Вместо послеслов

През VI в. пр.н.е. в Китай се появяват мислители, придържащи се към нетрадиционен за тази страна подход към живота — „недействие“ („у-уей“), ненамеса в естествения ход на нещата, който се следва, без да го коригираш и без да го оценяваш. Този подход бил формулиран в две книги — „Дао дъ дзин“ и „Джуан дзъ“, приписвани съответно на философите Лао Дзъ и Джуан Дзъ, които смятали, че всички концепции за подобряване на света са в действителност вредни, тъй като налагат на другите хора определена схема на мислене. Тези двама мъдреци ни учат, че всяко нещо във Вселената е създадено от Космическия Път (Дао), който също е и източник на хармония и равновесие. Затова всичко на този свят — от растенията и животите до хората — е прекрасно в своето естествено състояние и трябва да си остава такова. Безкрайният път на Вселената е несравнимо по-мъдър от който и да било човек, затова ние правим грешка, като се опитваме да променяме света. В действителност по този начин се стремим към утвърждаване на собствения си „аз“ и се опитваме да подменим мъдростта на Вселената с ограниченото си познание. Китайските философи твърдели, че най-добри са онези управници, които оставят хората на мира да процъфтяват от само себе си. Хората са наясно как да живеят дори и без да им бъдат налагани отвън някакви морални принципи като например справедливост или уважение към по-възрастните. Нещо повече, самото проповядване на такива норми би могло да е знак за липсата им у самия проповядваш.

На авторите на даоистските трактати е присъщо дълбоко усещане за тайната и могъществото на вселенското Дао, намиращо се навсякъде за онези, които знаят как да го намерят.

Според даоистските представи Вселената е единно цяло и човекът не може да бъде изолиран в нея. Всяко същество и всяка вещ са част от безкрайния поток, който тече неспирно и в който намират равновесие противоположни сили. Вселената представлява непрекъсната система еволюционни и други промени и човекът е тяхна неразделна част. Няма нищо стабилно и абсолютно. Невъзможно е да се направи схема на свят, в който всичко непрекъснато взаимно прониква, умонастроенията нямат никаква стойност, а реалността свидетелства за заплетена, неявна взаимовръзка на всяка вещ с нейната противоположност. Ето защо понятията могат да се изразяват единствено чрез символи, когато реалността се описва единствено чрез аналогии с друга, също тъй сложна реалност.

Най-добра представа за характера на Дао дава равновесието и взаимодействието на двата известни основни противоположни принципа: Ин и Ян. Те символизират две полярности, които присъстват във всяка вещ, като се противопоставят и същевременно допълват. Нищо не е „само Ин“ или „само Ян“, но е възможно един от двата принципа да преобладава, без обаче да унищожи изцяло другия.

Основоположникът на даоизма — Лао Дзъ (букв. „Старият Учител“, но може да се преведе и като „Старото Дете“), се казвал Ли Ър, роден между 604 и 571 г. пр.н.е. Според легендата, той бил роден „от само себе си“ („дзъжан“), и също от себе си създал целия този огромен и пъстър свят, и после седемдесет и два пъти се показвал прел света. Но той е и просто човек, живял дълъг и външно незабележим живот. Легендата го рисува като пазител на императорския архив, съвременник на Конфуций. Разказва се, че Лао Дзъ се бил срещал с бъдещия основател на конфуцианството, но се отнесъл скептично към вярата на Конфуций в силата на нравствената проповед. След като загубил изцяло вярата си в човека, яхнал един бивол и се запътил някъде на запад, откъдето не се завърнал. (По-популярна версия твърди обратното, че Лао Дзъ е тръгнал на запад, за да помага още по-ефективно на хората.) А за сбогом, по молба на началника на граничния пост, през който напускал Китай, Лао Дзъ оставил на потомците малка книжка „от пет хиляди думи“. Това съчинение, обикновено наричано „Дао дъ дзин“ („Трактат за Пътя и Добродетелта“), станало основен канон на даоизма.

