Венко Кънев
Великият океан на Латинска Америка

Кога Писаро, завоевателят на инките, приближава бреговете на Перу, среща един сал на път за Панама. По-късно изследователите доказват съществуването на оживена търговия между Перу и Централна Америка, между Мексико и днешна Колумбия и между Антилските острови. Индианците от Панамския провлак са пътешествували на големи салове по тихоокеанското крайбрежие, достигайки до Колумбия и Северен Еквадор. Карибите, дали името на Карибско море, са кръстосвали морето между Антилите и са плавали на юг до езерото Маракайбо във Венецуела и река Магдалена в Колумбия. Индианците от племената тупигуарани и омагуа заради мореплавателските си способности са си спечелили славата на „финикийци на Америка“. Инките също са извършвали дълги пътешествия по обожествяваното от тях „Море Майка“. Намерени са изображения на плавателни съдове и гребла върху керамика от епохата на инкайските империи. За пътешествията си по океана жителите на Америка са използвали дървени пироги, салове и канута. На тихоокеанското крайбрежие са открити лодки от тюленови и моржови кожи. Греблата, намерени в Рио де Жанейро, наподобяват хлебарски лопати. Американските мореплаватели не са притежавали навигационни инструменти, но карибите например са се ориентирали добре по звездите.

От друга страна, европейските конкистадори носят със себе си традициите на най-опитни мореплаватели на времето. Стъпването им на американска земя е предшествувано от дълги месеци, дори години скитане по световните океани. Безкрайният низ от приключения — урагани, корабокрушения, открития на нови земи, а по-късно и пиратски нападения над конвоите, превозващи заграбените богатства, изпълват хиляди страници на испанската, английската и североамериканската литература. Логично е да се очаква, че потомците на европейската цивилизация, претопили се в края на краищата в нови нации, са наследници на мореплавателските качества на дедите си от двете страни на океана. Но още първите хронисти, добрали се до Новия свят, забравят морските неволи пред това, което ги очаква на сушата — завоюването на един континент, непрестанна и жестока борба с една величествена и могъща сила; безкрайни джунгли и пустини, високи и непристъпни планини, буйни и непокорни реки, великолепието на древни цивилизации, враждебни и бунтовни индианци като карибите или арауканците в Чили, които не прекланят глава до пълното им изтребване. Така авантюрата на необятния материк обсебва изцяло вниманието на преселниците европейци. А техните потомци, носители на духа и културата на два континента, а по-късно и на три — с включването на африканския етнически елемент — поемат стръмния път на покоряването на една природа, за нас екзотична и граничеща с фантастичното, но за тях неумолимо житие и битие, борба на живот и смърт за съществувание. От тази колизия се ражда литературата, посветена на борбата между „цивилизацията и варварството“ — цивилизацията на огромните свръхнаселени градове и варварството на необятните непокорени пространства, в които господства насилието — между прогреса и ретроградното. В един по-късен период световноизвестният кубински писател Алехо Карпентиер, отдаден изцяло на проблематиката на тази чудна реалност, използва „магическия реализъм“, за да проникне до сърцевината на този дивен свят, наречен Латинска Америка.

Ако погледнем картата, ще видим, че страните от Централна Америка са островни, а от южноамериканските само две нямат излаз на море — Парагвай и Боливия, като последната го губи преди около сто години във „Войната за Тихия океан“ (1879–1883), водена от Чили срещу Перу и Боливия. Но и един бегъл преглед на икономическите условия потвърждава истинността на кубинския израз, че до революцията са живели с гръб към морето, валиден и за другите латиноамерикански държави. Въпреки че огромното количество суровини, добивани в Латинска Америка, като венецуелският петрол, чилийската мед, боливийският калай и т.н. се изнасят по море, а външната им търговия зависи почти изключително от морския транспорт, мореплаването в тези страни е слабо развито. Защото след испанския и португалския монопол върху търговията и мореплаването им САЩ лишават латиноамериканските държави от възможността да развиват търговски флот.

