Габриела Цанева
Нощ е…

Нощ е.

Нощта на моето изригване.

Възкръснах ли?

Родих ли се?

Или се върнах оттам,

където ме е нямало.

Нощта изяжда часовете си —

изплюва ги в душата ми.

Нахранена, душата ми расте.

Изпълва кухото ми тяло —

ще го скъса.

Нощта изяде часовете си.

Душата ми трепери сгушена

в дрипите на старото си тяло.

 

Денят дойде.

Зъзнещото Слънце —

все едно —

изхвърли хилядите си фотони.

Като със звездни ледове

замеря ни.

А те —

забързани към края

на Вселената —

преминаха през нас.

 

Пробити са телата ни.

И звездни ледове

фучат през тях.

28.01.1996