Метаданни
Данни
- Година
- 1922 (Обществено достояние)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне (от Събрани съчинения, том 4. Български писател, 1979. Съставителство, редакция и бележки: Веска Иванова.)
Действуващи лица:
Барба[1] Яни Атински[2] — автоматична кукла
Сър Джон[3] — собственик на куклата
Мосю Поанкаре[4] — собственик на заложената вила „Кемал паша“
Сцена 1
Действието става през август 1922. Сцената представлява бреговете на Босфора. Вдясно се виждат Чаталджанските укрепления, вляво — минаретата на „Св. София.“
Сър Джон (както винаги скрит зад кулисите. Вижда се само пушекът на лулата му).
Сър Джон (на себе си):
Много скучно време,
дявол да го вземе!
Види се, и тоз сезон
пак така ще мине Джон.
А би трябвало Кир Яни
да изпратиме на бани!
Този славен внук на Омир
май отдавна не е дал
някой по-нов цирков номер
с пехливанина Кемал.
Анадолската им драма
стана тъй безинтересна!
Не е честно
да кротуват тези двама!
Нека се раздвижат малко —
после работата лесна:
бърже ще ги разтърва
и веднага след това
сър Джон — хоп излопал
сам-самин Константинопол!
Ха, ха, ха!…
Влиза Барба Яни Атински, замислен и изпотен:
— В Анадола вече нещо
става скучно и горещо…
Джон:
Да, припича към Ангора,
не е както край Босфора.
Барба Яни
Вие ли сте, Кирийос Джон?
Поздрав и дълбок поклон!
Джон:
Привет, привет, мистер Яни!
Още ли не се накани
тук пред Цариград, войната
с по-смел удар да решиш?
Барба Яни
Но какво ще кажат господата
там — из Лондон и Париж?
Джон:
Цариград се пада
само на Елада.
Барба Яни
Искрено кажете, сър!
Да не ви остане пък хатър?
Джон:
Кълна се в Бялото море
и в твоята глава —
ни аз, нито Поанкаре
ще се разсърдим от това.
Барба Яни
Тъй ли? Добре! Готов съм аз!
Кемал да му мисли тогаз!
Изважда меча си и се запътва към Цариград.
Сцена II
Същата постановка. Виждат се само малки облаци над Чаталджа. Със запретнати ръкави на сцената дотичва запъхтян мосю Поанкаре.
Мосю Поанкаре:
Така ли, да? Така?
Джонова ръка!
Джон: (едвам си подава главата и невъзмутимо поглежда нервирания Поанкаре).
Джон: (учудено):
Гледай, гледай! Де отива
онзи грък натам?
Поанкаре (възмутен):
Чак пък толкова не бива!
Как не те е срам!
Джон:
Мене ли, мосю? Защо?
Аз ли крив съм и сега!
Поанкаре:
Чуй, сър, няма си место
новата шега!
Казвай му веднага да се спре!
Джон:
Помислете, сър Поанкаре,
помислете по-добре.
Да се хванем даже и на бас,
че не съм го пращал аз!
Поанкаре (нервиран):
Ще го спираш или не?
Щом не искаш, то поне
позволи аз да го спра.
Джон:
Ахаа! И таз добра!
Не играем на такваз игра.
Сещам се какво се сети,
ала сбирай си ръцете!
Аз ще се разправя с него, аз!
Сцена III
Декорациите вляво изменени. Вижда се морето и нагазващият в него Барба Яни. Сър Джон стои зад Чаталджанските укрепления и маха с ръка.
Джон:
Ей, къде нататък ходите?
Питахте ли Обществото на народите?
Барба Яни (продължава да върви).
Джон: (по-силно):
Ей ти там! Я върни се ти!
Барба Яни:
Що ли кряска онзи зад кулисите?
Джон:
Къде натам? Къде натам?
Кой ти позволи?
Барба Яни
Как кой? Че нали
ти съветваше ме сам!
Джон:
Аз ли! Как не те е срам!
Барба Яни
Още крак не си натопил —
бягай от Константинопол!
На що мяза пък това?…
Няма да склоня глава!
Джон:
Ехее! Шега ли са или лъжа
топовете по Чаталджа?
Барба Яни (възмутено):
Жалко, сър Джон, твърде жалко!
Уж разправяше ми преди малко:
„Цариград се пада
само на Елада.“
Джон (спокойно):
Да, така е, джентлемен,
но Елада пада се на мен!