Морските хора на остров Уесан (френска народна приказка)

Някога отдавна, много отдавна, може би още в ония времена, когато свети Павел дошъл от Иберия в нашия остров, живяла в Уесан една красива шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка и тази девойка наричали Мона Кербили. Толкова хубава била Мона, че всички, които я виждали, казвали с възторг на майка й:

— Ех, красива дъщеря имате, Жана! Тя е хубава като русалка, никога не са виждали на нашия остров такава хубавица. Може да се помисли, че е дъщеря на някой морски крал.

— Не говорете така — възразявала добрата майка на Мона. — Вижда бог, неин баща е Фанш Кербили, моят мъж. Това е също тъй вярно, както и че аз съм нейна майка.

Бащата на Мона бил рибар и почти цялото време прекарвал в морето. Майката работела на парцела земя до къщурката, а в лошо време предяла лен. Мона ходила с другите девойки на морския бряг да събира разни миди, с които се хранело цялото семейство.

Навярно морските хора — тогава ги имало много на острова — са забелязали Мона и също както земните си братя са били поразени от хубостта й.

Веднъж, когато тя, както винаги, седяла с дружките си на брега, девойките заприказвали за годениците си. Всяка хвалела своя, че е добър рибар, ловко умее да прекара лодката си между многото подводни камъни, с които бил заобиколен островът.

— Напразно, Мона, страниш ти от Ервон Кердюдал — рекла Маргарита Ерфур на дъщерята на Фанш Кербили. — Той е прекрасен момък, не пие, никога не се кара с другарите си и никой по-добре от него не управлява лодката в опасните места — при Старата Кобила и нос Стиф.

— И таз добра! — отговорила Мона с презрение (защото, след като слушала толкова похвали за своята хубост, тя станала суетна и надменна). — За нищо на света няма да стана жена на рибар! Аз съм красива и ще се омъжа само за принц или за сина на някой знатен велможа, богат и силен. Или най-малко за морски крал.

Случило се тъй, че думите й подслушвал един стар морски крал, който се криел сигурно зад някоя скала или под водораслите. Той се спуснал към Мона и я отмъкнал на дъното на морето.

Девойките хукнали към селото да разкажат на Монината майка какво се е случило. Жана Кербили предяла на прага на къщурката си.

Тя хвърлила къделята и вретеното и се спуснала към морето. Викала високо дъщеря си, дори влязла във водата и вървяла така далеч, колкото само можела, към онова място, дето изчезнала Мона. Но всичко било напразно, ничий глас не се обаждал от водата на нейния плач и отчаян зов.

Вестта за изчезването на Мона скоро се разнесла из целия остров и никого не учудила. „Мона беше дъщеря на морски крал — казвали хората — и, види се, баща й я е отмъкнал в морето.“

Похитител на Мона бил кралят на морските хора в остров Уесан. Той отнесъл девойката в подводния си дворец. Дворецът бил истинско чудо, най-красивото кралско жилище на земята не можело да се сравни с него.

Старият морски крал имал син, най-хубавият от морските хора; този син се влюбил в Мона и поискал от баща си позволение да се ожени за нея. Но кралят сам бил намислил да я запази за себе си, затуй отговорил на сина си, че никога няма да му позволи да вземе за жена дъщеря на земята.

— В нашето царство — рекъл той на сина — има немалко хубави девойки-русалки, които ще бъдат щастливи, ако имат за съпруг кралския син. И когато ти избереш една от тях, аз ще ти дам съгласието си.

Младият морски принц изпаднал в отчаяние. Той заявил на баща си, че никога няма да се ожени, ако не може да вземе за жена оная, която обича — Мона, дъщерята на земята.

Старият морски крал, като виждал, че синът му линее от скръб и мъка, накарал го да се сгоди за една русалка, която се славела с хубостта си и била дъщеря на един от знатните велможи в двора. Определили деня на сватбата, поканили множество гости. Женихът и невястата се отправили в църквата, а след тях тръгнал великолепен сватбен кортеж. Защото тези морски жители, макар и да не са кръстени, имат своя вяра и храмове под водата. Казват, че дори имали свои епископи, и Гулвен Пендюф, стар моряк от нашия остров, който е обходил всички морета на света, ме уверяваше, че ги е виждал неведнъж.

