Христо Смирненски
Златен оркестър ^[0]

На Коцето^[1] и спящата царкиня.

Безсребърен друмник, с измачкана раница,

седя в този сънен локал

и моята будна печал

стои като митнична стража на граница

и всяка наслада, и всяка мечта

облага с високи, жестоки мита.

 

Че днеска в сърдечната ми територия

бушува и жажда, и глад,

че може би влюбен съм, брат,

в онази красавица татък на втория,

на втория стол де седи до баща си —

баща й банкера с любезните каси.

 

Ех, рано съдбата сложи си секвестъра^[2]

на моята млада душа,

но черната мъка теша

с вино и балсамния химн на оркестъра,

но в черната мъка красавица бди

с очите си — мъртви сапфирни звезди.

 

И с лунния спомен за младост изгубена

по знойни вакханни жени,

оркестъра болно звъни,

оркестъра плаче и моли се влюбено…

И ако ти кажа, че липсва оркестъра —

чуй, братко, как свири милйонната зестра!