Габриела Мистрал
Мексиканско дете

Аз съм там, където мен ме няма,

в посребрения Анауак —

в светлината му неповторима

реша със ръце едно дете.

 

То въз коленете ми напомня

паднала от нечий лък стрела,

и така като стрела го остря,

люлкайки го с песен в своя скут.

 

В светлината стара и детинска

вещ намерена напомня то,

местя го и нежно го обръщам

спроти припева на песента.

 

Гледат ме очите тъмносини

с вечен и неутолим живот

и по навик, наследен отвеки,

реша го със моите ръце.

 

Бистри борови смоли по него

от тила до пръстите текат

и е много тежко, много леко

да си някаква стрела без лък.

 

Аз го храня с песента си плавна,

то ме храни със балсам свещен,

който е на Маите балсама

и от който съм лишена аз.

 

С неговите кичури играя,

сплитам ги и ги разплитам пак,

и на Маите рода разпръснат

виждам в лъсналите му коси.

 

Вече от дванадесет години

съм оставила това дете,

но събудена или заспала,

реша го със моите ръце.

 

И това е майчинство, което

не измаря никак мойта гръд,

непознат възторг, спасен за мене

от голямата жестока смърт.