Хуан Карлос Онети
Един сбъднат сън

Шегата я беше измислил Бланес; идваше в кантората ми — по времето, когато имах кантора, и в кафенето, когато нещата не вървяха и аз вече нямах такава — и застанал на килима, с юмрук, опрян на бюрото, вратовръзката с хубави цветове, захваната за ризата със златна игла, и оная глава — квадратна, избръсната, с тъмни очи, които не можеха да задържат вниманието си върху нещо повече от минута и веднага се отместваха, сякаш Бланес аха да заспи и сякаш си спомняше някой чист и сантиментален момент от живота си, какъвто, то се знае, никога не бе могъл да има, — с оная глава без нито една излишна подробност, вдигната срещу стената, покрита със снимки и афиши, той ме оставяше да говоря и вметваше, окръгляйки устни: „Понеже вие, естествено, сте се разорили, поставяйки «Хамлет»“. А също: „Да, знаем, знаем. Винаги сте се жертвали за изкуството и ако не е било заради вашата луда любов по «Хамлет»…“

И аз изкарах всички тия години, търпейки толкова жалък народ, автори и актьори, актриси и собственици на театри, критици от вестниците и от семейството, приятелите и любовниците на всеки от тях, през цялото време губейки и печелейки едни пари, дето двамата с господ знаехме, че трябва отново да загубя следващия сезон, с оная капка вода на бръснатата глава, оня юмрук в ребрата, с оная стипчива глътка, оная недоразбрана Бланесова подигравка:

— Да, разбира се. Безумствата, до които ви е докарвала прекомерната ви любов към „Хамлет“…

Ако първия път го бях попитал за значението й, ако бях признал, че от „Хамлет“ разбирам толкова, колкото от парите, дето могат да се получат от една пиеса след първото й прочитане, с това щеше да се сложи край на шегата. Обаче се боях от множеството чакащи ред подигравки, които въпросът ми щеше да предизвика, и само се усмихвах накриво и го пращах на майната му. Ето как можах да изживея двайсет години, без да знам какво е „Хамлет“, без да го прочета, обаче разбирайки по иронията на лицето и от поклащането на Бланесовата глава, че „Хамлет“ е изкуството, чистото изкуство, голямото изкуство, разбрах го също и защото с времето неусетно се проникнах от него: той бе един актьор или една актриса, в дадения случай все една актриса със смешни ханшове, облечена в черни прилепнали дрехи; един череп, едно гробище, един дуел, едно отмъщение, едно девойче, което се удавя. А също и Уилям Шекспир.

Затова, когато сега, едва сега, с една руса перука, сресана на път, която предпочитам да не махам за спане, едно чене, с което така и свикнах и което ме принуждава да подсвирвам и да говоря гальовно, онази толкова малка книга, която открих в този приют за разорени театрали, който наричат с по-представително име, подвързана в тъмно-синьо с вдлъбнати златни букви, които гласяха „Хамлет“, седнах в едно кресло, без да отварям книгата, решен никога да не я отворя и да не прочета нито един ред, мислейки за Бланес, за това, че така си отмъщавах за шегата му и вечерта, когато Бланес дойде на срещата с мен в хотела на някакъв провинциален град и след като ме остави да говоря, като пушеше и гледаше тавана и хората, които влизаха в салона, издаде напред устни, за да ми рече пред горката луда:

— Само като помислиш… Някой като вас да се разори заради „Хамлет“.

Бях му определил среща в хотела, за да му възложа роля в някаква кратка щуротия, озаглавена, струва ми се, „Сбъднат сън“. Сред действащите лица в тази щуротия имаше един безименен любовник и този любовник само Бланес можеше да го изиграе, защото, когато жената дойде при мене, бяхме останали само ние двамата; останалите от трупата успяха да избягат в Буенос Айрес.

