В. Шишаков
Предговор

През XVIII век под натиска на революционните движения господството на феодализма в Западна Европа се подкопава. Заедно с него претърпява жестоко поражение и римокатолическата църква, която в името на бога е освещавала и защищавала властта на феодалите. Пред очите ма хората, годни да мислят трезво, религията се изправя в своята истинска светлина — като духовна отрова, като преплитане на първобитно невежество, груби суеверия и жестоко насилие над човешката съвест. Към средата на XIX век обаче, съзряла в лицето на работническата класа смъртоносна опасност за своето господство, буржоазията се разкайва за свободомислието, с което се е кичела, докато водела битката със защитниците на стария обществен строй. Тя се обръща за помощ към служителите на религията в борбата срещу революционните настроения на трудещите се. Свободомислието, което най-добрите представители на буржоазията са обосновавали и разпространявали по времето, когато се е водела борба на живот и смърт срещу надмощието на светските и духовните феодали, сега започва да заплашва господството на капиталистите.

Религиозните организации и служителите на култа, които винаги и всякъде са защищавали всичко крайно реакционно и изостанало, с най-голяма готовност се заемат да помагат на буржоазията. Те се залавят да освещават капиталистическото наемно робство, а капиталистите — да се грижат за благополучието на свещенослужителите. През април 1884 г. римският папа Лъв XIII отправя към вярващите послание, озаглавено по-сетне с началните си две думи: „Родът човешки“. В него папата призовава на решителна борба срещу безбожието, срещу всички, които не признават ръководната роля на римокатолическата църква и протестират срещу класовото потискане на трудещите се. Посланието обявява неверието в бога и свободомислието изобщо за работа на „княза на тъмнината“ — на дявола, за негово оръжие, за следствие от омразата на дявола срещу християнството. Тази папска енциклика е била своеобразен позив към реакционните сили за поход срещу атеизма и свободолюбието.

Огромен е бил възторгът на професионалните защитници на религията, когато научили, че посланието на Лъв XIII оказало въздействие дори на един от най-яростните волнодумци по онова време, на френския журналист Габриел Пажес, който пишел под псевдонима Лео Таксил.

Габриел Антоан Жоган-Пажес (1854–1907), роден в Марсилия, придобил бързо известност с цяла поредица литературни произведения, които осмивали язвително религията и църквата. На младини бил възпитан от йезуитите и това му откривало широк път за голяма църковна дейност. Но той изоставил учителите и наставниците си и се заел разпалено да изобличава лицемерието, фалша и прикриваното с лицемерие тяхно користолюбие. През 1879 г., когато Пажес-Таксил бил на 25 години, излязла неговата първа антиклерикална книга „Долу калимявката!“. През следващите пет години тя била последвана от още петнадесетина остри произведения: „Любовните похождения на папа Пий IX“, „Светите любители на порнография“, „Семейство Борджия“, „Синът на йезуита“, „Отровителят Лъв XIII и пет милиона каноници“ и т.н. Лео Таксил познавал отлично историята на религията и църквата, същинското съдържание и смисъл на религиозните учения. Той бляскаво използвал своите знания в сатиричните си произведения и в памфлетите, изобличаващи духовната зараза.

Но ето че станало нещо невероятно: този прокълнат от църквата „нечестивец“, „богоотстъпник“, „злоезичен хулител“ на църквата и вярата в бога се явил пред свещеника в една от парижките църкви и коленопреклонно и със сълзи на очи започнал да се моли да бъде приет отново в лоното на христовата църква, от която така „лекомислено“ се бил отрекъл. Покаялият се грешник молел да се смилят над него. Той се разкайвал горчиво за сторените грехове и молел да бъде защитен срещу дявола, под прякото подстрекателство на когото уж бил „въстанал срещу бога“, когато напуснал родната си религиозна среда, Таксил доверил, че е общувал със сатаната, и изявил желание да разкрие всички тайни на бесовските деяния, начините и пътищата, чрез които дяволът „изкушава“ хората.

Висши духовници на католическата църква предложили на Таксил да обърне талантливото си перо срещу свободомислието и да защищава религията и църквата. Покаялият се грешник на драго сърце се съгласил да стори това и станал ревностен религиозен деятел. С омраза на фанатик той заклеймявал свободомислието на хората и тяхното откъсване от църквата, като представял тези „прегрешения“ за дело на сатаната, за дяволско развращаване на хората, за последица от борбата на дявола срещу бога.