На клетата Мона било заповядано да остане дома и да приготви сватбения обед. Но не й дали никакви провизии, съвсем нищо, само празни гърнета и тенджери — големи морски раковини. Старият морски крал й казал, че когато всички се върнат от църквата, тя трябва да поднесе на трапезата прекрасен обед или я чака смърт. Съдете сами в какъв смут и мъка се намирала сиротата! Пък и женихът бил не по-малко печален и угрижен.

Когато кортежът тръгнал към църквата, женихът изведнъж извикал:

— Ах, забравих дома пръстена на моята невеста!

— Кажи къде е и аз ще пратя да го вземат — рекъл баща му.

— Не, не, аз сам ще отида да го взема, никой друг няма да намери пръстена там, където съм го скрил. Ще изтичам до дома и ще се върна за миг.

И той отишъл сам, като не позволил никому да го придружава. Влязъл право в кухнята, дето клетата Мона плачела отчаяна.

— Не тъжи — рекъл й той, — обедът ще бъде готов навреме. Осланяй се на мене.

Той се приближил до огнището и промълвил:

— Буен огън в огнището! — И в огнището тутакси запламтял огън.

После принцът се докоснал с ръка поред до всяка тенджера, всяко гърне, всеки шиш и блюдо, като казвал:

— В това гърне ще има лакерда, в това — калкан със стриди, на шиша — патица, тук — печена скумрия, в тези кани — вино и най-хубави напитки.

И тенджерите, гърнетата, блюдата, каните се напълнили с ястия и напитки само при докосването на ръката му. Мона не можела да се освести от учудване, виждайки, че обедът е приготвен за едно мигване на окото без ничия чужда помощ.

Младият морски принц се спуснал да догони кортежа. Стигнали до църквата. Брачният обред бил извършен от морския епископ. След това всички се върнали в двореца. Старият крал влязъл направо в кухнята и рекъл на Мона:

— Ето ние се върнахме. Готово ли е всичко?

— Готово — отговорила Мона спокойно.

Учуден от тоя отговор, той почнал да вдига капаците от гърнетата и тенджерите, надничал в каните и недоволно рекъл:

— Помогнали са ти. Но аз ще се разправя все пак с тебе.

Насядали на трапезата. Гостите пили и яли много, после почнали песните и танците.

Към полунощ младоженците се отделили във великолепно украсената си спалня и старият морски крал заповядал на Мона да ги изпроводи дотам. Тя трябвало да стои до леглото и да им свети със запалена свещ в ръка. Когато свещта изгори до ръката й, смърт очаквала Мона.

Клетата Мона се подчинила. А старият морски крал чакал в съседната стая и от време на време викал оттам:

— Е, какво, още ли не е изгоряла свещта до ръката ти?

— Не още — отговаряла Мона.

Така питал той няколко пъти. Най-сетне, когато свещта почти догоряла, младоженецът рекъл на младата си жена:

— Вземи за минута свещта от Мона и я подръж, докато Мона ни запали друга.

Младата русалка, без да подозира намеренията на свекъра си, взела свещта от ръцете на Мона.

В тази минута старият крал попитал пак:

— Е, какво, изгоря ли свещта до ръката ти?

— Отговори: „да“ — прошепнал младият морски принц.

— Да — рекла русалката.

И тозчас старият морски крал се втурнал в спалнята, хвърлил се към оная, която държала свещта, и без дори да погледне девойката, с един удар на сабята си й отсякъл главата. После излязъл вън.

Щом изгряло слънцето, младоженецът отишъл при баща си и му рекъл:

— Тате, дойдох да поискам от вас позволение да се оженя.

— Да се ожениш ли? Ами че нали се ожени вчера?

— Моята жена не е вече между живите.

— Не е между живите ли? Да не би да си я убил, нещастнико?

— Не, тате, не аз, а вие я убихте.

— Аз ли? Аз да съм убил твоята жена?

— Да, тате, мигар не вие снощи с един удар на сабята отсякохте главата на оная, която държеше запалена свещ до леглото ми?

— Да, но нали беше тя дъщерята на земята?

— Не, тате, тя беше русалката, с която се венчах по ваша воля. И ето аз съм вече вдовец. Ако не ми вярвате, лесно може да се убедите сам — тялото й още лежи в моята спалня.

Старият морски крал изтичал в спалнята и видял, че синът му казва истината. Гневът му бил ужасен.

— Че коя искаш да вземеш за жена? — попитал той сина си, като се поуспокоил.

— Дъщерята на земята.

Старият крал не отговорил нищо и излязъл от спалнята. Но минали няколко дни, той разбрал, изглежда, колко безразсъдно е да съперничи със сина си и дал съгласието си за брака му с Мона. Сватбата отпразнували много богато и тържествено.

