Густаво Марсело Галиано
Поемата на моя живот

От поемата на моя живот откраднаха една строфа

и сега тя не докосва така нежно.

Моят биологичен часовник преобърна времето

от ритъм — в биоритъм

и това е.

От поемата на моето щастие откраднаха една строфа

и вече не е така усмихната.

Огледалото на душата ми бе убито с камъни

и обърка своята памет.

Това е.

От поемата на моите стъпки откраднаха една строфа

и сега не отекват така убедително,

а тъжният асфалт ме поглъща бързо

и покрива с гъста мъгла тишината — една и съща,

това е.

От поемата на моята зора откраднаха една строфа

и сега не изгрява навреме.

Едни и същи думи хапят порите ми,

унищожавайки забраните

… и толкоз.

От поемата на моите съмнения откраднаха една строфа,

но това й отива

на фона на остарелите законници на бъдещите привички.

Това е.

От поемата на моите нощи откраднаха една строфа и…

вече не е така пленителна.

Аз се опитах да се издигна до нивото на съдбата си,

но ключалката отхвърли ключа ми

и толкоз.

Най-възвишената ми поема, която никога не създадох,

населих със строфи, които милват,

проектирайки блясъка на твоите неспокойни очи,

 

и с ритмите на бляновете

отново започнах да творя.