В редицата на пророците на Дао до Лао Дзъ стои философът Джуан Джоу (известен също като Джуан Дзъ), който бил реално историческо лице. Живял през последните десетилетия на IV в. пр.н.е. — време на процъфтяваща свободна мисъл и остро съперничество на различни философски школи. Джуан Дзъ бил голям ерудит, но предпочитал да стои настрана от самодоволните учени — любители на спора, подвизавали се в дворовете на императора и местните управници. Много години той заемал скромната длъжност управител на плантация лакови дръвчета, а после излязъл в оставка и живял до края на дните си в родното си село.

През 80-те години на II в. н.е. човек на име Джан Дзюе организирал народно движение, наречено „Тайпин^[1] Дао“ („Път на Върховната хармония“) и обявил, че в началото на следващия шестдесетгодишен цикъл (от 184 г. н.е.) стихията Земя ще стане доминираща и ще унищожи силата на династия Хан. В посочената година няколко хиляди последователи на Джан вдигнали въстание в провинциите по целия Северен Китай, опитвайки се да създадат собствена държава на основата на даоистката традиция. Те влезли в историята под името „Жълтите кърпи“, тъй като на главите си връзвали кърпи от жълт плат, символизираш стихията на Земята. Предводителите им били едновременно свещеници и военни командири. Те твърдели, че една болест може да се изцери чрез изповядване на предизвикалите я грехове, и извършвали обреди, като молели боговете да дарят безсмъртие на душите на предците им. Главен бог им бил господин Лао — обожественият легендарен мъдрец Лао Дзъ, смятан за създател на Вселената. „Жълтите кърпи“ имали и собствена свещена книга — „Тайпиндзин“ („Канон на Върховната хармония“), откъси от която се запазили и до наши дни.

Нравственото учение на „Тайпиндзин“ е обобщено в следния списък тежки грехове и техните последствия:

• Натрупване на Дао — източник и устройство на Вселената — и запазването му за собствена употреба и отказ да бъде преподавано на други за спасението им. Извършващите този грях прекъсват Небесното Дао на живота и предизвикват гнева на Небето.

• Натрупване на вътрешна жизнена сила Де и отказ да бъде преподавана на други, за да могат те да подхранват своята жизнена енергия. Това прекъсва подхранващата Дъ на Земята и предизвиква гнева й.

• Трупане на богатства и отказ да се помага на бедните, като се оставят да умрат от глад и студ. Тези блага принадлежат на Средната Хармония („Джунпин“), т.е. на човечеството, и служат за средство, чрез което проявяват щедростта си Небето и Земята. Те трябва да се държат в обращение, за да може всеки да има това, от което има нужда. Прекъсващите това обращение и натрупващите онова, което не им принадлежи, са врагове на Хармонизираното Дихание на Небето и Земята.

• Да знаеш, че Небето притежава Дао и да презираш това Дао, да отказваш да го изучаваш за собствено спасение и придобиване на дълъг живот. Това се отнася и за презрителното отношение към тялото, завещано от предците. Такъв човек е лишен от Дао и е обречен да умре.

• Да знаеш, че е добре да упражняваш Де, но да не насочваш учението към добро, да правиш зло заради презрение към самия себе си. Това означава да въстанеш против Земята, която обича Дъ.

• Човек, на когото Небето е дало мускули и физическа сила, за да се изхранва и облича сам и който живее в празнота и паразитира върху богатите, извършва смъртен грях. Защото Небето и Земята произвеждат богатствата, необходими на човека, и следва той да черпи от тях според силите и потребностите си. А ако той не полага усилия и не може да получи каквото му трябва от другите, то той неизбежно ще стигне до кражба. Тогава той ще стане враг на Средната Хармония.

