Пабло Неруда
Утро

I

Матилда, име на растение, на камък или вино,

на онова, което е създадено и съществува.

Звук, в чието поникване се ражда утро

и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.

 

Във него плуват дървени смолисти шхуни

сред бликащата синя светлина на океана,

а буквите му са искрящи речни струи,

които в моето пресъхнало сърце се вливат.

 

Звук, който аз разрових под заплетените храсти

като врата на някакъв незнаен проход,

отвеждащ към благоуханието на земята.

 

О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,

душата ми изгледай със очи среднощни,

но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.

XII

Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,

мирис на водорасли, на тиня и слънце,

каква е тази смътна ясност между твоите клони?

Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе?

 

Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,

с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:

любовта е двубой на размахани саби-мълнии,

две повалени тела, поразени от капчица мед.

 

С целувки минавам по твоята малка безкрайност,

по твоите брегове и реки, по твоите селца

и огънят първороден, превърнал се в сладост.

 

Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,

докато не падне подобно на нощен карамфил

и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.

XXVII

Така естествена си, гола, като своята ръка,

заоблена и гладка, земна и прозрачна,

във лунни линии и ябълкови пътища,

така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

 

Така си синя, гола, като нощ кубинска,

бръшляни и звезди косите ти оплитат,

така си златно, гола, и така огромна,

като огромен летен ден във златен храм.

 

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,

въздушна, розова — докато утрото изгрее

и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

 

в тунел със много дрехи, с много труд, където

помръква яснотата ти, облича се и пада

и се превръща пак в една оголена ръка.