Жената бе идвала по обед и тъй като аз спях, беше се върнала по времето, което беше за нея и за всичко живо в онази гореща провинция края на сиестата, и по което време аз се намирах в най-прохладното място на столовата, ядях един кръгъл шницел и пиех бяло вино — единственото свястно нещо, дето човек можеше да пие там. Няма да казвам, че от пръв поглед — когато застана в горещия лъх на вратата със завеси, разтворила широко очи в сянката на столовата, а келнерът й посочи масата ми и тя веднага тръгна към мен по права линия с разлюляна пола — аз отгатнах какво има вътре в жената: едно нещо като някаква мека и пихтиеста панделка от лудост, която бе размотавала, бе развивала с леки подръпвания като някакъв бинт върху рана от нейните отминали, самотни години, за да ме омотае с него като мумия, мене и някои от дните, прекарани в това скучно място, така претъпкано с дебели и лошо облечени хора. Обаче имаше, наистина имаше нещо в усмивката на жената, дето ми опъваше нервите и ми бе невъзможно да задържа погледа си върху малките й криви зъби, изнесени на показ като зъбите на дете, което спи и диша с отворена уста. Косата й беше почти сива, прибрана в навити плитки, а дрехите й съответстваха на една отминала мода; обаче не такива, каквито би носила някоя госпожа в дните, когато са били измислени, а такива, каквито би носило тогава някое девойче. Полата й стигаше до обувките — от онези, дето им викат боти или ботинки, — дълга, тъмна, която при ходене се разперваше и прилепваше, и веднага пак се повдигаше при следващата крачка. Блузата беше тясна и с дантели, с голяма брошка между острите гърди на девойчето, а блузата и полата се съединяваха и бяха разделени от една роза на кръста, по всяка вероятност изкуствена, като си помисля сега, едно цвете с големи листица и клюмнала главичка, с настръхнало стебло, заплашващо стомаха.

Жената беше около петдесетгодишна и онова, което не можеше да се забрави у нея, онова, което чувствам сега, когато си я спомням да върви насреща ми в столовата на хотела, бе оня вид на младо момиче от друг век, което е заспало и сега се събужда, леко разрошено, едва остаряло, обаче на косъм да достигне възрастта си всеки миг, внезапно и да се прекърши там мълчаливо, да се разпадне след предпазливата работа на дните. А усмивката не бе приятна гледка, понеже човек си мислеше, че предвид незнанието, което жената показваше пред опасността от остаряване и внезапна смърт, на чийто ръб се намираше, онази усмивка знаеше или поне оголените зъбки предусещаха отвратителния провал, който ги грозеше.

Всичко онова сега стоеше изправено в полумрака на столовата и аз непохватно оставих приборите до чинията и станах. „Вие сте господин Лангман, театралният импресарио?“ Кимнах с усмивка и я поканих да седне. Тя отказа да си поръча нещо; разделени от масата, крадешком погледнах устата й с непокътната форма, точно там по средата, където гласът, малко като при кастилски, бе изрекъл напевно, когато беше се плъзнал по неравния ръб на зъбите. От очите, малки и спокойни, стараещи се да се уголемят, нищо не можах да измъкна. Трябваше да се изчака да заговори и, помислих, каквито и да било жена и съществуване да представеха думите й, те добре щяха да паснат с вида й, а странният й вид щеше да пропадне.

— Исках да ви видя във връзка с едно представление — каза тя. — Искам да кажа, че имам една пиеса…

Всичко показваше, че ще продължи, обаче млъкна и зачака отговора ми; даде ми думата с непоносимо мълчание, усмихвайки се. Чакаше спокойно, с ръце, сключени върху полата. Отместих чинията с преполовения шницел и си поръчах кафе. Предложих й цигара, а тя раздвижи глава, разтегна малко усмивката си, което щеше да рече, че не пуши. Запалих моята и заговорих, търсейки начин да я разкарам без грубости, обаче на часа и завинаги, макар и с един опипващ подход, наложен ми неизвестно защо.

— Госпожо, това наистина е много жалко… Ваши работи никога не са били поставяни, нали? Естествено. А как се казва пиесата ви?

— Не, тя няма заглавие — отвърна. — Толкова е трудно да се обясни… Не е това, за което си мислите. Разбира се, може да й се сложи заглавие. Може да се нарече „Сънят“, „Сбъднатият сън“. „Един сбъднат сън“.

