Лев Толстой
Тихон и Маланя ^[0]

В селото беше тихо и празнично. Всички бяха на черква. Само малките деца, жените и тук-таме някои мужици, които ги беше домързяло да идат на литургия, бяха по домовете си. Жените изваждаха гозбите от печките, децата пълзяха край праговете, мужиците преглеждаха едно-друго из дворовете. По улиците нямаше никого. Беше Петровден.

В дъното на улицата се чу файтонджийско звънче и се показа тройка коне, впрегнати в пощенска кола.

Един от мужиците, които бяха останали у дома, Анисим Жидков, като чу звънчето, остави сандъка на колата, който той се беше заел да обърне, отвори скърцащите врати и излезе на улицата да види кой иде. Гривите на двата странични коня бяха украсени с панделки, средният, познатият му пъстър жребец, беше вдигнал високо глава под дъгата. Едва поклащайки глава, той полетя бързо и стремително по нагорнището, когато коларят, изправяйки се на коляно в колата, му подвикна. Конете бяха чисти и не бяха изпотени, макар че слънцето вече печеше силно от съвсем ясното небе. Коларят беше с къдрави коси, облечен в нов кафтан и нова шапка.

— Ермилин Тихон! — продума на себе си Анисим, като позна коларя и излезе с новите си цървули насред улицата.

Като мина край Анисим, Тихон дигна мълчаливо шапката си; от израза на лицето му личеше, че той е твърде щастлив и знае също, че хората не може да не завиждат нему и на неговата тройка, която той сам беше стъкмил и докарал в тоя вид, и че той се старае само да не засегне твърде много другите с доволството, което изпитва. Той не подвикна на конете; като свали новата си шапка, сложи я не накриво, а направо, подръпна малко поводите на единия от страничните коне и като зави недалеч от Анисим, започна да задържа тройката, да вика старателно и повече, отколкото беше нужно, „тпру“ на конете, които и без това приближаваха ходом и доста спокойно към познатата врата. Анисим, работите на когото това лято не вървяха твърде добре, със завист, но и с уважение се приближи към Тихон, за да се поразговори с него.

Старата му майка, останала самичка у дома, се показа при входа.

— Чувам звънчета и си мисля кой ли колар иде — каза тя радостно. — Взех отново да точа банички и вече нищо не чувах. После пак се ослушах, а той вече пристигнал.

— Здравей, майчице! — каза синът, като скочи с тежките си ботуши пред колата.

— Здравей, Тишенка. Живо-здраво?

И тя продължаваше да говори, както винаги говореше за всичко, като че си спомняше за нещо тъжно и отдавна минало.

— Мисля си, ето, ако е наш Тихон, стареца го няма и жените ги няма, на черква отидоха…

Без да чуе последните й думи, Тихон извади един вързоп от предницата на колата, влезе в къщи, поклони се пред иконите и като мина през пруста, отвори вратите. Той затъкна ръкавиците и камшика в пояса, подпря вратите, за да не ги закачи колата, поведе за юздите страничните коне, свали хамутите, прибра ги, сне юздите, разпрегна, изведе конете, никъде не удари, нищо не дръпна и щом само оставеше едно нещо, без да бърза, но и без да се бави нито секунда, хващаше се за друго. Нищо не се закачаше, не падаше, не се изплъзваше от ръцете му, а всичко му спореше и му вървеше като по мед и масло. Когато не държеше нищо в ръцете си, големите му пръсти широко се разперваха, като че все искаха да хванат още нещо и да го свършат. Докато разпрягаше, той не преставаше да говори с Анисим.

Анисим се приближи, като отмяташе лениво обутите си в цървули крака и се почесваше с пояса по корема под бялата чиста риза. Той пак приповдигна шапката си и я сложи. Тихон също приповдигна своята и я сложи.

— Разтъжил си се по младата си жена, а? — смеейки се, каза Анисим, който в същност желаеше да разпита съвсем за друго.

— Няма що! — отговори Тихон.

— Как са нашите, как живеят? Митрошинови как са? — вече сериозно заговори Анисим, като се почесваше по главата.