Това са някои от причините, които в известна степен обясняват защо не съществува една литература или една литературна епоха, съответствуваща на океанските простори около континента. Но веднага искам да подчертая, че ако морските теми до този момент не са достигнали разработката, която би могло да се очаква, това не означава, че не съществуват крупни произведения за морето. Морето присъствува неизменно както в ежедневието, така и в литературата на латиноамериканските народи. Голяма е разликата между музикалния, жив, леснодостъпен жител на приморските области на Колумбия, Чили, Бразилия, Аржентина и т.н. и сдържания, пестелив на думи и жестове жител на Андите или джунглата и това се открива в техните литератури.

Ако проследим испано-американската литература от първите и напълно самостоятелни стъпки, от първия и автентичен израз — модернизма, ще видим, че основателят му, никарагуанският поет и писател Рубен Дарио посвещава с присъщия си естетицизъм изящни страници на тежкия труд на хората, изкарващи прехраната си от морето. Можем да споменем и нашумелия в цял свят колумбийски автор Габриел Гарсия Маркес, чиято повест „Разказ за един корабокрушенец…“ е изцяло морска или пък известните на българския читател романи на бразилеца Жоржи Амаду „Старите моряци“, „Мъртво море“ и „Хубиаба“.

Начините за изобразяване на морето са толкова разнородни и многообразни, колкото са и литературните направления в латиноамериканската литература — разказите в тази антология красноречиво илюстрират това. Могъщата, вулканична фантазия на Маркес в „Най-красивият удавник на света“ е характерна за голяма част от латиноамериканската литература. Той превръща морето в символ, мит и съдба. Така е и в „Кораби самоубийци“ на Орасио Кирога. Тук трябва да отворим скоби и да отбележим, че Кирога, както често го наричат „южноамериканският Киплинг“ е световноизвестен писател на джунглата, в която прекарва много години от живота си, но пак така, бих казал неизбежно, морето присъствува в творчеството му.

Разказите на кубинските белетристи Онелио Хорхе Кардосо и Енрике Серпа, на чилийците Мариано Латоре, Ернесто Барера, Мануел Рохас и др. проникват до същността на нещата и с дълбока ангажираност описват тежкия труд на моряци, рибари и пристанищни работници. Тези автори принадлежат на безспорно главното литературно направление в латиноамериканската литература от възникването й до наши дни — реализма.

И трябва да отбележим, че морската тематика е пуснала дълбоки корени предимно в бразилската, перуанската, кубинската и чилийската литература.

Безспорно морската тема има най-разнообразни проявления: в тази антология забелязваме и една нова трактовка — морето като освобождение и надежда („Един прозорец към морето“ на чилиеца Хорхе Егана). Морето е блян, мечта и символ на свободата в „Рододендрон“ на чилиеца Ернан де Солар или в „Да затвори и отвори очи“ на кубинския майстор на късия разказ Кардосо. Една тема в известна степен необичайна за испаноамериканската литература е Втората световна война. В „Зарево над нощта“ бразилецът Вашконселуш Майа пресъздава чувствата на народите от „Новия свят“ към войната — един бразилски моряк на хиляди километри от полето на бойните действия отдава с героизъм живота си в единствения случай, когато се среща лице с лице с фашизма.

Разбира се, с това не се изчерпват всичките вариации на морска тема. В наши дни морето около Антилските острови предлага все нови и нови сюжети: десанта на морската пехота на САЩ в Санто Доминго, военната блокада на Куба и героизма на плажа Хирон (например сборника разкази „Хората на плажа Хирон“ на кубинския автор Раул Гонсалес де Каскорро), злодейски обстрелвания от морето с картечници на мирни кубински граждани и т.н., дори ако щете, подводния риболов, който става все по-популярен. Освен споменатия Каскорро, много други млади автори пресъздават в разкази тези бурни години в Карибско море.

Морето е нов проблем в Латиноамериканската действителност. Да си припомним двестате мили териториални води, искани от Перу и Еквадор, за да защитят природните си богатства от мощните риболовни флотилии на Япония, САЩ и други, борбата на панамския народ за национализиране на Панамския канал. Започва създаването на национални търговски флотове в държавите от Латинска Америка, поели независим, прогресивен път на развитие. С една дума Латинска Америка се събужда. И тя все по-дълбоко осъзнава значението на този природен дар, който навлиза в нейния живот и в литературата й.