Георги Марков
Репортаж за едно пътуване

Сигурно мнозина преди мен са минали по този път, и сигурно мнозина след мен ще минат. Но прастара истина е, че всеки иска сам да мине един или друг път, че може би не пътят е толкова важен, а минаването по него — собственото минаване! Спомням си, че един мой съученик в отделенията, на въпроса какъв иска да стане, беше написал „пътник“. Във всяко пътуване има два чудни момента — тръгването и завръщането. Разбира се, ако има къде да се завърнеш. Пред мен е писмото на мой приятел, който преди време „тръгна“ и не се завърна… „Никога“ преди не бях чувствувал така категорично безвъзвратността. Минах сред окъпания от пролетния дъжд град, блеснал под захождащото слънце. Буйна и златна зеленина махаше в лицето ми и чистото синьо небе над Витоша ме съпровождаше дълго. Никога преди не бях чувствувал, че тази земя ми е толкова близка, така дълбоко и странно споена с мене, трайно и задгробно моя. И ясният глас, който през цялото време ми повтаряше: „Гледай, ние никога повече няма да се видим.“ Продължавах да се отдалечавам и виждах от двете страни на пътя натрупани тълпи от спомени, които с нечовешки бавни движения ми махаха за сбогом. Това беше погребение. Само не знаех дали аз съм мъртвецът или е мъртво това, което остана зад мен.

Познавам това чувство. Но познавам и другото — радостта, че си преминал една граница, една стена по-дълга от Китайската. Чувството, че пред теб стои друг свят, който независимо от това дали е по-лош или по-добър, е интересен, тъкмо защото е неизвестен. Всяко начало винаги ме е вълнувало, защото предстои път, предстои да се измине някакво разстояние, да се срещнат нови цветове, нови звуци, нови лица. И всичко срещнато да ти засвидетелствува най-недвусмислено, че съществуващ. Че те има.

Докато чакам на лондонското летище „Хитроу“ разбирам, че чувствата ми сега са по-умерени и по-хладни в сравнение с крещящата радост и вълнения на българските ми пътувания. Липсва ми всякаква емоция при преминаването на паспортния контрол, липсва ми дълбоката тревога — дали няма да ми вземат паспорта. Чиновникът дори не си прави труда да види снимката ми. Огромен полупразен самолет и… неприятно закъснение на излитането. Пристигат група мъже в униформи, извиняват се и започват да преглеждат всичко. Това е така нареченият „бомбен отряд“. Търсят възможна бомба на самолета, една много приятна увертюра за пътуването ми до Мадрид. Бомба няма и ние излитаме, все пак с известно съмнение, че може би има бомба. Това ни кара да се обръщаме и гледаме един друг в лицата, сякаш да разберем кой е този, заради когото може да бъде поставена бомба. Тия вълнения не траят по-дълго от Ла Манш, след което вниманието ми е привлечено от огромното зелено пространство под нас, наречено Франция. Денят е слънчев, небето е чисто и от десет хиляди метра височина земята изглежда като рай. Зелени полета, реки и тук-там купчините на някакъв мравуняк — Париж или Бордо.