— Кой както намери. Едни живеят добре, а други — лошо. И на станцията както се наредиш — разсъдливо отговори Тихон, като мислеше за себе си не без известна гордост.

— Сменил си кестенявия, а? — Сега вече Анисим можа да запита онова, което искаше. — А пъстрия кон купи ли го?

— Остави ти кестенявия, баща ми само се препираше. Него отдавна трябваше да го махнем. Друго не заслужаваше.

И Тихон не без удоволствие разказа как е сменял конете, как ги е купувал, колко е спечелил и колко по-малко са спечелили другите. Анисим предложи, и на шега, и сериозно, да му достави ракия. Тихон тихо, но решително отказа.

Докато разговаряше, той все вършеше своята работа. Конете бяха разпрегнати, закара ги под навеса. Анисим научи всичко, което му трябваше, започна мълчаливо да се чеше с двете ръце и след като се почеса, отиде си. Тихон хвърли на конете сено от сандъка, вдигна калпака над челото, разпери още по-широко пръстите си и тръгна към къщи. Но нямаше какво да прави, та пръстите така си и останаха. Той само отърси калпака и го окачи на един гвоздей, издуха мястото, където щеше да остави връхната си дреха, сложи я и само по новата си александринска риза, която майка му още не бе виждала на него, седна на пейката. Гащите му бяха домашни, изработени от майка му, но бяха още нови, ботушите — файтонджийски, с гвоздеи. На двора той ги избърса със сено и ги намаза с катран. Решително нямаше какво да прави: опъна ръкавите си, които се бяха смачкали под горната дреха, и започна да вади от вързопа подаръците. За жена си бе купил басма на големи цветя, за майка си бяла забрадка с кенарче по края, за всички домашни една връзка гевреци.

— Благодаря ти, Тишенка, нямало е защо да купуваш за мене — каза старата, като разгъна на масата своята забрадка и прокара по нея нокътя си. — Не заварваш никого у дама. Старият още от утринната остана в църква, а пък аз си тръгнах; младите жени искаха да идат по-късно на литургията, помогнаха ми да сложим гозбите и тръгнаха, а пък ето аз останах.

И като сложи забрадката в едно сандъче, старата се зае със своята работа край печката и работейки, все говореше.

— Всичко добре, слава тебе, господи — говореше тя, — само че моят старец умира от крака, развали ли се времето, реве от болки и по господарските имоти все Гришутка ходи вместо него. (Гришутка беше по-малкият неженен брат на Тихон.) Добре, че началниците не го пъдят. Кмет ни е все Михеич. Няма какво да се оплачем, добре управлява човекът. Само, казва, когато почнем да косим, не пращайте Гришутка — няма да издържи, млад е още. Тия дни косиха господарските градини, а старият пак изпрати Гришутка, сам му приготви косата и помоли свата Герасим да му я точи; много се измъчи, горкият. — Мамичко, казва, няма да издържа. Целите ми ръце и крака са като отсечени. — Че как да не са? Тялото му е още крехко, дребничко, младо. Та се чудим какво да правим — ти ли да останеш за коситба, работник ли да наемем.

— Е, а за господата какво се чува? — запита Тихон, който очевидно не желаеше дори и да говори за такава важна работа с една жена, макар и тя да беше майка му.

— Казваха неотдавна, че всички ще дойдат, но после замълчаха. Младият живее тук, но той не се чува. Всичко Андрей Илич завежда. Мужиците казват, че им е все едно, само че за сеното нещо са се скарали; старият знае, той беше на събранието, всичко ще ти каже. Тора закарахме, слава богу, изорахме почти всичко. Останали са една-две осминки^[1]. Старият знае. Ангарията също не беше тежка. Оставяха на мужиците да си избират през кои дни да работят. Виж, за жените беше много по-тежко. Винаги всичките. Измъчиха ги с това плевене. Някаква нива, с цвекло ли, с що е, не знам, все я плевят. У дома все аз самичка си блъскам главата. Жена ти и войнишката жена всеки ден са по ангария. Хляб да се омеси, кравите да се издоят — все аз, и платната аз простирам. Така ще е, докато ме държат краката. Не се знае какво ще даде бог по-нататък. Твоята жена, нали е млада, по цял ден се трепе, а като си тръгне за у дома, хоро повежда, една песнопойка е станала, какво ще й връзваш кусур, млад човек, буен, закачлив; а хората я хвалят, много сръчна е в работата, нищо лошо не мога да кажа. Е, с войнишката жена понякога се поскарват — и без това не може. Старият ще ги посгълчи и ще им мине. Колко ще се зарадва, милата. Не се надявахме да дойдеш. Вчера баница правих, мислех си: кой ли ще яде моята баница. Да знаех, петел щях да заколя за скъпото си синче. Слава богу, квачката излюпи, три вече сме продали.