Таксил успял да „изтръгне от ноктите на дявола“ и да „възвърне към бога“ няколко души, между които и някоя си Диана Воган. Тази девойка била уж още от рождение сгодена с дявола Асмодей. Обръщането на Диана Воган от „бесовското състояние“ към християнството предизвикало шумен възторг в религиозния лагер. Искрени и престорени сълзи на умиление се леели като река, когато разказвали историята за „спасяването“ на девойката, избегнала предопределените й адски мъчения. В посланията си висшите служители на църквата се стремели да ободрят Диана, която храбро била дръзнала да стори решителната стъпка — да скъса с всемогъщия, отмъстителен дявол. Дори папа Лъв XIII й изпратил по кардинал Парочи своето „светейшеско благословение“.

Твърде влиятелни хора, сред които и римският папа, станали покровители на Таксил, който толкова шумно рекламирал религията и църквата, толкова ярко описвал козните на дявола. Стигнало се дотам, че Лъв XIII приел Таксил във ватиканския дворец. „Непогрешимият божи наместник“ позволил на Таксил да целуне „светия“ му чехъл. Папата обсипал с похвали и милости новия борец за религията. Той благосклонно съобщил на Таксил, че прочита с най-голямо удоволствие неговите книги, и благословил този „радетел за религиозна вяра“ за по-нататъшни „тежки подвизи“ в борбата против безбожието.

А после… после се вдигнал страшен скандал. На 19 април 1897 г. в Париж пред многолюдно събрание в голямата зала на Географското дружество Габриел Пажес-Л. Таксил, разказал подробно и ярко как в продължение на 12 години обмислено и последователно е заблуждавал служителите на религията, как постепенно е засилвал и разнообразявал своите фантасмагории, като виждал, че най-невероятните му измислици се посрещали с възторг от папата, кардиналите и от цялата католическа попщина. Разобличения направили и съратниците на Таксил, привлечени от него в тази мистификаторска дейност. Объркването сред поповете било огромно.

По този повод блестящият френски публицист Анри Рошфор (1831–1913), майстор на сатиричния памфлет, пише:

„Светейшият отец, който милостиво бе дал лична аудиенция на мистификатора, не може да каже, че е непричастен в тази работа. Тази комедия унищожава напълно непогрешимостта на светейшия папа, която той е възвел в ненарушима догма. Щом като светият отец не е могъл да открие каква комедия му разиграва неговият посетител, какво остава от онова божествено вдъхновение, върху което се гради по схващането на благочестивите католици всемогъществото на приемниците на апостол Петър? Лео Таксил се е подигравал с папата и с християнството, но нали и светейшият отец също се е подигравал с нас… Едно от двете: или гореспоменатият свят и непогрешим папа е толкова непогрешим, колкото сме и ние — тогава той е длъжен веднага да подаде оставка… Или пък, ако папата наистина е непогрешим, той е бил съучастник на присмехулника, когото папата е използвал с користни цели — и тогава трябва да изпратим полиция със заповед светият отец да бъде арестуван за злоупотреба с доверието на хората и за мошеническо изнудване.“

През юни 1897 г. Лео Таксил издал отдавна подготвяната от него книга под заглавие „La Bible amusante“ — „Забавна библия“. В началото й той поставил едно сатирично обръщение към Лъв XIII, в което пишел:

„Светейши отче! Казват, че след 19 април тази година вие сте недоволствували от двадесетата година на вашето свято владичество. Неочакваната развръзка на моята шеговита мистификация, както казват, ви накарала да беснеете като най-обикновен простосмъртен. Ех, има си хас! Да се чувствуваш изигран в течение на цели дванадесет години, и то от кого — от свободомислещ! — това, разбира се, е нещо крайно неприятно за непогрешимия представител на всезнаещия, на всемогъщия бог… А върхът на тази неприятна работа е да чувствуваш, че това комично положение е станало широко известно на целия свят…

… Считам се задължен да ви утеша. Вълната на безбожието расте с всеки изминат ден… Неведнъж ми се е случвало да констатирам с неизразима мъка, че обикновено сега хората са слабо осведомени за душеспасителните истории на Авраам, Исаак, Иаков, Йосиф, Моисей, Самсон, Давид, Соломон и т.н. и т.н. Много рядко наши съвременници имат някаква смътна представа за тези толкова знаменити и високопочитани библейски личности. Това положение е страшно. Боже справедливи! Докъде ще стигнем, ако изчезне познаването на благочестивите библейски анекдоти, ако забравим всички писания, които божественият гълъб — свети дух някога е изгугукал? Тъкмо затова аз се заемам сега с ново издание на светото писание. Ще се погрижа да направя книгата колкото е възможно по-привлекателна…

