Габриела Мистрал
Интимно

Сега не стискаш ти ръцете мои.

Ще дойде продължителното време,

когато ще почивам с много прах

и сянка във преплетените пръсти.

 

И ще речеш: „Не мога

да я обичам аз, защото като жътви

изрониха се бледите й пръсти“.

 

Сега ти не целуваш моята уста.

Ще дойде оня миг помръкнал,

когато ще лежа сама без устни

върху земята мокра.

 

И ще речеш: „Обичах я, ала не мога

да я обичам повече сега, когато

не вдъхва мириса на моята целувка“.

 

И ще се натъжа, като те чуя,

и ще говориш като луд и сляп,

усетил моята ръка на твойто чело,

когато мойте пръсти ще се кършат

и по лицето ти, изпълнено с покруса,

ще слезе моето дихание.

 

Не ме докосвай. Ще излъжа,

ако река, че ти предавам мойта обич

във тези ми ръце прострени,

във моята уста, във моята шия,

а ти, повярвал, че си я изпил,

ще се измамиш ти като детенце сляпо.

 

Защото мойта обич не само тоя сноп

корав и прималнял на мойто тяло,

което и от досега на дрехата трепери

и подир всеки полет изостава.

 

Тя е в целувката, не в мойте устни,

в гласа прекършен, не и във гръдта;

че тя е божи вятър и на две разсича

на тялото ми грозда палав и немирен!