Говореше старата всичко това и много още други работи разказа на сина си — за платната, за гумното, за стадото, за съседа, за войниците, които минаваха, и все си гледаше работата и около печката, и на масата, и в килера. А Тихон седеше на пейката, нещо запитваше, нещо сам разказваше и като взе гребенчето, което стоеше на определено място в къщи, започна да реши гъстите си къдрави коси и малката си червеникава брада, поглеждайки с удоволствие ту към сукмана на стопанката, оставен на одъра, ту към котката, която седеше на печката и се миеше за празника, ту към вретеното, което бе захвърлено счупено на една страна, ту към кокошката, която в негово отсъствие се беше възгордяла и сега, следвана от големи пилета, влезе в къщи, ту към камшика, с който самият той излизаше вечер да пасе конете и който Гришка бе захвърлил в кьошето. Не само разперените му пръсти, но и внимателните, вглеждащи се във всичко очи диреха работа; той не се чувствуваше добре, като седеше, без да работи нещо. Би взел косата, би я очукал, би заковал счупената дъска на одъра или нещо друго, но по време на литургия не бива да се работи. Като се наприказва със старата, той вдигна разнищилия се камшик, намери кълчища, излезе на входната врата и изправен на прага, на един гвоздей започна да увива фъндъците със своите здрави ръчища, направени само за да въртят гири, и все поглеждаше към улицата, откъдето трябваше да минат хората, които се връщаха от черква. Но още нямаше никого, само деца, облечени в опрани ризи, тичаха край праговете на къщите. Едно хлапе на около пет години, още в мръсна риза, се приближи към прага и се загледа в Тихон. Това беше синът на войнишката жена, племенникът на Тихон.

— Сьомка, ей, Сьомка — каза Тихон, — ти чие дете си? — и се усмихна на себе си, че се занимава с такова малко дете.

— На войника — отговори детето.

— А майка ти къде е?

— На литулгия, и дядо е на литулгия — каза детето, гордо, че умее да говори.

— Не ме ли позна? — Той извади от джоба си едно колаче и му го даде.

— Ето я литулгията! — каза напевно детето, като сочеше към улицата и стискаше несъзнателно колачето.

— А аз кой съм?

— Ти ли?… Ти си чичо.

— Чий чичо?

— На стрина Маланка.

— А ти познаваш ли стрина Маланка?

— Сьомка — извика старата отвътре, като чу гласа на момченцето, — къде се дяна? Ела, дяволе, ела да те измия, чиста риза да ти облека.

Момченцето се затътри през прага към баба си, а Тихон стана, плесна два-три пъти усукания камшик, за да види добре ли го е оправил. Камшикът плющеше хубаво.