Разбрах, вече без съмнение, че е луда, и се почувствах по-удобно.

— Така; „Един сбъднат сън“, заглавието не е лошо. Много е важно заглавието. Винаги съм проявявал интерес, би могло да се каже личен, безкористен от друга страна, да помагам на начинаещите. Да давам нови имена на родния театър. Макар че е излишно да ви казвам, че не благодарности се жънат, госпожо. Много са ония, дето на мен дължат първите си стъпки, много са ония, дето сега получават невероятни хонорари на улица „Кориентес“^[1] и печелят годишните награди. Вече не си спомнят, когато почти ме умоляваха…

Дори келнерът в столовата можеше да разбере — от ъгъла до хладилника, където пъдеше мухите и жегата със салфетката, — че странната птица не я интересуваше нито една сричка от онова, за което говорех. Хвърлих й последен поглед само с едно око откъм топлината на чашата с кафе и й рекох:

— И тъй, госпожо. Трябва да знаете, че тукашното турне беше един провал. Наложи се да го прекратим и аз останах само заради някои лични дела. Обаче идната седмица и аз заминавам за Буенос Айрес. За пореден път сгреших, какво да се прави. Тук няма благоприятна почва и макар че се примирих да направя турнето с водевили и тем подобни… виждате какво излезе. Тъй че… Но бихме могли да направим нещо, госпожо. Ако можете да ми осигурите екземпляр от вашата пиеса, аз ще видя дали в Буенос Айрес… Три действия ли са?

Тя трябваше да отговори, но само защото аз, като излязох с нейния номер, млъкнах и се наведох към нея, подрасквайки с върха на цигарата в пепелника. Тя премига:

— Какво?

— Пиесата ви, госпожо. „Един сбъднат сън“. Три действия?

— Не, не са действия.

— Или картини. Сега се шири обичаят…

— Нямам никакъв екземпляр. Не е нещо, което съм написала — продължаваше. Сега беше моментът да се измъкна.

— Ще ви оставя адреса си в Буенос Айрес и когато го напишете…

Видях как постепенно се свива, изгърбвайки тялото си; обаче главата се вдигна с впитата усмивка. Почаках, сигурен, че ще си тръгне; но миг след това тя направи едно движение с ръка пред лицето си и продължи:

— Не, коренно се различава от това, за което мислите. Това е един момент, може да се каже, една сцена и в нея нищо не се случва, сякаш ние представяме тази сцена в столовата и аз си тръгвам и повече нищо не става. Не — отвърна, — не става въпрос за някакъв сюжет, има няколко души на една улица и къщи, и два преминаващи автомобила. Там се намираме аз и един мъж, и някаква случайна жена, която излиза от отсрещния магазин и му подава чаша бира. Няма други хора, ние тримата. Мъжът пресича улицата до мястото, откъдето жената излиза от вратата с халбата бира, а след това пресича повторно и сяда на същата маса, близо до мен, където е бил в началото.

Замълча за миг и усмивката вече не беше за мен, нито за открехнатия стенен шкаф за покривки в столовата; после заключи:

— Разбирате ли?

Можах да се измъкна, понеже си спомних термина „интимистки театър“ и й говорих дълго за него и за невъзможността да се прави чисто изкуство в тия условия, и че никой няма да отиде на театър да гледа това, и че навярно единствено аз в цялата провинция можех да разбера достойнствата на пиесата и смисъла на движенията, и символа на автомобилите, и жената, предлагаща халба бира на мъжа, който пресича улицата и се връща при нея, при вас, госпожо.

Тя ме изгледа и на лицето й бе изписано нещо подобно на онова, дето се изписваше на Бланесовото лице, когато биваше принуден да ми иска пари и ми говореше за „Хамлет“: малко съжаление, а всичко останало — подигравка и неприязън.

— Няма нищо такова, господин Лангман — каза ми тя. — Това е нещо, което искам да видя и никой да не го гледа, никаква публика. Искам да го видя само веднъж, обаче това да стане така, както аз ще ви кажа, и то трябва да се направи такова, каквото аз ви кажа, и нищо повече. Да? Тъй че бъдете така добър да кажете колко пари ще са необходими, за да го направим, и аз ще ви ги дам.

