Габриела Цанева
Денят отвори бялата си паст…

Денят отвори бялата си паст —

в утробата си гладна ме погълна.

И няма път назад.

И няма път навътре.

Сред острите му зъби съм —

ще бъда смляна.

 

Нощта отвори черната си паст

и ме изплю.

Слузта се стича

по бялото ми тяло.

Навън е бяло.

Навън е бяло.

И сняг по мене пада.

 

Затрупа ме студът —

в утробата си ме погълна цяла.

И няма път назад.

И няма път навън.

Сред острите му зъби съм.

Окаменях —

ще бъда натрошена.

27.01.1996