Призори пред семафора, на който имаше флагче за прииждане на реката, премина параходът „Пример Алберг“, за който се знае, че преди няколко месеца отплава за Австралия под командата на стария капитан дон Хуан Олсен, наречен от екипажа „Очи на треска“.

Аз съм сигурен, че собствениците никому не биха предали един параход за кръстосване на Атлантическия океан с такова доверие, с каквото го възложиха на Олсен, макар че добре се знаеше неговото предразположение към чашката.

„Пример Алберг“ отплава с 1200 тона трупи червено кебрачо^[1] и трябваше да докара 60 тона олово на блокове.

Дисциплината на борда беше отлична, като се има пред вид, че от двадесет и четвъртия километър на Северния канал до Тоунсвил са се консумирали сто и деветдесет шишета хвойнова ракия, без да се говори за вяното при хранене.

Строг и добряк, скъперник на жестове и думи, отривист при заповедите си, Олсен никога не беше виждан да се смее нито когато пие (вече казахме, че обичаше да си попийва), нито когато дъщеря му Ерсилия слагаше свежите си устни по неговата обгорена и възсолена кожа.

Но собствениците очакваха парахода към последните дни на месеца, а бяха изминали две седмици без новини от „Пример Алберг“. Осем собственици на риболовни параходи бяха разпитани без никакъв резултат. Безжичните телеграфни станции предадоха съобщение:

„Чук… чук… към всички параходи, които се намират в района… да се постараят да открият «Пример Алберг», приблизително месторазположение 42 градуса…“

Да, знаем, че „Пример Алберг“ и капитан Олсен могат да се справят с най-силните бури по всички морета на света, обаче би могло да се случи…

И беше се случило: „Пример Алберг“ танцуваше тромаво в силно развълнуваното море и с мъка насочваше носовата си част извън опасния район, с лице към полуделия от ярост ураган.

Върху непроницаемата безкрайност от време на време просветваха с трагичния си блясък ослепителни светкавици. Вълните минаваха през палубата и отвличаха, разкъсваха всичко, огъваха железата. Параходът падаше в пропасти, с витло въртящо се във въздуха и веднага върху неговия скърцащ корпус се стоварваха планини от вода.

Капитан Олсен заповяда на моряците, които маневрираха на палубата или из междупалубното пространство, да се завържат през кръста.

— Искам да пристигна в Буенос Айрес с всичките си хора — каза той, без да трепне нито един мускул на лицето му, без да мигне.

В този миг товарът от оловни блокове се хлъзна към задната част и „Пример Алберг“ се наклони. Очи на треска хвана колелото на кормилото и през цялата безкрайна нощ очакваше потъване или спасение.

Междувременно всеки ден пред вратата на агенцията се трупаха хора с помръкнали лица, с питащи недоверчиви очи и очакваха окуражаваща дума. Отговорът беше все същият:

— Нищо ново. Но не се тревожете. Морето е широко, корабът е бързоходен, капитанът се казва Олсен. Може би ще пристигне тази нощ…

Жената на втория капитан настоя плахо:

— Ако искате, госпожо Олсен, бихте могли да дойдете да спите у дома.

Жената на Олсен отговори енергично:

— Благодаря ви, Марта, но предпочитам да бъда сама с нещастието си.

И когато тя се отдалечи по сгряната от слънце улица, дори и най-измъчените от скръб казаха:

— Моряшка жена!

Най-после собственикът на „Лас трес Мариас“ дон Пабло Бертани — Дебелата риба — донесе първата новина: „Пример Алберг“ пристига с малка скорост и; привечер ще бъде в пристанищния залив. На неговия поздрав капитан Олсен беше отговорил с едно просто: „Нищо особено!“

Сред голяма радост бе дадена заповед на влекачите „Трес бокас“ и „Наутилиус“ да излязат да го посрещнат.

И в пет и половина часа призори вече се хвърляха въжетата и лоцманът дон Педро Камбоа, Португалеца, както го наричаха, стискаше енергично ръцете на Олсен и на помощник-капитана. За него само се знаеше, че се нарича Сантяго Мандел, което на немски значи бадем или нещо подобно.

След това Португалеца каза на капитана, че имал да му съобщи една важна новина.

Отидоха в капитанската каюта и Очи на треска отстрани от масата два пакета с кратки надписи: Ерсилия, Росарио. И обясни:

— Подаръци от Австралия за дъщеря ми и жената.

Първата чаша изпиха мълчаливо и когато поднесе втората до устните си, Португалеца върна чашата на масата и каза:

— Капитан Олсен, имам да ви предам лоша новина.

Капитан Олсен изопна малко повече дългата си фигура. Португалеца застана по военному и каза:

— Капитан Олсен, изпълнявайки един тягостен дълг.

— Жена ми?

— Не — отговори с глух глас лоцманът, — вашата дъщеря…

Дълго време двамата мъже стояха прави, без да произнесат дума. После изпиха последната чаша, излязоха на палубата и се качиха на командния мостик.

Мръсна, жълтеникава мъгла обвиваше парахода. Чуваше се късото изсвирване на влекачите, които теглеха парахода с голяма предпазливост.

Някаква шамандура със звънец настойчиво разнасяше своя тъжен и далечен звън. От време на време помощник-капитанът дърпаше въженцето на свирката, която сякаш беше заглушена от гъстата морска мъгла.