Вече не си струваше да се говори за интимистки театър, нито за нещо от тоя род — там, лице срещу лице с лудата жена, която отвори чантата си и извади две банкноти от по петдесет песо: „С това наемете актьорите и покрийте първите разходи, а после ще ми кажете още колко трябват.“ Аз, дето загивах за пари, дето не можех да мръдна от тая проклета дупка, докато някой от Буенос Айрес не отговореше на писмата ми и не ми пратеше няколко песо. Тъй че й показах най-хубавата си усмивка и кимнах няколко пъти, като същевременно прибирах парите, сгънати на четири, в джоба на жилетката.

— Отлично, госпожо. Струва ми се, че разбирам вида на онова, което вие… — Докато говорех, не исках да я гледам, защото си мислех за Бланес и защото не ми се щеше да се срещна с унижаващото изражение на Бранес и върху лицето на жената. — Ще посветя следобеда на тази работа и ако можем да се видим… Вечерта? Отлично, на същото място; вече ще е тук главният изпълнител и вие ясно ще можете да ни обясните сцената и ние ще се уговорим за „Сън“, „Един сбъднат сън“…

Навярно просто защото беше луда, но може би и защото разбираше, както бях разбрал и аз, че ми бе невъзможно да й открадна стоте песо и затова не пожела да ми иска разписка, дори и не помисли за нея и си тръгна, след като ми подаде ръка, с четвърт завъртане на полата в обратна посока при всяка крачка излезе изпъчена от полумрака на столовата, за да се напъха в горещината на улицата, сякаш връщайки се към температурата на сиестата, която бе траяла хиляди години и където бе съхранила онази нечиста младост, винаги на косъм да се разпадне изгнила.

Можах да открия Бланес в една тъмна и разхвърляна стая, с лошо боядисани тухлени стени, зад растения, зелени рогозки, зад влажната горещина на свечеряването. Стоте песо продължаваха да си стоят в джоба на жилетката ми и додето не намерих Бланес, додето не успеех да го накарам да дам на лудата онова, което тя искаше в замяна на парите й, не бях в състояние да похарча нито едно сентаво. Разбудих го и търпеливо го изчаках да се окъпе, да се избръсне, отново да легне, пак да стане, за да изпие чаша мляко — което идваше да покаже, че е бил пиян предния ден, — и отново в леглото, да запали цигара; защото отказа да ме изслуша преди туй и дори тогава, когато примъкнах останките от стола за тоалетката, на който бях седнал, и се наведох с важно изражение, за да му направя предложението, той ме спря с думите:

— Ама хвърлете едно око на тоя таван!

Таванът беше от керемиди, с две-три зеленикави греди и листа от индийска тръстика, дълги и изсъхнали, попаднали тук по неведом нчин. Погледнах малко тавана, а той само се разсмя и поклати глава.

— Така. На въпроса — рече после.

Обясних му случая, а Бланес току ме прекъсваше, като се смееше и разправяше, че всичко е моя лъжа, че някой за майтап ми е изпратил жената. После отново ме попита какво е това и нямаше друг начин, освен да приключа с въпроса, като му предложих половината от парите на жената след приспадането на разходите и му отговорих, че, право да си кожа, не знаех какво е това, нито какво означава, нито какво, по дяволите, иска от нас жената; но вече ми е дала петдесет песо, което ще рече, че можем да се върнем в Буенос Айрес или да се върна аз, ако той иска да продължи със спането. Разсмя се, а после тутакси стана сериозен и от петдесетте песо, дето казах, че съм получил предварително, веднага поиска двайсет. Тъй че трябваше да му дам десет, за което много бързо се разкаях, понеже вечерта, когато пристигна в столовата на хотела, вече беше пиян и се усмихваше с леко кривене на устата и с глава, наведена над съдчето с леда, започна:

— Вие няма да влезете в правия път. Меценатът от улица „Кориентес“ и коя да е улица, където един вихър на изкуството… Човек, дето сто пъти се е разорявал заради „Хамлет“, безкористно ще се жертва заради някакъв непознат гений, при това с корсет.

