Христо Смирненски
Българският рай ^[0] (Новогодишна приказка)

Дан, дан, дан!

Бий дванадесет „Балкан“

и понася се в нощта

тежкият протегнат звън,

и прокудил всеки сън,

поздравлява ни с вестта,

че пристига отдалеч —

от самите небеса —

новата година веч

и с незнайни чудеса,

с дарове и благодат,

влиза в столичния град.

 

В миг откройва се пред нас

с нови краски нов живот

и учудений народ

тръпне просто от екстаз

и сред хиляди очи

изненадата личи:

тук и там, отзад, отпред,

вляво, вдясно и навред

всичко по масло и мед,

всичко в ново облекло

и за всяко земно зло

цяр и начин се нашло.

 

Гледам: голата валута,

в модни гащички обута,

подръка с министър млад,

тръгнала е на парад,

а след нея, по-отзад,

и чиновнический щат

с нова връзка и бомбе,

пуснал тлъстичко шкембе,

идва, крачи подмладен,

поздравлявайки засмен.

 

А по улици — кристал —

нито капчица от кал

и на всякое кюше

ти подават по шише

старо вино и коняк

и бадемов козунак,

молейки те при това:

„Ах, вземете, господа,

туй съвсем не е беда,

никак нас не ни е жал,

има в банките пари,

даже Гешев^[1] подари^[2]

 

за любимий си народ

целия почти имот.“

 

А министър Димитров,

от хуманност и любов,

по участъците вред

дал е строга заповед:

„Отсега, та занапред

никой пристав да не пий,

никой да не смей да бий,

няма пясъчни торби,

ни камшични веселби!“

 

Синодалният съвет

сложил бил на дневен ред

следния свещен въпрос:

 

„Може ли като Христос

всеки синодален мъж

в студ и вятър, в кал и дъжд

да върви без ропот бос?“

 

То се знае, тоз въпрос

в синодалния съвет

единодушно бил приет

и затуй сега навред

синовете на Христа

ходят боси из калта.

 

А в кафе „Континентал“^[3]

рошав кръг се е събрал

и, простете, господа,

вместо чаши със вода

тихо келнерът напет

на писателския свет

носи пасти, шварц и чай

и безплатно, то се знай.

Редом с тях и „Българан“

на гуляй е призован

и с молебствия безкрай

слави българския рай.