Съблякоха момченцето голо и започнаха да го обливат с вода. То викаше, та ехтеше къщата. Тихон стоеше при входната врата и гледаше към улицата. Денят беше прекрасен, чучулиги се виеха над ръжта. Ръжените ниви блестяха. В горичката, там, където грееше слънце, росата съхнеше и пееха птички. Народът се връщаше от черква. Вървяха старци с големи, широки крачки (крачки на работния човек), в бели, опрани навуща и нови цървули, едни с тояги в ръцете, други тъй, по един и по двама; вървяха млади мужици, обути в ботуши; кметът Михеич вървеше в черен кафтан от фабрично сукно; вървеше дългият, мършав и слаб като прът Ризун, куцият Фоканич, брадатият Осип Наумич. (Всички тези мужици и жени аз трябва да опиша в тази история.) Вървяха слугите, майсторите-занаятчии в дълги палта, лакеите в немски облекла, дворните жени и моми в рокли с чадърчета, както казваха мужиците. Подир тях само лаеха селските кучета. Вървяха девойки на групи, в жълти и червени сукмани, момци в препасани антерии, прегърбени бабички с бели чисти забрадки, с тояжки в ръцете и без тояжки. Майки с бебета, увити в бели пеленки, и пъстро облечени жени без деца с червени забрадки, сини дълги елеци, със златни ширити по полите. Вървяха весело, говореха, догонваха се едни други, здрависваха се, оглеждаха новите си кърпи, мъниста, шити пантофки. Всички бяха познати на Тихон; като се приближаваха, той ги разпознаваше. Ето задават се илюшинските жени — винаги нагиздени. „Как са се докарали — казва си Тихон, — и с други не се спират“ (не че забрадките и сукманите им са по-добри от другите, а защото свекърът, строг старец, върви от другата страна на улицата и поглежда към тях). Ето подир Илюша вървят деца и (тайничко) му се надсмиват. (Ето и Осип Наумич иде сам, обут с цървули и в стар кафтан, а Тихон знае, че той има пари да купи цялото село.) Ето иде една слаба, наконтена жена, облечена като някоя богаташка, а Тихон знае, че тя е последна беднячка и мързелана, която мъжът й отдавна вече е престанал да бие. Задава се жената на управителя с чадърче в ръка, натруфена, и тяхната прислужница Василиса, с червена престилка. А ето го Матрьошкин — прислужник, който вчера си купи от града червена памучна риза, пък не се радва, като всички му се чудят. Ето Фоканичевото момиче върви с прислужниците, с Мавра Андреевна разговаря, защото е грамотна, в манастир иска да иде. Ето зад тях вървят Минаеви и жената все вие, види се, погребала е някого; а ето и Ризуновата невяста (като търговка се е докарала) и все в пеленките крие лицето си. Родила е и, изглежда, е ходила да се причести. Ето бабата на Болхин с патерицата, върви, умори се, седне и все се моли на бога и казва на минаващите край нея, че днес за последен път е била в черква, че смъртта вече тропа на вратата й. И като я погледнеш, струва ти се, че това е истина. А живее старицата. Скоро ще стори сто години. А ето ги и нашите — с големи крачки крачи старият и гърбът му си е все такъв — мисли Тихон. Ето я и нея… (Красавицата, каквато и да е, селянка или гражданка — отдалече се вижда. Тя и върви инак, сякаш плува, и главата си държи, и ръцете си размахва не като другите жени, и цветовете по нея са по-ярки, блузата й е по-бяла и забрадката по-червена. А пък когато е красавица и е своя, тогава и от по-далече ще я познаеш; тъй и) Тихон позна жена си още от другия край на улицата. Маланя вървеше с войнишката жена и с две други жени. Към тях се беше прилепил и един войник в нов шинел, изглежда, вече пиян, и нещо разказваше, като махаше с ръце. На Тихон му се стори, че цветовете по дрехите на Маланя блестят по-ярко от всички. (Където и да беше Маланя, всякога тя привличаше хората, около нея се събираха други невести, мужици и младежи, като минаваха край нея, млъкваха и се заглеждаха в нея. Дори и между старците рядко ще се намери някой, който да я отмине, без да се закачи с нея; момците и девойките я отминаваха, поглеждаха отстрани и казваха: „Вижте Маланка, Маланка вижте как върви.“)

А Маланка вървеше точно тъй, както и другите жени, нито по-нагиздена, нито по-особена, нито по-весела от другите. Облечена беше в тъкана домашна фуста на квадрати, обшита със златен ширит, в бяла, бродирана с червено блуза, с вълнена престилка, с червена копринена кърпа на главата и нови пантофки върху вълнени чорапи. Другите бяха облечени в сукмани, в дълги елеци, цветни блузи и шити пантофки. Тя вървеше също като другите, стъпяше плавно и здраво от крак на крак, помахваше с ръце, гърдите й потрепваха и тя поглеждаше наоколо с живите си очи. (Но имаше нещо в нея, което още отдалеч биеше в очи, а приближеше ли, не ти се иска да свалиш поглед от нея.) Тя вървеше, смееше се с войника и за мъжа си никак и не мислеше.