Обаче когато тя пристигна, когато жената излезе иззад гърба ми, облечена в черно от глава до пети, с воалетка, със съвсем мъничък дъждобран, окачен на китката, и с часовник като пандатив и ме поздрави, и подаде ръка на Бланес с оная усмивка, малко поприглушена в изкуствената светлина, престана да се заяжда и само рече:

— И тъй, госпожо, боговете са ви насочили към Лангман. Човек, пръснал стотици хиляди, за да постави „Хамлет“ както трябва.

Тогава ми се стори, че тя се надсмива, попоглеждайки ту единия, ту другия; после стана сериозна и каза, че бърза и ще ни обясни нещата, щото да не остане място и за най-малкото съмнение, и ще дойде пак само когато всичко е готово. В чистата и мека светлина лицето на жената, а също тъй онова, което блестеше по тялото й, места от дрехите, ноктите на ръката без ръкавица, дръжката на дъждобрана, часовникът и неговата верижка създаваха впечатлението, че пак стават самите те, освободени от изтезанието на сияйния ден; и аз веднага изпитах едно относително доверие и през цялата вечер повече не помислих, че е луда, забравих, че има нещо, дето мирише на гнило във всичко това, и чувството за обикновена и обичайна сделка можа напълно да ме успокои. Макар че за нищо не трябваше да се безпокоя, тъй като Бланес бе там — вежлив, пиейки през цялото време, разговаряйки с нея, сякаш са се виждали вече два-три пъти, предлагайки й уиски, което тя замени с липов чай. Така че онова, дето трябваше да ми го разкаже на мене, тя го разказа на Бланес, а аз не желаех да се противя, понеже Бланес беше главният изпълнител и колкото повече разбереше от пиесата, толкова по-добре щеше да се получи. Това, което жената искаше да представим за нея, бе следното: (На Бланес тя го разказа с друг глас и макар да не го гледаше, макар че като говореше за него, свеждаше очи, аз чувствах, че сега го разправя по един личен начин, сякаш признава нещо съкровено от живота си, а на мен ми го каза като някой, който разказва същото нещо в някаква канцелария например, за да иска паспорт или нещо от тоя род.)

— В сцената има къщи и тротоари, обаче всичко е объркано, сякаш става дума за град и са струпали всичко туй, за да създадат впечатлението за един голям град. Аз излизам, жената, дето аз ще представям, излиза от една къща и сяда на бордюра, до една зелена маса. До масата на кухненски стол седи някакъв мъж. Това е нашият герой. Облечен е с пуловер, а на главата си има таке. На отсрещния тротоар има зарзаватчийница с щайги, пълни с домати, пред вратата. Тогава се появява автомобил, който пресича сцената, а мъжът, вие, ставате, за да прекосите улицата, а пък аз се изплашвам, понеже си помислям, че колата ще ви прегази. Обаче вие минавате преди нея и стигате на отсрещния тротоар в момента, когато излиза една жена, облечена в спортен костюм и чаша бира в ръка. Вия я изпивате на един дъх и се връщате точно когато с пълна скорост минава друг автомобил, този път в противоположна посока; а вие пак минавате навреме и сядате на кухненския стол. В същото време аз лежа на тротоара, сякаш съм някакво момиченце. И вие леко се навеждате, за да ме погалите по главата.

Нещото щеше лесно да се направи, обаче й казах, че спънката е, сега като го обмислях по-добре, в онова действащо лице, в оная жена, дето излиза от къщи на разходка с чаша бира.

— Халба — каза ми тя. — Това е глинена халба с дръжка и капак.

Тогава Бланес кимна в знак на съгласие и й рече:

— Освен това с разноцветни рисунки, разбира се.