Не се решавам да твърдя, че моята «Забавна библия» ще съдействува за укрепване на религията. Напротив, тя ще разясни на читателите в какво и защо не трябва да вярват.“

В книгата си Таксил е разгледал подробно съдържанието и аморалния смисъл на старозаветната част на Библията — тази безразборна компилация, тази смесица от древни измислици и легенди на еврейския народ. Както се знае, привържениците на религията наричат Библията „свещено писание“. Те твърдят, че разказаните в Библията истории и поучения са внушени от „светия дух“, че са продиктувани от бога на нарочно избрани лица, които уж написали всичко в нея. Най-авторитетните християнски „отци и учители църковни“ казват за Библията: „Всичкото писание е боговдъхновено“ (Второ послание на апостол Павел до Тимотея, гл. 3, ст. 16); „от Дух Светий просветявани са говорили светите божии човеци“ (Второ съборно послание на апостол Петър, гл. 1, ст. 21); „всичките писания са писани не от роби, а от владетеля на всички — от бога“ (Йоан Златоуст); „господ говори с езика на всички пророци и апостоли“ (свети Григорий Богослов); „авторитетът на светото писание е по-голям от всички сили на човешкия ум“ (Блажени Августин).

Но както е установено от научната библейска критика, в Библията са събрани механически най-разнообразни древни митове, често за измислени или легендарни личности и събития, винаги без мярка разкрасени от богато въображение. В нея са намерили място старинни правила, предписания, поучения и изречения. Намират се обяснения и тълкования на природни явления и на устройството на света. Всичко в нея е на равнището на заблудите, които хората от далечното минало са имали, почива на техните прастари представи за окръжаващата ги и за собствената им природа. И то е писано от хора, които съвсем не са били гениални, но винаги са се ръководели от определени класови интереси.

Л. Таксил е извършил извънредно голяма и много полезна работа: изложил е съдържанието на най-важните, най-добре известни на вярващите хора „свещени“ истории, като е посочил противоречията между тези истории, изложени на разни места в Библията в разни варианти, тяхната научна и историческа необоснованост, техния аморален и нерядко скандален смисъл. За своята критика той е използвал трудовете на редица писатели, критикували Библията: римския император Юлиан Философ, английския писател лорд Болингброк, френския философ просветител Волтер и др.

Таксил обаче е имал за цел да даде преди всичко забавно, леко четиво. В своето произведение той е вложил язвителен сарказъм, презрителна ирония, искрено възмущение. До голяма степен хуморът на автора се проявява в това, че той излага библейските сюжети с приетия в така наречените религиозно-нравствени произведения стил, разработен от богословите в течение на дълги векове. В този вид произведението на Таксил представлява и сполучлива пародия, която още по-ярко подчертава скудоумието на „светото писание“.

Но стремежът към забавност обуславя и някои съществени недостатъци в книгата на Л. Таксил. В нея липсват данни за възникването на библейските легенди, за действителната история на еврейския народ, на който принадлежат тези легенди, както и за неговата култура в епохите, описвани в Библията. Дори и при съпоставянето на библейските разкази с други подобни легенди намираме само някои несъществени указания за сходството между едните и другите. Липсват отговори и на въпросите из областта на природознанието, които възникват във връзка с библейската критика. Затова онзи читател, който иска да намери по-убедителни данни за научната критика на Библията, трябва да се насочи към други книги.

Посочените недостатъци не накърняват значението на даровито написаната книга на Л. Таксил. Авторът разглежда глупостите и противоречията на Библията с неизчерпаем хумор. Друго достойнство на „Забавната библия“ е това, че авторът подробно анализира основните библейски легенди. В остроумно и увлекателно написаната книга на Л. Таксил пропагандистът, който развива атеистична дейност, ще намери богат материал.

Първото руско издание на книгата на Лео Таксил е било пуснато от научното дружество „Атеист“ през 1926 г., а второто — от издателство „Безбожник“ през 1930 г. Книгата е излизала под заглавие „Занимателна библия“.

Книгата на Лео Таксил е снабдена от редактора с обяснителни бележки, дадени са точните цитати от Библията вместо често практикуваното от автора свободно изложение или преразказване на библейските текстове, точно са посочени главите и стиховете от библейските книги, изменени са, а в редица случаи и съвсем са премахнати остарели или съмнителни данни. Редакторът, който фактически е и преводач на книгата, си е позволил на някои места свободно да излага мислите и доводите на автора, особено когато се е налагало да доближи изложението до понятията на съвременния читател.

„Забавна библия“ на Таксил в руските издания е дадена при ново разпределение на повече глави (в оригинала са 15). В това издание към книгата е добавен предметен показалец.