— Бога ми, ти казвам, ще стана кмет — говореше войникът, — защото, значи, в таквази работа мога млього правилно да командам жените. Андрей Илич ме познава. Тогава, Маланя, ще те наредя.

— Да, ще ме наредиш — отговори Маланя, — лятос, като вършеехме лена, пипнахме в сайванта писаря, смъкнахме му гащите и го наредихме тъй, че избяга, та дори и гащите не можа да си върже, обърка се. Ех, че смях падна!

И жените се запревиваха от смях, дори се спряха да се насмеят, а войнишката жена, която обичаше много да се смее, приседна, започна да се пляска по коленете с длани и заквича от смях.

— Ех, и вие — каза Маланя, като блъсна с лакът другарката си и малко по малко спираше да се смее.

— Бога ми, ти казвам, ела — каза войникът, повтаряйки онова, което вече беше казал преди, — сладка ракия ще ти купя, ще те нагостя.

— На нея мъжът й е по-сладък от твоята ракия — каза войнишката жена, — днес той щеше да дойде.

— По-сладък, ама като го няма, трябва с нещо да се забавлява на празника — каза войникът.

— Какво, ти искаш да ми вземеш късмета? — каза Маланя. — Купи повече ракия, Баричов, безпременно всички ще дойдем.

И изведнъж Маланя си спомни, че сега е вече втори празник, за който мъжът й обеща да дойде, а не дохожда и по лицето й мина облак. Но това беше само за един миг и тя пак започна да се смее с войника. Войникът й пошепна да отиде при него самичка.

— Ще дойда, Баричов, ще дойда — каза високо Маланя и пак започна да се киска. (Не е нужно много нещо, за да могат в празник работните, млади и здрави хора да се развеселят.) Войникът се оскърби и млъкна.

Анисим Жидков, който видя как Тихон пристигна в село, стоеше на прага на своята къща; край него минаваха жените. Когато Маланя се изравни с него, той изведнъж я мушна с пръст в слабината, сви устни и извика „крр…“, както крякат жабите. Маланя се засмя и го удари с опакото на ръката си.

— Ей, хороводнице, ти дрънкаш глупости с войника, а на мъжа ти очите изтекоха да те чака — каза Анисим, смеейки се, и като забеляза, че Маланя цяла пламна, почервеня, щом чу за мъжа си, добави важно, за да не би тя да помисли, че се шегува: — Бога ми, ти казвам. Точно по време на литургията пристигна. Ще черпиш.

Маланя веднага се отдели от другите жени и с бързи крачки прекоси улицата. Като отмина на другата страна на улицата, тя се обърна към войника.

— Виж, ти купи повече сладка ракия, а пък аз ще доведа и Тихон, той я обича.

Войнишката жена и другите жени се засмяха, войникът се намръщи.

— Ти ще видиш, дяволска жено — каза той.

Като шумолеше с новата си пола и потропваше с пантофите, Маланя се затича към къщи. Една съседка дори й се присмя, че мъжът й е донесъл подарък — камшик, но Маланя не й отговори, а изтича към къщи.

Тихон стоеше на къщната врата, гледаше жена си, усмихваше се и от време на време пляскаше с камшика. Маланя стана съвсем друга, щом само чу за мъжа си и особено като го видя. Бузите й станаха по-червени, очите и движенията й по-весели и гласът й по-звучен.

— Наистина, личи, че си ми донесъл подарък камшик — каза тя, смеейки се.

— Защо, лош ли е камшикът? — каза мъжът й.

— Не, хубав е — отовори тя, усмихвайки се, и те влязоха в къщи.