Тя потвърди и изглеждаше, че казаното от Бланес много бе я зарадвало, бе я направило щастлива, с онова щастливо изражение, каквото само една жена може да има и заради което ми се дощява да затворя очи, та да не го гледам, когато се появи, сякаш възпитанието повелява това. Пак заговорихме за другата жена, а Бланес най-подир вдигна ръка с думите, че имал което ни трябва и да не се безпокоим повече. Наложи ми се да помисля, че лудостта на лудата е заразителна, защото, когато попитах Бланес на коя актриса разчита за ролята, каза ми, че на Ривас, и макар аз да не познавах никоя с това име, нищо не казах, понеже Бланес ме гледаше с ярост. Така че всичко се уреди, уредиха го те двамата и аз въобще не трябваше да мисля за сцената; веднага отидох при собственика на театъра и го наех за два дена, като платих за един, обаче му дадох дума, че освен актьорите никой друг няма да влиза.

На другия ден намерих един човек, дето разбираше от електрически инсталации и за надница от шест песо ми помогна да разместим и да пребоядисаме кулисите. Вечерта, след като бяхме работили близо петнайсет часа, всичко беше готово и потен, и по риза, взех да ям сандвичи с бира, докато слушах, без да им обръщам внимание, градски клюки, които човекът ми разправяше. Той млъкна за малко, а после рече:

— Днес видях приятеля ви в приятна компания. Следобеда беше с госпожата, дето беше с вас вечерта в хотела. Тук нищо не остава скрито. Тя не е тукашна; разправят, че идвала през лятото. Не обичам да се бъркам, обаче ги видях да влизат в един хотел. Колко смешно, нали; вярно е, че и вие живеете на хотел. Обаче хотелът, в който влязоха следобеда, беше различен… От ония, хм.

Когато малко подир туй пристигна Бланес, казах му, че липсва само прочутата актриса Ривас и остава да се уреди въпросът с автомобилите, защото бяхме намерили само един — на човека, дето беше ми помагал, и той щеше да го заеме за няколко песо, като самият той щеше да го кара. Обаче аз си имах нещо наум, за да разрешим въпроса — тъй като колата беше една таратайка с гюрук, беше достатъчно първо да мине със смъкнат гюрук, а после с вдигнат или обратно. Бланес нищо не ми отговори, защото беше съвсем пиян, без да ми е възможно да отгатна откъде е взел пари. После ми мина през ум, че е бил дотам циничен, щото да вземе пари направо от горката жена. Тая мисъл ме отрови и продължавах мълчаливо да ям сандвичите, а той в същото време, пиян и подпявайки, ходеше по сцената, заставаше в поза на фотограф, на шпионин, на боксьор, на ръгбист, все така подпявайки, с шапка, смъкната на тила, като гледаше на всички страни, откъм всички страни, търсейки дявол знае какво. Тъй като все повече се убеждавах, че се е напил с крадени пари почти, от горката болна жена, не исках да говоря с него и когато свърших с яденето на сандвичите, пратих човека да ми донесе още пет-шест бутилки бира.

През това време Бланес бе се уморил да прави пируети; неприличното му напиване го изби на чувства и взе че седна близо до мене, на някакъв сандък, с ръце в джобовете на панталона и шапка на коленете, като гледаше към сцената с помътнени очи, вторачено. Известно време мълчахме и аз можах да видя, че е почнал да остарява, а русата му коса бе оредяла и загубила цвета си. Не му оставаха много години за ролите на любовник, нито за да води госпожи по хотелите, нито за нищо.

— И аз не си губих времето — каза неочаквано.

— Да, представям си — отвърнах без особен интерес.

Усмихна се, стана сериозен, нахлупи си шапката и пак стана. Продължи да говори, докато сновеше насам-натам, както толкова пъти бе виждал да правя аз в кабинета ми, целия облепен със снимки с посвещения, диктувайки някакво писмо на момичето.

— Проучвах онова за жената — рече. — Изглежда, семейството или тя самата са имали пари, а после се е наложило да учителства. Обаче никой, разбирате ли, никой не казва, че е луда. Че винаги е била малко особена, това да. Но луда не. Не знам защо съм се хванал да обяснявам на вас, о, осиновителю на тъжния Хамлет, с муцуна, омазана с масло от сандвичи… Да ви говоря за това…

— Поне — казах му спокойно — не се занимавам с шпиониране на хорския живот. Нито пък го раздавам завоевателски спрямо малко особени жени. — Изчистих си устата с кърпата и се обърнах да го погледна с отегчена физиономия. — А също така не се напивам с неизвестно какви пари.