После внезапно зеленият цвят изчезва, за да се смени със странен бежов цвят, като на пустините, пресечен тук-там от огромни червени пространства. И ние разбираме, че летим над Испания. За човек като мен, който никога преди не е виждал тази страна, бежовият и червеният цвят някак съответствуват на предварителните ми представи, които историята и географията са ми дали. Някой беше писал за Испания „Слънце и драма“. Толкова по-близка и позната ми изглежда тълпата по централните мадридски улици, с нейната човешка, южняшка глъч и топла непосредственост. Не обичам туристическите градове и туристическите обстановки. Мисля, че една от най-неприятните болести на нашето време, е туризмът, който постепенно обезличава чудни местности, обичаи, храна; фетишира по най-комерчески начин едни от тях и ви лишава от удоволствието да ги откриете сам, а от друга страна стандартизира почти всички отношения на някакво общоприето „туристическо ниво“. Колко по-щастливи са били някогашните пътешественици от Средновековието, които са се сблъсквали с девствената непосредственост на световете. Но ако от естетическа гледна точка туризмът е грозно явление, то като историческо явление неговата красота е безспорна. Той е израз на действителната демократизация на света във втората половина на двадесети век. Всеки пристанищен работник от Ливърпул или домашна прислужничка от Глазгоу могат да си позволят да видят Каталония или да прекарат 14 дни в Малага. Безспорно Испания е туристическа страна, но Мадрид не е туристически град. Напротив, от туристическа гледна точка той дори не е интересен, може би защото е така своеобразно обикновен. Туристът би приел града чрез „Ел Прадо“ и Гойя, плюс бикоборството. Но туристът би потънал в тълпите, които бавно се влачат около „Пуерта дел Сол“, за да се намери след здрач на „Месонес“, където цяла нощ се пие и пее, и се водят най-невероятни разговори. Нетуристът също би открил, че съвременното испанско изкуство съвсем линее в сянката на диктатурата и църквата, че в театрите се играят посредствени патриотично-църковни пиеси и кината прожектират патриотично-църковни филми. Картина, която съпътствува всички диктатури. Човек би се удивил от сходството между фалангистка Испания и комунистическа България. Защото е невероятно да кажеш, че страната, която притежава зад граница такива върхове като Пикасо, Бунюел, Пабло Казалс, Салвадор Дали или младия Арабал — е културна пустиня. И това ми напомня известното изявление на един български критик, партиец, който преди време се провикна: „Другари, в нашата идеологическа робота трябва да се учим от католическата църква.“ И в същото време, по театрите на цяла Европа гостува Барцелонският театър на Нуриа Есперт с наистина незабравима постановка по Федерико Гарсия Лорка. Представление, анатемосано в Испания.

От Мадрид тръгнах с кола по дълги неудобни пътища. Движех се безкрайни часове между голи планински чукари, сипеи и безплодна земя, същата онази земя, която бях съзрял от самолета като червено петно. И си спомних, че тази огромна страна има малко повече от 30 милиона жители. Нещо от Барцелона ми напомни старата София, времето, когато центърът се заемаше не от уродите на диктаторската грандомания, а от човешките сгради по улица „Търговска“, „Дондуков“, пасажа „Свети Никола“. Естествеността на Барцелона ми напомни фалша на София. Мисля, че хиляди пъти по-добре е човек да среща по улиците проститутки, отколкото невзрачните лица на разни отговорни фактори. Плюс пазара, от който свят може да ви се завие. Ония, които обичат риба или морска храна, могат да получат гастрономически удар пред вида на сергиите — толкова фантастично богати са те, че карат всеки да се чувствува беден и гладен. Барцелона ми се видя много по-космополитен, по-пъстър и по-европейски отколкото Мадрид. Не обичам туристическите обобщения, защото обикновено са повърхностни и далеч от действителността. Пък и на българите им е омръзнало от подобни пътни бележки, където туристи — журналисти раздават категорични оценки за цели светове.

Но ако Испания ми остави чувство за мистична бездна, за драматичен контраст между живот и характер, където разстоянието между щастието и болката е много кратко, френският Прованс ме върна в обратна посока — животът на спокойното провинциално удоволствие. Късно през нощта се намерих пред високи стари крепостни стени и обикалях около тях в търсене на града Арл. И тъкмо когато смятах, че съм се заблудил, съзрях врата в стената и видях, че градът е вътре. Утрото ми откри малък, невероятно красив град, в който съвместно живееха чаровните останки на историята и гастрономическите радости на съвремието. Един от малкото европейски острови на съзерцателното съществуване на вековни наследствени навици, на естествено добродушие и делнична непосредственост. Арл беше приятно въведение към срещата ми с Екс ан Прованс и Авиньон. Мисля, че това са едни от най-красивите френски градове. Имах желанието да остана и да се заселя завинаги там, без да се боя, че зад външния чар може би стои жестоката болест на нашето време — отчуждението.