След жената дойде и старият и тръгна с Тихон да види конете. Маланя свали престилката и се зае да помага на майката да приготвят обяда, като поглеждаше непрекъснато към вратата. Старият влезе в къщи, старата започна да го събува. Маланя изтича на двора при Тихон, хвана го с двете си ръце за пояса и тъй го притисна към себе си, че той извика и се засмя, целувайки я в устата и по бузите.

— Истина ти казвам, щях да дойда при тебе — каза Маланя, — тъй съм свикнала с тебе, тъй съм свикнала, че ми домъчня и толкоз, нищо нямаше да гледам — и тя се притисна още по-силно към него, дори го повдигна и го ухапа.

— Почакай, ще те взема на станцията — каза Тихон, — и на мене ми е много мъчно за тебе.

Гришутка излезе из къщи и смеейки се, извика ги да обядват. Старият, старата, Тихон, Гришутка и войнишкото дете прочетоха молитвата и седнаха на масата; жените поднасяха и ядяха прави. Тихон нито раздаде подаръците, нито даде парите на баща си. Всичко това той искаше да направи след обяд. Баща му, макар да беше доволен от всички новини, които бе донесъл Тихон, все пак беше сърдит. Той винаги биваше сърдит у дома, особено в празник, докато се напие. Тихон извади пари и прати войнишката жена за ракия. Старият нищо не каза и мълчаливо сърбаше чорбата, а само погледна през чашата войнишката жена и й показа откъде да вземе шишенцето.

Тройката беше добра, парите, които донесе, не бяха малко. Но на стария му беше неприятно, че син му е сменил кестенявия жребец. Сам старият бе купил кестенявия жребец, който кашляше, миналото лято от един прекупвач и никак не можеше да се съгласи, че са го излъгали и сега се сърдеше, че син му бе сменил един такъв, според него, хубав кон. Той ядеше мълчаливо, мълчаха и другите, само Маланя, като поднасяше, се смееше с мъжа си и девера си. Старият по-рано сам беше работил на станцията, но не знаеше тази работа и беше похабил две тройки коне, тъй че се прибра в къщи само с един камшик. Той беше мужик трудолюбив и не глупав, само че обичаше да пие и поради туй бе разсипал стопанството си, когато го бе ръководил сам. Сега му беше и весело, и досадно не само за кестенявия жребец, но и затуй, че син му спечели добре на станцията, а самият той се разори, когато беше каруцар.

— Напразно си сменил коня, добър кон беше — измърмори той.

Син му не отговори. Дали разбра, или случайно, но Тихон не каза нищо и започна да разказва за мужиците си от станцията, особено за Пашка Шинтяк, който продал и трите си коня, и хамутите дори.

Пашка Шинтяк беше син на един мужик, с когото старият бе работил заедно като каруцар и който го беше измамил някога. Това беше стара вражда. Старият изведнъж се засмя тъй чудно, че жените го загледаха втренчено.

— Гледай го ти дявола, на баща си се е метнал; да, наистина, с безчестие богат няма да станеш.

И след туй старият, като си хапна каша, избърса брадата и мустаците си и весело и с очевидна гордост и удоволствие започна да разпитва сина си как е прекарал тия два месеца, как теглят конете, какво плащат. Синът му разказваше с увлечение и разговорът стана още по-оживен, когато запъхтяната войнишка жена донесе зеленото шише, старата избърса с кърпа дебелата чашка с дънце, високо два пръста, и бащата и синът изпиха по една. Особено се хареса на стария разказът на сина за пътуването на царя.

