Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jehla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sashodi (2011.)

Издание: Карел Чапек. Избрани творби. Народна култура, София, 1971. Библиотека „Световна класика“.

История

  1. — Добавяне

— Аз не съм имал наистина вземане-даване със съдилищата — каза господин Костелецки, — но ще ви кажа, че много ми допадат при тях оная изключителна акуратност и ония сложни процедури и формалности, с които често пъти се отличава съдопроизводството, макар и да се касае за нищо и никаква работа. Всичко това буди особено доверие към правосъдието. Ако правосъдието е взело в едната си ръка везните, то нека бъдат те поне аптекарски, щом с другата ръка държи меча, то нека поне е остър като бръснач. Това ми припомня една случка, която стана на нашата улица.

 

 

Портиерката на един от съпритежателските домове, някоя си госпожа Машкова, купила кифлички един ден в бакалията, нахапала едната и както взела да дъвче, изведнъж нещо я уболо в небцето; бръкнала с пръсти в устата и извадила игла, която се била забола в небцето. Отначало се учудила, но след малко изтръпнала: Боже господи, та аз можех да глътна тая игла и тя щеше да ми пробие стомаха! Можех да си отида за едното чудо! Това не бива да се остави така! Трябва да се разбере кой е тоя хубостник, който е нагласил иглата в кифлата. Речено-сторено, занесла тя иглата и недоядената кифличка в полицията.

Но какво можела да направи полицията, повикали бакалина и пекаря, който пекъл кифличките, изслушали единия и другия, разбира се, никой от тях не признал, че иглата е негова. След това полицията предала работата в съда, защото, ако искате да знаете — в случая се касаело за лека телесна повреда. Съдия-следователят, един добросъвестен и педантичен службаш, отново разпитал бакалина и пекаря; и двамата се кълнели и напълно изключвали възможността иглата да е попаднала в кифличката у тях. Съдия-следователят направил оглед в бакалницата и установил, че там няма никакви игли. След това посетил и пекаря, за да види как се пекат кифличките; стоял цяла нощ в пекарницата и наблюдавал как се замесва тестото, как го оставят да втаса, как се напалва пещта, как се изплитат кифличките и се слагат в пещта, докато придобият златист цвят. По този начин той установил, че при печенето на кифличките наистина не се употребяват никакви игли. Между другото, няма да повярвате колко хубава работа е това печенето на кифлички и особено печенето на хляб. Дядо ми, бог да го прости, имаше пекарница, аз оттогава помня. Трябва да знаете, че при печенето на хляба има две или три големи и, кажи го, почти свещени тайнства. Първото тайнство е начинът, по който се забърква квасецът; оставя се да стои в специални плитки нощви и там под капака се извършва скрита промяна, трябва да дочакаш, докато брашното и водата се превърнат в жива мая. След това се разбърква тестото и се размесва с бъркалката; това действие вече напомня някакъв религиозен танц или нещо от този род. После тестото се покрива с един чаршаф и се оставя да втаса; това е второто тайнствено превращение, тестото тържествено и величествено се надига и бъбне, а ти, колкото и да си любопитен, не смееш да повдигнеш чаршафа и да надзърнеш — и ще ви кажа, това е толкова красиво и чудно, колкото и бременността. Аз винаги съм имал впечатлението, че нощвите крият в себе си нещо женствено. А третото тайнство е самото печене, онова, което става с мекото и бледо тесто в пещта; боже мой, та когато извадите златния и кафявочервен самун хляб от пещта и той ухае така, че дори и пухкавото бебче не може да бъде по-дъхаво, това е същинско чудо — и аз мисля, че през време на тези превращения в пекарните би трябвало да бие камбана, както в църквите през време на приношението на светите дарове.

Но да си дойда на думата, съдия-следователят се озовал в задънена улица; да не помислите обаче, че дигнал ръце, не, не бил той от тия. Взел иглата и я изпратил в химическия институт, за да установят там дали иглата е попаднала в кифлата преди печенето или след него; той, съдията, си бил такъв, имал особена слабост към научните експертизи. По това време в химическия институт имало някой си професор Ухер, един много учен господин с голяма брада. Като получил иглата, страшно се разфучал и започнал да ругае съдилищата, задето не знаели какво искат от него; преди известно време му били изпратили толкова развалени вътрешности, че дори и просекторът не можел да изтрае; и какво общо можел да има институтът с някаква си игла? Но след това размислил, не знам какво му бръмнало в главата, работата взела да го интересува, разбирате ли, от научна гледна точка. А бе то, рекъл си той, може би иглата наистина претърпява някакви промени, когато попадне в тестото, а може би се изменя през време на печенето; докато втаса, в тестото се образуват някакви там киселини и тям подобни, а пък през време на печенето повърхността на иглата може да се накърни или, с други думи, да корозира; това, разбира се, би могло да се установи с микроскопа. И той се заловил за работа.