Тъкмо него срещнах, открито и натрапчиво, по цялото протежение на Френската Ривиера и по време на фестивала в Кан. Има една дума, която на Запад употребяват, според мен, с огромен успех: „Пластмасова“. „Пластмасова цивилизация, пластмасови хора, пластмасови отношения, пластмасово изкуство, пластмасова храна“ и т.н. Това е дума, която идва да събере заедно думите „изкуствено, фалшиво, грозно, евтино-ефектно, модно“. Без никакво колебание бих означил Френската Ривиера като „пластмасов курорт“, който вероятно е имал някаква стойност и съдържание преди много години, и чиято естествена красота вероятно е била погълната от необходимостите на пластмасовия свят. Кан и Ница ми се видяха непоносимо грозни, а Монте Карло ми напомняше на затвор. Снобизмът и глупостта докарват безброй посетители тук, защото от векове е прието, че ако сте истински английски лорд или идете от истинско благородно семейство, вашата ваканция трябва да бъде прекарана в Ница. А това, че Ница сега е стълпотворение от туристически сгради и автомобили с ужасно тежък въздух, това че всяко позабогатяло същество бърза да си купи малко престиж по крайбрежния булевард и да имитира някогашната аристокрация, че всички отношения с продавачи, хотелиери, келнери са напълно корумпирани и пластицирани — това няма значение. Все пак, все още звучи ефектно: „Лятото прекарах в Ница.“ Изглежда, че човек в много отношения си остава бебе, което може да се утешава с най-шарената дрънкалка. А пък на такова място да ви пази Господ от срещи с интелектуалци. Сякаш присъствувате на добре познато банално представление, в което всеки се опитва да играе главната роля или поне по някакъв начин да напомни за съществуването си.

Седмица по-късно в Пиза, като лежах на тревата срещу едно от големите чудеса на света — Наклонената кула, чух някакъв стар гид — смешник да обяснява на група зяпнали американци: „И така, джентълмени, ние стигаме до заключението, че кулата не е крива, а светът е изкривен!“ Джентълмените кимаха глави в знак на ученическо съгласие, и после устремиха огромните обективи на фотоапаратите си, за да увековечат себе си като част от чудесата на света.

Преди време, когато преминавах италианската граница с влака при Комо, с мен в купето беше възрастен италианец, който работеше в някакви мини в Норвегия и си идваше за ваканцията. Посрещна ни чудното италианско слънце и цялата тази мека, празнична атмосфера. Моят спътник отвори прозореца и просълзен каза: „Колко си хубава, Италио!“ Но в следния миг, вероятно спомнил си нещо друго, той се изплю драматично през прозореца и извика: „Колко си грозна, Италио!“ И това ми спомни изказването на един английски журналист, че Италия вероятно е най-хубавата страна в Европа, и вероятно е и най-отвратителната. Английските журналисти винаги казват „вероятно.“ И във всичко това има нещо вярно. От една страна — прекрасната природа и всички богатства, с които тя е натъпкала италианския ботуш, плюс човешкото простосърдечие на италианеца и неговата забавна игра от хитрини. И от друга страна — модерно организираната пластмасова туристическа империя, която ви посреща в съответствие с портфейла ви. Туристическата империя, която ви заповядва да платите топлината на всеки слънчев лъч, и която ви продава всяка среща с Микел Анджело или Леонардо на добра цена, а също, която превръща гостоприемството в интересчийство.

И това е причината да не обичам никак Флоренция и обожавам Болоня. Флоренция е място за туристи. Болоня е място за живеене. Във Флоренция ви водят да разглеждате музеи като посетител, в Болоня вие живеете в музей, който сами откривате. Точно в центъра на града, зад пиаца „Маджоре“, има една стара — стара кръчма. Когато запитах кръчмаря от кога съществува кръчмата, той ми показа датата — 1410 година.