Карел Чапек
Изчезването на господин Хирш

— Това, което ви разказа писателят Яндера — каза господин Таусиг, — не беше лоша история, но има една много голяма слабост: не е станало в Прага. Знаете ли, дори и в криминалните работи човек трябва да държи на родното. Какво ни интересува, моля ви се, някаква история, която се е случила в Палермо или не знам къде си, по дяволите? Какво ни ползува нас тая работа? Но когато се удаде някое по-сполучливо престъпление в Прага, господа, то това просто ме ласкае; тогава аз си казвам: Сега за нас се говори по целия свят и на човек просто му е драго някак си. А освен това близо до ума е, че на такова място, което ще се прочуе с някой свестен криминален случай, може да се върти и добра търговия; това говори, че там хората живеят на широка нога, нали така, и изобщо буди доверие. Престъпникът, разбира се, трябва да бъде хванат.

Не знам дали си спомняте случая със стария Хирш на Длоуха тршида; той имаше там кожарски магазин, но от време на време се занимаваше и с продажба на персийски килими и други ориенталски предмети; той, знаете ли, дълги години беше имал някакво търговско предприятие в Цариград — но там закъса нещо и с черния си дроб; затова беше мършав като умряла котка и кафяв, сякаш го бяха извадили от дъбилно каче, а пък търговците на килими от Армения или от Смирна го търсеха, защото той им знаеше табиетите и можеха да намерят с него общ мошенически език. Големи разбойници са тия арменци; и евреите слагат в джоба си. Та тоя, Хирш, значи, държеше кожите си в партера, откъдето по една виеща се стълбичка се отиваше в кантората му; зад кантората беше жилището му и там седеше госпожа Хиршова; тя беше толкова дебела, че изобщо не можеше да ходи.

Веднъж към обяд един от продавачите му се качил горе в кантората да пита господин Хирш дали да изпратят кожи на кредит на някой си Вайл в Бърно; но Хирш го нямало в кантората. Това било странно наистина, нали, но продавачът си казал, господин Хирш трябва да е влязъл нещо при госпожа Хиршова в съседната стая. След малко обаче отгоре слязла слугинята да вика господин Хирш за обяд.

— Как така за обяд — казал продавачът, — нали господин Хирш си е в къщи.

— Ами, в къщи — рекла слугинята, — госпожа Хиршова седи цял ден в стаята до кантората и не го е виждала от сутринта.

— Че и ние — казал продавачът — не сме го виждали, нали, Вацлав? — обърнал се той към слугата. — В десет часа му занесох пощата — продължил продавачът — и господин Хирш ме нахока, задето не сме изпратили напомнително писмо на Лембергер заради телешките кожи; и оттогава не си е подавал носа от кантората.

— Божкее — възкликнала слугинята, — ам’ че него го няма в кантората; да не е отишъл нейде в града?

— Оттука през магазина не е минавал — казал продавачът, — не може да не сме го видели, нали, Вацлав; да не е излязъл отзад през апартамента.

— Как ще е минал оттам — казала слугинята, — нали госпожата щеше да го забележи?

— Чакайте, чакайте — рекъл продавачът, — когато го видях, беше с халата си и по чехли; идете вижте дали е обул обувки, галоши и дали е облякъл балтона си.

Това се беше случило през ноември, когато непрекъснато валяха дъждове.

— Ако се е облякъл — каза продавачът, — значи, е отишъл някъде в града; а ако не, трябва да си е в къщи някъде.

Слугинята, значи, хвръкнала нагоре, но след малко се връща цялата ужасена.

— Господи боже мой — обръща се тя към продавача, — господин Хуго, та той, господин Хирш, нито се е обувал, нито се е обличал; а госпожа Хиршова казва, че не е могъл да мине през апартамента, нали е щял да мине през стаята й?

— През магазина също не е минавал — казал продавачът; — днес той изобщо не е влизал в магазина, само ме повика в кантората заради пощата. Вацлав, елате да го търсим!

Най-първо, значи, изтичали в кантората; там всичко си било в ред, само в ъгъла стояли няколко килима, навити на роло, а върху бюрото му било поставено недописаното писмо до Лембергер; над масата пък горяла газовата лампа.

— Е, сега вече е сигурно — казал Хуго, — че господин Хирш не е излизал — ако беше излязъл, щеше да загаси лампата, нали така. Трябва да е някъде в апартамента.

