Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Морски приказки от цял свят

Второ преработено и допълнение издание

Съставил: Чавдар Аладжов

Редактор: Николай Янков

Художник: Борислав Стоев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Георги Иванов

Коректори: Паунка Камбурова и Денка Мутафчиева

 

Дадена за набор на 10. III. 1971 г.

Подписана за печат на 15. V. 1971 г.

Излязла от печат на 30. VI. 1971 г.

Българска, второ издание

Държавно издателство — Варна, 1971

ДП „Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Веднъж малкото момченце Евсейко — много добро дете! — седеше на морския бряг и ловеше риба с въдица. Тая работа е много отегчителна, когато рибата не се хваща. А беше горещ ден, от отегчение Евсейко задряма и — бух! — цопна във водата.

Цопна, но нищо, не се уплаши, а заплува бавничко, след това се гмурна и тутакси стигна морското дъно.

Седна на един камък, покрит с меки червеникави водорасли, и погледна наоколо си: беше много хубаво!

Пълзи, без да бърза, една алена морска звезда, важно вървят по камъните мустакати раци, ходи на една страна краб[1]: навсякъде по камъните, досущ като едри вишни, разпръснати актинии[2] и навред най-различни интересни неща: ей тук цъфнали морски лилии се клатят, мяркат се като мухи бързи скариди, ей там се мъкне морска костенурка, а над тежката й коруба, съвсем като пеперуди във въздуха, играят две малки зелени рибки, а хе оттатък вози по белите камъни своята раковина ракът-отшелник. Като го погледна, Евсейко си спомни дори стиха:

Не е количка къщата на чичо Яков…

И изведнъж сякаш кларнет писна над главата му:

— Вие кой сте?

Погледна — над него грамадна риба с тъмносребристи люспи, опулила очи, озъбена, усмихва се приятно, сякаш е опържена и е сложена в чиния на масата.

— Вие ли говорите? — попита Евсейко.

— А-аз.

Евсейко се учуди и ядосано попита:

— Как ще сте вие? Нали рибите не говорят!

А си мисли:

„Ха сега де! Немски съвсем не разбирам, а рибия език веднага го разбрах! Я какъв съм умник!“

И като се изправи, погледна наоколо си — край него плуваха пъстри игриви рибки и разговаряха, смеейки се:

— Я погледнете! Вижте какво страшилище е доплувало тук: с две опашки!

— А пък няма люспи, фу-у!

— И само с две перки!

А някои по-смели доплуваха чак до носа му и почнаха да го дразнят:

— Добре, добре, хубавец си!

Евсейко се докачи:

— Я, какви са нахални! Сякаш не разбират, че имат пред себе си истински човек…

И поиска да ги хване, но те се изплъзнаха от ръцете му, закачаха се, като се бутаха с носовете си, и пееха в хор — да дразнят големия рак:

Под камъните рак живей,

опашка рибена гризе,

опашката е твърда, суха,

но ракът друго не яде,

А той свирепо мърдаше мустаци, мърмореше, като изтегляше щипците си:

— Само да ми паднете, ще ви отрежа езиците!

„Гледай какъв е сериозен“ — помисли Евсейко.

А голямата риба не го оставяше на мира:

— Отде накъде смятате, че всички риби са неми?

— Татко ми каза.

— Какво е това — татко?

— Ей такова, на̀… Като мене, само че по-голям и има мустаци. Когато не е ядосан, много е добър.

— Яде ли риба?

Сега Евсейко се уплаши: ха де, кажи й че яде!

Дигна очи нагоре и през водата видя мътнозеленото небе, а по него слънцето, жълто като бакърена табла; момчето помисли и каза нещо, което не беше истина:

— Не, той не яде риба, рибите имат много кости…

— Ах, какво невежество! — извика докачено рибата. — Че не сме всички с много кости! Например моето семейство…

„Трябва да променим разговора“ — сети се Евсейко и я попита учтиво:

— Дохождали ли сте при нас, горе?

— Много ми е потрябвало! — изръмжа ядосано рибата. — Там няма какво да дишаш…

— Затуй пък какви мухи има.

Рибата обиколи, плувайки, спря точно срещу носа му и изведнъж рече:

— Мухи ли? Ами вие защо доплувахте тук?

„Е, стана тя, каквато стана! — помисли Евсейко. — Ще ме изяде тая глупачка…“ И уж някак безгрижно отговори:

— Ей тъй на̀, разхождам се…

— Хм! — изръмжа пак рибата. — Ами да не сте пък удавник?