Дон Хуан Олсен наблюдаваше бавната маневра, а лоцманът Петро Камбоа управляваше парахода.

Чайките чертаеха широки, вълнообразни кръгове, безредни и кресливи, и вече се появяваха първите познати и близки неща на брега: корабостроителницата с нейните големи навеси от цинк; първият пристан за лодки; бакалницата „Вита нова“; барът „Стар бар“… От една кореместа гемия, привързана редом до един разрушен къс от пристана, някакъв мъж с панталони, запретнати до колената, заслонил с ръка очите си, за да избегне блясъка на изгряващото слънце, се загледа как се придвижва черният параход по гъстата пристанищна вода. И когато командният мостик се намери пред него, сложи на устата си ръце като фуния и викна:

— Здравей, капитан Олсен!

Дон Хуан Олсен отговори с едно движение на ръката, докато лоцманът дърпаше въжето на свирката. Но Очи на треска би искал да е наново по посока на Кейптаун. Заповедта е зафиксирана точно в ума му: параходът ще се оттегли бавно, ще се насочи към канала и привечер наново щеше да се поклаща в суровите води на Атлантика. Наново щеше да потъне в тази сладостна самота, която позволява да се провери грижливо, подробно смутената душа. Защото за да обмисли своето ужасно нещастие, Олсен имаше нужда от много часове самота, размишления и море. А сега… сега ще трябва да срещне погледа на майката и на мъртвото му момиче, да присъедини своята болка към болката на своята жена, да прогони, както се подплашва ято птици, образите и картините от едно минало, издуто като хляб, от обикновено щастие.

Очи на треска силен, храбър както най-добрия в неговата професия, сега се чувствуваше слаб, обезсърчен, изпитваше страх да се срещне със скръбната майка.

Почувствува някаква мазна пот по студената си кожа. Не беше успял дори да сложи в ред мислите си, нито да измери дълбочината на нещастието си и вече трябваше да сподели с друг мъката си. Тази мисъл го ужасяваше, докато параходът минаваше край пристанището.

Лоцманът и помощник-капитанът уважават неговата скръб и си говорят тихо, но не могат да прикрият едно неволно движение на ентусиазъм, като съглеждат голямата, плътна маса хора, които чакаха на пристана параходът да хвърли котва.

Влекачите с кратки изсвирвания съобщават, че ще започнат маневрата за акостиране.

Един моряк размахва някакво въже и заповедта на боцмана е заглушена от грохота на спуснатата котва, която потъва бързо и повлича дебелата верига в покритата с масло сиво-кафеникава вода.

Сега капитанът не иска да гледа към сушата. Слиза в своята кабина, пие една глътка, сяда при масата и почва да пише с несигурна ръка:

„В седем часа и петнайсет минути акостирахме в пристанище Буенос Айрес на мястото, наречено Барака Биля, като маневрата беше извършена в пълен ред, с…“

— Хуан!

Едва има време да извърне главата си и се намира в прегръдките на жена си.

Той се изправя неузнаваем и прекарва разтворените си пръсти през сивите си коси. Тя го хваща нежна за рамената и го заставя да седне. Двамата разбират, че е дошъл абсурдният момент на приказките.

Боже мой! Защо да се говори?

И жената с кротко изхлипване и едно нежно гласче едва промълвя:

— Не тъгувай, Хуан!

(Тя утешава него, боже мой!)

Капитан Олсен изправя главата си и омекотява мрачния си израз. Една благородна гримаса се очертава на неговата солена уста. Той взема сакото и фуражката си и пред смаяните очи на екипажа слиза на пристана, хванал под ръка жена си, крачи по твърдата земя с обкованите си с гвоздеи обувки; раздава изобилни дружески жестове и дори… на лицето му е изписана гримаса, която прилича на усмивка.

В дома си, както толкова пъти, обува кожените къщни пантофи, запалва лулата си и облегнат в креслото с възглавници, преглежда вестниците.

Старият моряк чувствува сред обграждащото го спокойствие неизбежността на бурята и мислено дава първите заповеди:

— Екипажът на палубата!… Да се затворят трюмовете!

В кухнята тя препрочита, за кой ли път, една изрезка:

„Ерсилия Инес Олсен почина, взела светото причастие…“ Плаче и си мисли: „Сега ще трябва да говоря, защото… трябва да се говори…“ Тя се приближава мрачно и се заглежда през прозореца в шумните, тежки товарни коли.

Олсен разширява ноздрите си и дебне жена си с крайчеца на очите си, скрит зад вестника.

Чувствува как се надига първият пристъп на бурята. Мислено продължава да заповядва твърдо:

— Всеки човек на своя пост! Боцмане, въжетата!…

Жената казва кротко:

— Хуан…

И старият Олсен я възпира с едно бързо движение. Изразът на лицето му е страдалчески. От треперещата му уста пада лулата. Настава плътна тишина, зад която бурята сега развихря всичките си сили. И внезапно, останал сам в кораба, напуснат от всички, капитанът разбира, че този път потъва.

Никой не би го повярвал: дон Хуан Олсен, на тридесет и шест години, капитан от търговския флот, е скрил лице в ръцете си и плаче…

Бележки

[1] Кебрачо — дърво с голямо съдържание на танин. — Б.пр. ↑