Габриела Мистрал
Отново да го видя

И никога ли, никога ли вече във нощите пълни

с потрепващи звезди, ни в чистите зори,

ни в жертвените вечери не ще го видя?

 

Край никоя ли бледа и утъпкана пътека,

опасла полето, край никой ли студен

ромонещ извор, от луната посребрен?

 

Под сплетените плитки на гората,

де вечерта ме свари, както го зовях,

ни в пещерата, екнала от моя вик?

 

О! Не! Но да го видя, дето и да бъде,

в водите тихи на небето, в кипнал луд въртоп,

под мирната луна или във мъдър страх.

 

И с него да съм винаги през всяка пролет,

през всяка зима, със мъчителна примка,

пристегнала окървавената му шия!