— Ето ти, дотича на коня си куриерът, рипна, идат — казва, — след десет минути ще бъдат тук, по часовник съм препускал. Михаил Никанорович веднага погледна часовника. — Тихон, казва, внимавай дали всичко е в ред. Моята четворка, значи, е впрегната, изкарана, готово е, казва, няма ти да го караш, а ще го караме ние. И Тихон, пъхнал разперените си пръсти в пояса, тръсна косите си и изгледа жените; те всички слушаха и гледаха в него. Маланка с паничка в ръка приседна на края на пейката и също тръсна глава, точно като мъжа си, сякаш тя разказваше, и се усмихна, като че искаше да каже: „Виждате ли какви юнаци сме ние с Тихон!“ Старият сложи двете си ръце на масата и като се навъси, наведе глава на една страна. Той явно разбираше цялата важност на работата. Войнишката жена, размахвайки отпред ръце чак от самите плещи, и двете заедно като махало, мина през вратата, но като се приближи към печката и чу за какво се говори, седна и започна да сгъва престилката си на две, после на четири и после пак на две и пак на четири. А старата, която само по един начин слушаше всеки разказ, бил той весел или тъжен, слушаше и сега по същия начин, като поклащаше леко глава, въздишаше и шепнеше някакви думи, прилични на молитва. Гришка пък, напротив, слушаше всеки разказ тъй, като че само бе очаквал случая, за да се превива от смях. Сега той това и направи; щом само Тихон каза какво отговорили на околийския началник: „Няма ти да го караш, а ние“ — и той прихна. Тихон не го погледна, но никак не се учуди от туй, че Гришка се смее — напротив, той дори повярва, че разказът му е доста забавен.

— Само веднага прегледах, значи, още веднъж конете с фенера, беше тъмна нощ — и ето, чувам, гърмолят отгоре и светят с фенерите две шесторки, пет четворки и шест тройки. Всички, значи, по номера. Пръв изтрополя нашият Васка Скоморохински с управителя. Конете му лъснали от пот, средният едва се влачи, звънчето му паднало някъде из пътя. А управителят не скочи от колата, а като котка изпълзя по корем. И веднага: „Самоварите готови ли са?“ — „Готови.“ — „Двама души да идат веднага на моста“ — перилата там бяха изгнили. Бързо изпратиха Шинтяк с някакъв служител по пътищата. И ето го долетя самият той с фенерите право пред вратата. Володка го караше. Казваха му да не кара по моста, но не можал да удържи конете. Веднага докараха нашите. Всичко беше в ред. Гледам, Митка преметнал ремъка през краката на коня, идеше ми да го пребия.

— А какво каза, а? — запита старият.

— „Коя е тази станция?“ — пита веднага, а управителят веднага: „Сирюково — казва, — ваше високо царско величество.“ — „А? — добави Тихон. — А?“ И тъй чудно и величествено изпъчи гърдите си, че старата бързо започна да шепне молитва, сякаш беше чула най-тъжна новина. Гришка се засмя, а войнишкото дете, което седеше на одъра, загледа втренчено баба си, очаквайки да види какво ще стане по-нататък.

— Впрегнаха шест коня, яхна един от предните коне наш Сьонка.

— Да сложат наш Гришутка — добави старият, — ще умре от страх.

— Тъй бих отпердашил — отговори Гришка, като показа всичките си зъби, с такъв израз, че беше очевидно: той не би се побоял и с царя да пътува, и с баща си, и с по-големия си брат да разговаря.

— Сьонка яхна — продължи Тихон, като мърдаше пръстите си, — беше светло като ден, двадесетина фенера светеха; тръгнахме — нищо не се вижда.

— Е, каза ли нещо? — запита старият.

— Чух само: „Сега — казва — добре — казва, — сбогом.“ А пък надзирателят, управителят: „Внимавай — казват, — Тихон.“ Че какво, мисля си, това не е ваша грижа; помолих се на бога. — Опъвай, Сьонка. Само отначало ми беше страшно. Огледах се криво-ляво — нищо, все едно, че от работа се връщам. — Карай! — Мисля си как ще карам, че пък е нагорнище, а на всичко отгоре кучите синове затегнали страничния ремък, съвсем отскочи — през целия път левият кон тича само с юздата. Като се спуснахме надолу, щях да смачкам управителя. Беше слязъл за нещо. „Карай!“ — вика. И как карах — стигнах четири минути преди определеното време.

Старият след всяка чашка настояваше по няколко пъти да разкаже Тихон още веднъж този разказ. После се помолиха и станаха от масата. Тихон даде двадесет и пет рубли и подаръците.

— Ти, татко, ще ме освободиш, сега на станцията има най-много работа, пък и казаха безпременно да отида — каза той.