Въстанието на Жълтите кърпи било потушено през 184 г., но по същото време в Западен Китай действала друга подобна група, просъществувала много повече време — „Пътят на небесните учители“ („Тиеншъ Дао“). Тази религиозна секта основала собствена държава начело с „небесния учител“ Джан Лу, чиито чиновници били същевременно духовници. Последователите на „Пътя на небесните учители“ почитали също обожествения Лао Дзъ и смятали книгата му „Дао дъ дзин“ за свой каноничен текст.

Когато в началото на IV в. от север започнали нашествия на номадски племена, мнозина китайски аристократи избягали на юг и пренесли там религията на „небесните учители“. Тук, в околностите на съвременния Нанкин, те били посрещнати от лидерите на Юга, които от доста време се занимавали с алхимия и се покланяли на свои собствени богове. В резултат от взаимодействието им възниква даоизмът в сегашния му вид. Към края на IV в. някои духовници вече имали свои школи, били подробно разработени ритуалите, утвърдени каноничните книги на класически китайски език и десетки божества с различна степен на могъщество. До каноничните текстове имали достъп единствено учителите и обучаваните от тях лица. Тези съчинения съдържали имената на божества и тайни молитви за низвеждане на божествената сила на звездите в тялото на адепта. Медитацията била неделима част от даоизма. Тя включвала установяване на много точна вътрешна топография, създадена по модел на „дворец“ (Даоистите виждали човешкия организъм като дворец на много нива или като алхимическа стълбичка, където протича трансформация на жизнената субстанция в „зародиш на безсмъртието“), в който даосът настанявал боговете си и където ги посещавал за поклонение и общуване.

Подготвяйки се за ритуала учителите трябвало да медитират и да избягват полови сношения, алкохола и някои видове храна. След няколкомесечна, а понякога и няколкогодишна подготовка телата им се зареждали с енергията на звездите, която те можели да препредават към земята чрез ритуални песнопения и движения.

Макар в „Дао дъ дзин“ непрекъснато се изтъква превъзходството на Небитието пред съществуването и Празнотата над пълнотата, не следва опростено да разглеждаме тези положения като отричане на живота. Напротив, висша цел на даоса е постигане на безсмъртие. Тази цел органично се вписва в сложната теория за икономия на тялото на Космоса.

Човешкото същество е одухотворено, както и Вселената, от изначално дихание, което се състои от Ин и Ян — женското и мъжкото начала, Земята и Небето. Феноменът на живота се отъждествява с това дихание, скрито във всяко жизнено проявление. Ако бъде пазено и подхранвано, човешкото същество може да постигне безсмъртие. Техническите похвати като тайдзи; ембрионалното дишане, включващо все по-продължително задържане на диханието както при вдишване, така и при издишване; „изкуството на спалнята“, чиято същност е блокиране на семенния канал с цел възпрепятстване на еякулацията, и други си поставяли за цел постигане на безсмъртие и във всички случаи енергията на адепта се разпределяла по такъв начин, че да запази или увеличи жизнения му ресурс.

Целта на даоската алхимия е в създаване на еликсир на безсмъртието. Във външна среда той присъства като някаква субстанция, която може да бъде погълната от организма; във вътрешната алхимия („ней дан“), възникнала през епохата Тан (618–907), той представлява същия онзи вътрешен ресурс, който даосите се стремят да изкристализират, съхранят и умножат чрез описаните по-горе техники. С помощта на „ней дан“ златистият еликсир достига мозъка и оттам попада в устата. След като се преглътне, еликсирът става Свещен зародиш, който след шестмесечно развитие преобразява даоса в земен Безсмъртен. След девет години изпълнение на ритуалите формирането на Безсмъртния е завършено.

Класически трудове по вътрешна алхимия са сборниците „Дао Шу“ („Опората на Дао“, около 1140 г.) и „Сючън Шъшу“ („Десет писания за културата на съвършенството“, след 1200 г.).

През 1926 г. в Шанхай за пръв път е издаден даоисткият канон „Дао дзин“ — 1 120 тома.