— Туй то! — викна оскърбено момченцето. — Никак дори! Ей на, сега ще стана и…

Опита се да стане, но не можа: като че го бяха обвили в тежко одеяло — нито може да се извие, нито да мръдне!

„Ей сега ще се разплача“ — помисли той, но веднага се сети, че и да плаче, и да не плаче — сълзите не се виждат във водата, и реши, че не си струва да плаче — може би някак по-иначе ще успее да се измъкне от тая неприятна история.

А пък наоколо — божичко! — се бяха събрали толкова различни морски жители — чет нямаха! По краката му пълзи холотурия[3] прилична на лошо нарисувано прасенце, и съска:

— Желая по-отблизо да се запозная с вас…

Трепери под носа му морски мехур, сърди се, пъхти, укорява Евсейко:

— Добре! Добре! Ни рак, ни риба, ни мекотело, ай-ай-ай!

— Чакайте, аз може и авиатор да стана — дума му Евсейко, а по коленете му пълзи рак, върти очи, като че вързани на конец, и го пита учтиво:

— Моля, колко е часът?

Проплува край него една сепия, досущ като мокра носна кърпа; навред се мяркат сифонофори[4], сякаш стъклени топчета, скарида гъделичка едното му ухо, а другото — някой друг, любопитен, го опипва, дори по главата му пътуват малки рачета, заплели се в косата, и я дърпат.

— Ох, ох, ох! — възкликна си Евсейко, като се мъчеше да гледа на всичко безгрижно и мило както татко, когато е виновен, а мама му се сърди.

А във водата наоколо повиснали риби — много риби! — мърдат бавно перки и опулили срещу момчето очи, отегчителни като алгебра, мърморят:

— Без мустаци и без люспи как живее той в тез води?

Ний опашките си нивга не ще можем раздвои!

Той не е ни рак, ни риба… кой знае какъв род.

Дали не е това чудо безобразен октопод?

„Глупачки! — мисли си обидено Евсейко. — Миналата година по руски език имах две четворки…“

И се прави, че не чува нищо, дори искаше да си подсвирне безгрижно, но излезе, че не може: водата се пъха в устата му като тапа.

А бъбривата риба продължава да го пита:

— Харесва ли ви се у нас?

— Не… тоест да, харесва ми… У нас в къщи също така е много хубаво! — отговори Евсейко и пак се уплаши.

„Майчице, какво приказвам?! Ами ако изведнъж се разсърди и почнат да ме ядат…“

Но каза гласно:

— Я да поиграем на нещо, че ми е малко отегчително…

Това много се хареса на бъбривата риба, тя се засмя и така разтвори устата си, че се видяха розовите хриле, замърда опашка, острите й зъби блеснаха и тя викна със старешки глас:

— Хубаво е да се поиграе! Много хубаво е да се поиграе!

— Да поплуваме нагоре! — предложи Евсейко.

— Защо? — попита рибата.

— Защото надолу повече не може. А горе има мухи.

— Мух-хи ли? Вие обичате ли ги?

Евсейко обичаше само мама, татко и сладолед, но отговори:

— Да…

— Защо не? Да поплуваме! — рече рибата, обърна се с глава нагоре, а Евсейко веднага — хоп! — хвана се за хрилете й и извика:

— Аз съм готов!

— Стойте! Вие, чудовище, много надълбоко сте пъхнали лапите си в хрилете ми…

— Нищо!

— Как тъй нищо? Риба не може да живее, ако не диша.

— Господи! — извика момченцето. — Защо се препирате? Ако ще играем — да играем…

А пък си мислеше: „Да може тя само да ме поизмъкне малко нагоре, а пък там — аз сам ще изскоча…“

morski_prikazki_002.png

Рибата заплува, като че танцуваше, и запя с все сила:

Бърза, дебне щуката,

муцуната тика,

иска да си хапне

малката платика.

Дребни рибки се въртяха наоколо и викаха в хор:

Гледай какво стана,

щуката изпусна

платиката вкусна

и гладна остана!

Плуваха, плуваха — колкото по-нагоре, толкова по-бързо и по-леко — и изведнъж Евсейко усети, че главата му излезе на въздух:

— Ох!

Погледна — ясен ден, слънцето трепти по водата, зелената вода се плакне по брега, шуми, пее, далеч от брега въдицата на Евсейко плава в морето, а той самият седи на същия камък, от който беше паднал, и е вече съвсем сух!

— Е-ех — рече си той, като се усмихна на слънцето, — ето че изскочих от водата!

Бележки

[1] Голям кръгъл морски рак.

[2] Меки полипи.

[3] Холотурия — мекотело (морска краставица).

[4] Сифонофори — друг вид морски мекотели.

Край