— Ами кой ще коси? — каза старият.

— Че може да вземете един работник, ще му платите до Богородица двадесет и пет рубли. Нима аз с моята тройка струвам само толкова? Ще постоя до Богородица, пък ако даде бог, ще спечеля за още една тройка, ще взема тогава и Гришутка.

Старецът не каза нищо и се покачи на одъра. Като се побави малко, той извика Тихон.

— Трябваше да ми кажеш по-рано. На Телятинските момчето, Андрюшка Аксюткин, много е добро, искаше да се глави. Кротко момче, още неопитно. И колко ме моли Аксиня. „На чужд човек — казва — не бих го дала, а ти, куме, земи го, моля ти се!“ Ако вече се е главил, не зная какво ще правим, пък дори и двадесет рубли да се платят — каза старият, сякаш това беше невъзможно, колкото и изгодна да беше работата на станцията.

Войнишката жена, която слушаше разговора, се намеси:

— Андрюха още не се е главил, Аксиня е в селото.

— О! — каза старият. — Иди я викай.

И в същия миг войнишката жена размаха ръце и тръгна да я дири. Маланка излезе на двора, сложи стълбата и се покачи на сайванта; скоро след нея излезе и се скри Тихон. Старата прибираше гърнетата, старият лежеше на печката и нареждаше парите, донесени от Тихон. Гришка отиде да пасе добитъка и взе със себе си малкия Сьомка, войнишкото дете.

— Аксиня ходила у Илюхини да главява сина си. Сега е у кума Степан, поръчах й да дойде — каза войнишката жена, — а старите се събрали на улицата, ливадите ще разпределят.

— А Тихон къде е?

— Няма го, и Маланка я няма.

Старият помрънка малко, но нямаше как, стана, обу се и излезе на двора. Откъм хамбара той като че дочу да говорят Маланя и Тихон, но щом се приближи, гласовете утихнаха.

„Ех, да правят, каквото знаят — помисли той, — младежка работа, ще ида сам.“

Като се поразговори с мужиците за ливадите, старият се отби при кума си, споразумя се с Аксиня за седемнадесет рубли и доведе у дома работника. Привечер старият беше съвсем пиян. Тихон също цял ден не беше у дома. Народът се весели до късна нощ на улицата. Само старата и новият работник Андрюшка бяха останали в къщи. Работникът се хареса на старата: беше тих, слабичък момък.

— Имай милост към него, Афромевна — каза майка му, като си отиваше. — Той ми е един-единствен. Кротко момче е и не го мързи да работи. Но тази пуста наша немотия…

Афромевна обеща да го гледа добре и на вечеря му слага два пъти каша. Андрюшка яде много и все мълчеше. Като се навечеряха и майка му си отиде, той дълго седя на пейката мълчалив и все гледаше жените, особено Маланя. Маланя на два-три пъти го дига от мястото му под предлог, че трябвало да вземе нещо. И за нещо се смееше с войнишката жена, като гледаше към него. Андрей се изчерви и все мълчеше. Когато се прибра старият пиян, той се засуети, не знаеше къде да иде да спи. Старата го посъветва да иде на гумното. Той взе връхната си дреха и излезе. Надвечер у Ермелини доведоха на квартира двама войници, които бяха замръкнали в селото.

Бележки

[0] Разказът „Тихон и Маланя“ се явява като начало на нова, разширена редакция на „Идилия“, която останала незавършена. Толстой завършил само първата глава. Някои мотиви и образът на героинята от разказите „Идилия“ и „Тихон и Маланя“ са развити по-късно в „Дявол“ — произведение от последния период в творчеството на писателя.

Над разказа „Тихон и Маланя“ Толстой е работил по същото време, когато е работил и над „Идилия“. В края на 1862 година той изоставил „Тихон и Маланя“ и вече не се върнал към него.

Разказът бил напечатан най-напред през 1911 година във втория том на „Посмъртни художествени произведения на Лев Николаевич Толстой“ под редакцията на В. Г. Чертков. ↑

[1] Осьминник — старинна мярка за земя; четвърт десетина. ↑