Густаво Марсело Галиано
Спрягайки

АЗ стиснах силно юмруците си

И преглътнах плача си,

ТИ беше свидетел, сражаващ се на моя страна,

ТОЙ си изми ръцете — постмодерният Пилат,

НИЕ си затворихме очите

И горещо се молехме,

ВИЕ избрахте тишината, вглъбени в мислите си,

ТЕ… се смяха доволно.

 

АЗ молех Господ, чувствайки се самотен,

ТИ ме прегърна силно, целуна ме по устните,

ТОЙ се разсмя, разкривайки злодейското си лице.

 

НИЕ вярвахме, че се спускаме в Ада,

ВИЕ изглеждахте поразени.

ТЕ направиха всичко възможно да ни осъдят.

 

АЗ паднах повече от хиляда пъти и отново се завръщах,

ТИ беше винаги там, предлагайки ми ръката си.

ТОЙ се подиграваше с тези неща,

наричаше ги архаични,

НИЕ се барикадирахме срещу всяко унижение.

ВИЕ четяхте псалми, без да погледнете настрана,

ТЕ по всяко време бяха готови да ни оскърбяват.

 

АЗ се възприех като един простосмъртен,

ТИ ме научи, че всеки сам си избира слабата роля,

ТОЙ обаче не можа да го проумее,

помрачен от егото си.

 

НИЕ с кървящи колене продължихме напред,

ВИЕ мудно търсехте обяснение.

ТЕ, лешояди на мърша и скъперници, се удавиха.

АЗ съм щастлив с малкото, което е мое —

от никого не съм откраднал.

ТИ си щастлива с мен — толкова моя — колкото и аз твой.

ТОЙ се оказа ялов, защото не успя да притежава всичко

и не го понесе.

НИЕ вървяхме ръка за ръка,

оставяйки следа,

ВИЕ, като сътворени от камък — обладахте самотния екран

срещу себе си,

ТЕ се изконсумираха скоро, в духовната поквара на миналото си.