Той застана с ръце на хълбоците, на свой ред взрян в мене, умислен, не преставайки да ми говори обидни неща, обаче всеки би могъл да забележи, че мисли за жената и не ме обижда искрено, а за да прави нещо, докато мисли, нещо, което да попречи аз да си дам сметка, че мисли за онази жена. Пак дойде при мен, клекна, а после веднага се изправи с бутилката бира и изпи остатъка, без да бърза — с уста, долепена до гърлото, докато я пресуши. Направи няколко крачки по сцената и отново седна, с шишето между краката и покривайки го с ръце.

— Обаче аз говорих с нея и тя ми каза едно-друго — рече. — Исках да знам какво е всичко това. Защото не знам дали вие разбирате, че работата не е само в това да приберем парите. Аз й зададох въпроса какво е всичко това, което ще представяме, и тогава разбрах, че е луда. Интересува ли ви? Било някакъв сън, разбирате ли? Обаче най-голямата лудост е там, че тя твърди, че сънят нищо не значел за нея, че не познавала седналия мъж със синия пуловер, нито пък жената с халбата, нито че е живяла на улица, дето да прилича на смехотворната неразбория, която сте направили вие. Тогава защо? Казва, че докато спяла и сънувала това, била щастлива, обаче щастлива не била точната дума, а нещо друго. Ето защо отново иска да го види. И макар да е истинска лудост, има зрънце здрав разум. А също така ми харесва, че във всичко туй няма никаква любовна пошлост.

Когато тръгнахме да спим, току се спираше на улицата — небето бе синьо и да ме пита дали разбирам не знам какво — нещо, което той навярно не разбираше много добре, защото все не успяваше да го обясни.

Жената пристигна в театъра точно в десет и беше със същия черен костюм от предната вечер, с верижката и часовника, което не ми се видя подходящо за бедната улица на сцената и за да се хвърля на бордюра, докато Бланес й гали косата. Все едно: театърът беше празен, в партера бе само Бланес, както винаги пиян, с цигара, със син пуловер и сиво таке, накривено над едното ухо. Бе дошъл рано заедно с едно момиче — онова, дето трябваше да се покаже на вратата до зарзаватчийницата, за да му подаде халбичката; момиче, дето не отговаряше, и то също, на типа героиня — типа, дето аз си представях, разбира се, защото дявол знае какъв беше в действителност; едно тъжно и слабо момиче, лошо облечено и лошо гримирано, което Бланес бе домъкнал от някоя кръчмица, прекратявайки за една нощ уличните му разходки, използвайки някоя невероятна история, за да го доведе — нямаше никакво съмнение, защото то взе да пристъпва с вид на голяма актриса и като го погледнеше човек как протяга ръка с халбичката бира, идеше му да се разплаче или да го изхвърли без много маене. Другата, лудата, облечена в черно, щом дойде, известно време разглежда сцената с ръце пред тялото и ми се видя неимоверно висока, много по-висока и слаба, отколкото си бях мислил дотогава. После, без никому да продума, винаги със същата, макар и не толкова подчертана усмивка на болник, дето ми опъваше нервите, пресече сцената и се скри зад кулисата, откъдето трябваше да излезе. Бях я проследил с очи, не знам защо погледът ми прие точно формата на нейното издължено тяло, облечено в черно, и вкопчен в него, обгръщайки го, я проследи, докато ръбът на завесата раздели погледа от тялото.

