Христо Смирненски
Към една приятелка ^[0]

Тази вечер пак ще минете

в многолюдний булевар

край глупците по витрините

на разгулний „Алказар“^[1];

дето в блудкаво веселие

с жалък карнавален вид

дреме в скука и безделие

празен столичен елит.

 

Вечно скръбна и замислена,

вас навярно този път

сред тълпата многочислена

ще ви озари смехът.

И в витрините загледана,

вий ще минете край тях

все тъй скромна и приведена,

но сподавена от смях.

 

Знам, децата на прозявките

в жалката си суета

заслужават подигравките

и на вас, и на света,

но, приятелко пленителна,

аз бих молил и желал

сред усмивката презрителна

да проблесне и печал.

 

Съжалете тез забравени

от живота същества,

тези мумии поставени

в скинята на глупостта.

Затова — когато минете

тази вечер пак оттам,

за глупците по витрините

поплачете си, мадам.