И те взели, та претърсили целия апартамент, но не намерили и следа от него. Госпожа Хиршова, която седяла във фотьойла си, се разплакала горчиво; по-късно Хуго разправяше, че му се струвало, че пред очите му се тресе цяла грамада застинала пача.

Госпожа Хиршова — казал Хуго (интересно как поумняват тия млади евреи, когато е нужно), — госпожа Хиршова, не плачете; господин Хирш не може да е избягал, нали кожите вървят на пазара, а освен това не е инкасирал вземанията си, нали; той, шефът, не може да не бъде някъде. Ако не се намери до вечерта, ще съобщим в полицията, но не по-рано; нали знаете, госпожа Хиршова, това може да напакости на фирмата.

Чакали, значи, те до вечерта и през цялото време търсили, но от господин Хирш нямало и помен, След като затворил магазина в определения час, господин Хуго отишъл в Дирекция на полицията да съобщи, Че господин Хирш се е изгубил. От полицията изпратили детективи; и нали знаете как стават тия работи, те преровили всичко в магазина и жилището, но не открили и най-малката следа; и кръв дирели да открият по пода, но никъде нищо не се намерило; и затова временно запечатали кантората. След това подложили на разпит госпожа Хиршова и останалия персонал, искали да научат какво е станало тая сутрин в магазина. Но никой за нищо особено не можел да се сети; само Хуго си припомнил, че след десет часа при господин Хирш идвал господин Лебеда, търговски пътник, и разговарял с господин Хирш десетина минути. Потърсили господин Лебеда и, разбира се, го намерили в кафене „Бристол“ да играе рамшъл. Лебеда се опитал веднага да скрие банката, но детективът му казал:

— Господин Лебеда, днес идваме не заради картите, а заради господин Хирш, господин Хирш е изчезнал и вие сте последният, който го е видял.

Хубаво, ама и господин Лебеда не можел да им каже нищо: идвал бил при господин Хирш заради някакви трансмисионни ремъци и не забелязал нищо особено; само Хирш му се сторил по-мършав от друг път.

— Много сте отслабнали напоследък, господин Хирш — казал му той.

— Дрън-дрън — прекъснал го комисарят, — и на кука да беше станал, пак не би могъл да се изпари във въздуха, все някоя кост или косъм щяха да останат от него, нали. В чантата си също не бихте могли да го изнесете.

Сега слушайте какво става по-нататък, той, тоя случай, си има още един край. Нали знаете гардеробите по гарите, дето пътниците си оставят куфарите и разни други неща. Та два дена след изчезването на господин Хирш служителката в гардероба на гарата казва на прислужника, че й бил оставен на гардероб един куфар, който никак не й харесвал.

— Не знам защо — казала тя, — ама просто ме е страх от тоя куфар.

Прислужникът, значи, отишъл, помирисал куфара и й казва:

— Знаете ли какво, госпожа, я по-добре съобщете за него в полицията.

Дошли полицаите и довели едно полицейско куче, а то, като подушило куфара, започнало да ръмжи и се наежило. Това вече им се сторило подозрително и затова отворили куфара: а в него намерили натъпкан трупа на господин Хирш, облечен в халат и с чехли на краката. И тъй като страдал от черен дроб, бил се вече вмирисал, бедният. А в шията му пък се било впило едно яко въженце: удушен бил. Но най-чудното било как е могъл заедно с халата и чехлите си да напусне кантората и да попадне в куфара на гарата.

Тоя случай, значи, го бяха възложили на инспектора Мейзлик. А той, щом погледнал трупа, веднага забелязал, че по лицето и ръцете му имало едни такива зелени, сини и червени петна; това толкова повече се хвърляло в очи, защото, нали ви казах, господин Хирш беше с едно такова кафеникаво лице. Интересни признаци на разложение, казал си господин Мейзлик и опитал да разтрие едно от петната с носната си кърпичка; оказало се, че петното се изтрива.

— Я слушайте — казал той на останалите, — тая работа ми прилича на някаква анилинова боя. Трябва да надзърна още веднъж в кантората.

В кантората той най-първо се заел да търси някакви бои, но не се оказало нищо от тоя род; изведнъж погледът му се спрял върху навитите на роло персийски килими. Той развил един от тях и като наслюнчил носната си кърпичка, взел да трие една от сините шарки по килима; кърпата посиняла.

— Ей, че боклук са тия килими — казал комисарят и продължил да търси.

На бюрото на господин Хирш в капачката на мастилницата открил две или три угарки от турски цигари.

