Христо Смирненски
Снежинки ^[0]

I

Жреци на непринуден смях

и синове на фукарлъка,

ний с песни и вино душим

стоглавата си черна мъка.

 

И в своя сив, но шумен път,

жадуваме днес, драга Васке,

чиновнически жалък щат

и гратис малко женски ласки.

 

А вечер блеснат ли край нас

печално бледи електрики,

ний клетва даваме тогаз

за странни подвизи велики.

 

Сред бран безумна до среднощ,

с тълпи от винени стакани,

завръщаме се у дома,

кажи-речи, полупияни.

 

Жреци на непритворен смях

и синове на фукарлъка,

ний в песни и вино душим

стоглавата си черна мъка.

II

Нима съм виновен бе, Маша,

че нашата обич умре?

Каква беше дружбата наша,

ей богу, ти знаеш добре.

 

Нас август събра ни двамина

с капризната своя ръка,

а тихата свежа градина

с любов ни тогаз приласка.

 

Септември е рожба обаче

и пратеник на есента

и ласките му са палачи

на сетните болни цветя.

 

А роза разцъфнала късно

бе нашата кратка любов,

затуй я септември откъсна

с печален надгробен наслов…

 

Нима съм виновен бе, Маша,

за толкова бързия край?

Ах, трябваше дружбата наша

да цъфне тогава през май!

III

Сигур, защото е зима,

вятър ме вей, Лорелай^[1];

вятър в сърцето простенва,

вятър из джоба витай.

 

В своята скръб негасима

(вятър ме вей, Лорелай!),

чакам аз пролетно слънце

и красотата на май.

 

Вечер край шумни стакани

своята болка гася

в твоите погледи сини,

в твоята златна коса.

 

Винаги принц безпаричен,

все пак се смятам богат,

първо: защото те любя,

второ: понеже съм млад…

 

Сигур, защото е зима,

вятър ме вей, Лорелай;

вятър в сърцето бушува,

вихър из джоба витай!