Сега пък аз стоях по средата на сцената и понеже всичко бе наред и вече минаваше десет, вдигнах лакти, за да предупредя актьорите с плясване на ръце. Обаче тогава, без аз да си дам сметка какво точно става, започнах да проумявам разни работи и какво е това, с което бяхме се захванали, въпреки че никога не можах да го обясня, тъй като човек познава нечия душа, а думите не могат да го предадат. Предпочетох да ги извикам със знаци и когато видях, че Бланес и момичето, дето беше довел, стана, за да заемат местата си, вмъкнах се зад завесите, където вече се намираше мъжът, седнал зад кормилото на старата си кола, която почна да се тресе с поносим шум. Оттам, покатерен на някакъв сандък, като гледах да се скрия, понеже аз нямах нищо общо с недоразумението, дето щеше да почва, видях как тя излезе от вратата на къщурката с момичешки движения на тялото — гъстата и почти сива коса пусната по гърба, хваната на височината на плешките със светла панделка, — пристъпваше с широки крачки, несъмнено крачките на момичето, което току-що е привършило със слагането на масата и излиза за малко на улицата, за да погледа настъпването на вечерта и да си почине, без да мисли за нищо; видях как сядаше близо до Бланесовия стол и придържаше главата си с ръка, подпирайки лакътя на коленете, положила пръсти върху полуотворените устни, и с лице, извърнато към едно далечно място, по-далеч от мен самия, по-далеч и от стената зад гърба ми. Видях как Бланес ставаше, за да пресече улицата, и го направи математически точно преди автомобила с вдигнат гюрук, който мина, изпускайки пушек, и веднага изчезна. Видях как ръцете на Бланес и на жената, дето живееше в отсрещната къща, се съединявах посредством халбичката и как мъжът я изпиваше на един дъх и я оставяше в ръката на жената, която отново хлътваше, бавна и безшумна, във вратата. Видях още веднъж мъжа със синия пуловер да пресича улицата миг преди бързо да мине един автомобил със спуснат гюрук, който спря до мене, тутакси угасвайки мотора си, и докато се разсейваше синкавият пушек, различих момичето от бордюра, което се прозяваше и после се излягаше в цял ръст на плочника, с глава над едната ръка, която скриваше косата, и присвило единия си крак. Тогава мъжът с пуловера и такето се наведе и погали главата на момичето, започна да я гали и ръката се движеше нагоре-надолу, заплиташе се в косите, разперваше дланта по челото, опъваше светлата панделка в прическата, пак повтаряше ласките си.

С въздишка слязох от сандъка, вече по-спокоен, и тръгнах на пръсти по сцената. Човекът с автомобила тръгна след мене, усмихвайки се уплашено, а слабото момиче, дето го беше довел Бланес, пак излезе от пруста и се присъедини към нас. Попита ме нещо, нещо едносрично, една-единствена дума за онова пред нас и аз отговорих, като не преставах да гледам Бланес и легналата жена; ръката на Бланес, която продължаваше да гали челото и разпилените коси на жената, неуморно, без да си дава сметка, че сцената е свършила и това последно нещо, милувката по косите на жената, не можеше да продължава вечно. Наведен, Бланес галеше главата на жената, протягаше ръка, за да измине с пръсти цялата дължина на косата от челото до краищата, които се разперваха върху рамото и гърба на жената, легнала на пода. Човекът с автомобила продължаваше да се усмихва, изкашля се и плю настрана. Момичето, дето беше подало на Бланес халбата, тръгна към мястото, където се намираха жената и галещия наведен мъж. Тогава се обърнах и казах на собственика на автомобила, че вече може да го изкарва — така ще си отидем рано, — и закрачих до него, като пъхнах ръка в джоба си, за да му дам няколко песо. Нещо странно ставаше от дясната ми страна, където се намираха другите, и когато понечих да го обмисля, блъснах се в Бланес, който беше си махнал такето и неприятно миришеше на алкохол, и той ме сръга в ребрата, изкрещявайки:

— Не виждате ли, че е мъртва, животно такова.

Останах сам, превит от удара, и докато Бланес сновеше по сцената, пиян, досущ луд, а момичето с халбата и човекът с автомобила се навеждаха над мъртвата, разбрах какво е това, какво беше онова, дето бе търсила жената, което Бланес пиян бе търсил предната нощ по сцената и, изглежда, все още търсеше, сновейки налудничаво: разбрах всичко съвсем ясно, сякаш бе едно от тия неща, дето човек завинаги научава в детството, а после не може да обясни с думи.

Бележки

[1] Улица в центъра на Буенос Айрес с много театри. ↑