— Да имате пред вид за друг път — обърнал се той към един от детективите, — когато се продават персийски килими, винаги се пуши цигара след цигара; това е един такъв ориенталски обичай.

След това повикал Хуго.

Господин Хуго — казал му той, — след господин Лебеда тук е идвал още някой, нали?

— Идва — казал господин Хуго, — но господин Хирш никога не обичаше да говорим за това. „Вие си гледайте кожите, казваше ни той, от килимите няма какво да се интересувате; това си е моя работа.“

— Разбира се — казал господин Мейзлик, — защото килимите са контрабандирани; погледнете, на нито един от тях няма металическа пломба. Ако господин Хирш не беше вече на оня свят, щеше да си има неприятности на улица „Хибернска“ и щеше да плати такава глоба, че шапката му щеше да хвръкне. Хайде, казвай по-скоро кой е идвал тук!

— Ами — отзовал се Хуго — към десет и половина в открита кола пристигна един арменски или не знам какъв евреин, възпълен такъв, с жълтеникаво лице, и на турски език — турски ли беше, какъв беше, не знам — попита за господин Хирш. Аз му посочих пътя нагоре към кантората. А подир него вървеше един дългуч, слугата му, сух като кука и черен като черна котка, и носеше на рамо пет големи навити на роло килима; даже ние с Вацлав се учудихме как може да го носи всичко това. Двамата, значи, влязоха в кантората и стояха там петнайсетина минути; не че ни беше грижа за тях, но непрекъснато чувахме гласа на оня мошеник, който говореше с господин Хирш. След това слугата се появи горе на стълбището и тоя път на рамото му имаше само четири рола; аха, рекох си аз, господин Хирш пак е купил едно парче. Да, а пък арменецът, като беше на вратата, се обърна и каза още нещо на господин Хирш в кантората, но какво, не можах да разбера. Е, след това дългучът метна килимите в автомобила и си заминаха. Аз не ви казах, защото във всичко това нямаше нищо особено, нали така — каза Хуго. — Колко такива търговци на килими са идвали у нас и всички до един са еднакви разбойници.

— За ваше сведение, господин Хуго — обърнал се Мейзлик към него, — в това посещение все пак е имало нещо особено: оня дългуч в единия от навитите на роло килими е изнесъл трупа на господин Хирш, разбирате ли? Дявол да го вземе, та вие не може да не сте забелязали, че тоя тип е слизал по стълбите с по-голяма мъка, отколкото ги е изкачил преди това!

— Вярно — казал Хуго и пребледнял, — той наистина се беше прегърбил целият. Ама, господин комисар, това не е възможно; оня, дебелият арменец, вървеше след него и на вратата все още говореше с господин Хирш!

— Е да — казал доктор Мейзлик, — разговарял е с празната кантора. А и преди това, докато дългучът е душил господин Хирш, господарят му също така през цялото време е дрънкал врели-некипели, нали. Господин Хуго, тоя арменски евреин е май по-хитър от вас. След това в навития на роло килим те закарали трупа на господин Хирш в хотела, но тъй като валяло дъжд, долнокачественият, боядисан с анилинови бои килим си е пуснал боята върху господин Хирш. Това е ясно като зел Кольо, дал Кольо, нали. В хотела те поставили тленните останки на господин Хирш в куфара, а куфара изпратили на гарата; такава е, значи, цялата работа, господин Хуго!

Докато господин Мейзлик се занимавал с тези работи, тайните открили вече следите на арменеца. На куфара, знаете ли, имало етикета на един берлински хотел — от това се виждало, че арменецът давал солидни бакшиши; трябва да знаете, че хотелските портиери чрез тези етикети сигнализират по цял свят колко пари струва клиентът, дали е циция или пък има щедра ръка. И понеже арменецът давал богати бакшиши, берлинският портиер добре го запомнил: името му било Шмекерян и пътувал по всяка вероятност през Прага за Виена; но го хванаха след това чак в Букурещ; там се и обесил в предварителния арест. Защо убил господин Хирш, това никой не можа да разбере, най-вероятно е да са имали някакъв търговски спор още от времето, когато господин Хирш е бил в Цариград.

От тоя случай се вижда — завърши господин Таусиг замислен, — че в търговията главно нещо е солидността. Ако арменецът беше търгувал със свестни килими, а не с такива, които са боядисани с евтини анилинови бои, работата не е щяла да се разкрие така скоро, нали? Така е, да продаваш боклук, не се рентира.