Най-първо закупил няколкостотин игли, и то съвсем чисти, както и ръждясали в по-малка или по-голяма степен, и започнал да пече кифли в института. При първия експеримент той поставил иглите още в маята, за да установи как им действува процесът на квасенето. При втория опит ги сложил в току-що замесеното тесто. При третия във втасващото тесто. При четвъртия във втасалото вече тесто. След това ги сложил в тестото непосредствено преди печенето. После през време на печенето. След което вкарал иглите в още топлите кифлички; и накрая вече в готовите, изстинали продукти. След това повторил цялата серия от опити още веднъж, за проверка. С една дума, цели две седмици в химическия институт не се занимавали с нищо друго освен с печенето на кифлички с игли; професорът, доцентът, четиримата асистенти и прислужникът всекидневно замесвали тесто, пекли, изпичали кифлички, след което правели микроскопични изследвания и сравнявали съответните игли. Всичко това наложило още една седмица упорит труд; но накрая се установило с положителност, че въпросната игла била забодена в опечена вече кифличка, защото микроскопично тя представлявала същата картина, която и опитните игли, които били забодени в изпечените вече готови кифлички.

Въз основа на експертизата съдия-следователят решил, че иглата е попаднала в кифличката или в самата бакалница, или през време на пренасянето на кифличките от пекарницата в бакалницата. Едва тогава пекарят се плеснал по челото: „Хей, дявол да го вземе, та аз тъкмо тоя ден изгоних чирачето, което разнасяше кифличките с един кош!“ Призовали момчето и то признало, че заболо иглата в кифличката, защото искало да отмъсти на майстора. Момчето поради непълнолетие получило само мъмрене, но майсторът-пекар бил осъден условно да плати петдесет крони глоба, защото отговарял за персонала си. Ето ви, значи, един прекрасен пример за това, колко прецизно и солидно е правосъдието.

Работата обаче има и друга страна. Знаете ли, ние, мъжете, притежаваме едно особено честолюбие или твърдоглавост, или не знам как да го нарека; с една дума, след като в химическия институт започнали да правят опитите с кифличките, ония, химиците де, решили, че ако ще пекат кифлички, ще трябва да ги правят хубави. Отначало, разбира се, те не били за пред хората: и недостатъчно втасали били, и недостатъчно угледни на вид; но колкото по-нататък се отивало, толкова по-хубави ставали. След това вече започнали да ги посипват с мак, със сол и ким и така хубаво ги изплитали, че да ти е драго да ги гледаш. Накрая тия учени взели да се хвалят, че такива прекрасни, крехки и чудно изпечени кифлички, каквито правели те в химическия институт, нямало никъде в Прага.

 

 

— Вие наричате това твърдоглавост, господин Костелецки — добави господин Лелек, — но аз бих казал, че то е нещо като спорт; една особена страст, знаете ли, да се даде възможно най-доброто постижение. Истинският мъж не прави това заради резултата, често пъти той не си струва труда; но защото това е особен род игра, едно такова самоволно предизвикано напрежение на силите. Аз бих илюстрирал твърдението си с един пример; но може би вие ще кажете, че това е глупост и не подхожда за случая.

Става дума за следното: на времето, когато все още работех в счетоводството и изготвях баланса в края на полугодията, случваше ми се понякога сметката да не излезе: така например веднъж ми липсваха в касата тъкмо три халера. Разбира се, нищо не ми струваше да извадя от джоба си трите халера и да ги сложа в касата, но в такъв случай играта нямаше да бъде чиста; знаете, от счетоводна гледна точка това би било неспортменско; в такъв случай трябва да се намери в кое точно от някакви си там четиринайсет хиляди пера е направена грешката. И ще ви кажа откровено, че преди баланса аз винаги се радвах при мисълта, че ще се случи подобна грешка.

В такъв случай аз оставах в счетоводството дори и цяла нощ, натрупвах пред себе си цяла грамада счетоводни книги и започвах да търся. И много интересно, аз не възприемах колоните от цифри като обикновени номера, а като предмети. В някои моменти си представях, че се катеря по тези цифри нагоре, като че ли това беше стръмна скала; или пък че се спускам по тях като по стълба в някаква шахта. Имаше моменти, когато се чувствувах като ловец, който се промъква през гъсталак от цифри, за да изненада някакво рядко и плахо животно; това бяха трите халера. Или пък имах чувството, че съм детектив и дебна в тъмнината зад някой ъгъл; хиляди фигури минават покрай мене, но аз чакам търпеливо, за да хвана за яката тоя мошеник, тоя злосторник, тая счетоводна грешчица. Друг път пък ми се струваше, че седя на брега на някаква река с въдица в ръката и чакам да клъвне риба; изведнъж дръпвам въдицата, хванах ли те най-после, женке, а! Но най-често ми се струваше, че съм ловец и че се скитам нагоре-надолу из росния боровинак; такова удоволствие от движението и собствената си сила изпитвах, такава една особена свобода, особено напрежение, като че ли изживявах някакво приключение. Можех да издържа по цели нощи да преследвам трите халера и когато най-сетне ги откривах, аз вече дори и не забелязвах, че това са само някакви си мизерни три халера; за мене те бяха истински трофей и аз си отивах да спя като победител, опиянен от възторг, търкулвах се в леглото си едва ли не с обувките. И това е всичко.

Край