Младият морски принц бил извънредно внимателен към жена си, угаждал й, както можел. Хранел я с мънички вкусни рибки, които ловял сам, подарявал й разни украшения от скъпоценни морски бисери, намирал за нея красиви раковини, седефени и златисти, редки чудесни морски цветя и треви.

Но въпреки всичко това, нещо теглело Мона към земята, към баща й, майка й, към бедната къщурка на брега на морето.

Мъжът й не искал да я пусне, все се страхувал, че тя няма да се върне. А Мона силно затъгувала, плачела ден и нощ. Най-сетне младият морски принц й рекъл:

— Усмихни се поне веднъж, моя радост, и аз ще те отведа в бащиния ти дом.

Мона му се усмихнала и морският принц, който бил вълшебник, изрекъл:

— Мост, повдигни се!

Тозчас от водата се издигнал красив кристален мост, по който те можели да преминат от морското дъно на земята.

Щом видял това, старият морски крал разбрал, че синът му е също такъв вълшебник като него, и рекъл:

— Ще дойда и аз с вас.

И тримата се качили на моста: Мона напред, след нея — мъжът й, а няколко крачки зад тях — старият морски крал.

Щом Мона и мъжът й, които вървели отпред, стъпили на земята, младият морски принц изрекъл:

— Мост, спусни се!

И мостът се спуснал в дълбочината на морето и отнесъл със себе си стария морски крал.

Мъжът на Мона не се решил да я изпрати до къщата на родителите й. Той пуснал Мона сама, като й рекъл:

— Върни се обратно, щом залезе слънцето. Аз ще те чакам тук. Но гледай нито един мъж да не те целуне и дори да не докосне ръката ти.

Мона обещала да изпълни всичко и се затекла към родния дом. Било време за обед и цялото семейство било събрано около трапезата.

— Здравейте, тате и мамо! Здравейте, братя и сестри! — извикала Мона, като се втурнала в къщурката.

Добрите хора я гледали, вцепенени от учудване, и никой не можел да я познае: тя била тъй хубава, тъй величествена в разкошната си премяна! Тая среща натъжила Мона, сълзи бликнали от очите й. Тя взела да ходи из къщата, докосвала се с ръка до всеки предмет и казвала:

— Ето този камък ние донесохме от брега и аз седях на него край огъня, а ето и креватът, на който спях. Ето дървената чаша, от която съм яла супа. А там, зад вратата, е метлата, с която помитах къщата. А ето и стомната, с която ходех за вода на извора.

Като слушали всичко това, родителите в края на краищата познали Мона и плачейки от щастие, взели да я прегръщат и целуват и всички се радвали, че са пак заедно.

Но ненапразно морският принц, съпругът на Мона, й заръчал да не целува нито един мъж: от тази минута тя вече нищо не помнела за своята женитба, за живота си при морските хора. Тя останала при родителите си и скоро при нея дошли сватове от всички страни. От женихи не можели да се отърват, но Мона не слушала никого и не искала да се омъжи.

Бащата на Мона, както и всеки жител от острова, имал свой парцел земя, дето садял картофи и разни зеленчуци, засявал и малко ечемик. Това заедно с данъка, който всекидневно им плащало морето в риба и миди, им стигало, за да се изхранят. Пред къщата се намирало гумното, на което вършеели житото и се издигала кладня слама. Често нощем, когато лежала в леглото си, на Мона й се струвало, че през воя на вятъра и глухия шум на вълните, които се биели в крайбрежните скали, тя чува нечии стонове и поплаци зад вратата на къщурката. Но си мислела, че душите на нещастните удавници призовават живите, които са ги забравили, и настояват да се молят за тях. Тя шепнела заупокойна молитва и жалейки онези, които в такова време се намират в морето, спокойно заспивала.

Но ето една нощ тя ясно чула думи, изречени с такъв жаловит глас, че й разкъсали сърцето:

— Ах, Мона, мигар така скоро забрави ти своя мъж — морския принц, който ти спаси живота и те обича? Нали обеща да се върнеш същия ден, а аз те чакам от толкова дълго време и съм толкова нещастен! Ах, Мона, Мона, съжали се над мене и се върни по-скоро!

В тоя миг Мона изведнъж си спомнила всичко. Станала от леглото, излязла и видяла на вратата морския принц, който в стонове и поплаци изливал мъката си. Тя се хвърлила в прегръдките му… и оттогава никой никога вече не я видял.