Георги Марков
Съвременните аспекти на една пиеса с исторически сюжет

За разлика от мнозина мои колеги винаги съм вярвал, че значително произведение на изкуството не може в края на краищата да не си пробие път, дори появяването му на бял свят да е съпроводено с най-потискащи обстоятелства. Струва ми се, че след като авторът е имал силата да създаде творбата си, последната ще има силата да се наложи. Следователно не само не може да има някакви оправдания да не се работи, но не може да има и някакви извинения за създаването на посредствени творби. Историята ни показва, че едни от най-големите шедьоври са създадени при най-неблагоприятни за творчеството обстоятелства — било политическо потисничество, било материална мизерия. И същевременно няма нито една творба (книга, картина, композиция и прочие), създадена от някой, който чакал обстоятелствата да се оправят, та да проработел. За мен това е една от най-оптимистичните поуки от миналото, която прави смешни твърде популярни извинения в средите на българските писатели, художници, композитори, режисьори, които обичат да казват:

„Сега човек не може да работи, но когато се оправят нещата, тогава ще видите на какво съм способен!“

Човекът не иска да признае, че май на нищо сериозно не е способен. Защото, ако беше способен, той щеше да покаже това — въпреки обществена атмосфера, материални стимули и безперспективност за признаване на творбата му. Има нещо твърде неприятно във факта, че нито един от писателите, които познавам и които твърдят, че носят в себе си големи, неосъществени произведения, никога не е седнал да ги напише въпреки липсата на реални изгледи за публикуването им. Лично аз не познавам нито един, който да е написал нещо значително така, за себе си, да го има в чекмеджето си, за да може да каже: „Въпреки че няма да се отпечата, аз написах това, което исках да напиша.“ Приемливо или не, творческият процес у тези писатели, изглежда, непрестанно съобразява възможността не само за отпечатване, но и за добър хонорар…

Щастливото изключение от тази тъжна картина са поетите. Ние знаем, че има великолепни стихове, които никой тоталитарен режим не ще отпечата и не ще плати. Тъкмо тези поети и техните низвергнати стихове са едно от най-оптимистичните явления в днешната българска действителност. Те показват, че истинският творец, истинският творчески процес са далече по-силни от най-ограничаващите обществено-политически обстоятелства. Те са това, което, изглежда, Христо Радевски имаше предвид, когато преди време каза, че „секретарите отминават, а поетите — остават“.

Тук според мен е първото голямо достойнство на пиесата на Стефан Цанев „ПРОЦЕСЪТ ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ“. Нека припомня, че тази пиеса беше написана преди горе-долу десет години. Бях свидетел на нейното написване, бях първият й читател. Докато пишеше пиесата, Стефан едва ли вярваше, че тя ще види бял свят, но той я написа, защото тя беше вътре в него, беше същността на разбиранията му, на чувствата му, на идеята му за света, всред който живееше.

Определено казано, това беше една от най-силните пиеси, които бях чел не само в България. Но нейното звучене в условията на българската действителност и придаваше още едно превъзходно качество. Защото това беше пиеса за богомилите, за ереста, за еретиците, за правото да вярваш в това, което си избрал, за силата да отстояваш тази си вяра дори, ако тя е гибелна за тебе. По форма пиесата е историческа и документална. По съдържание тя е напълно съвременна и представлява най-страстна апология на богомилството. Историята и документът тук (за разлика от книгата на Емилиян Станев) са само повод да се разискват съвременните аспекти на богомилството. Историята тук има своето значение само дотолкова, доколкото е свързана с най-актуалното в наше време — ПРАВОТО ДА БЪДЕШ ЕРЕТИК. Така че пиесата на Стефан Цанев не е една от многобройните пиеси на исторически теми, където се пресъздава част от историята заради интереса ни към нея, а е историческа пиеса в Шекспировия смисъл на думата, където историята е само удачен повод за художественото разкриване на вечни човешки категории. Хамлет би бил празно зрелище без хамлетовщината, Макбет — без макбетовщината… и богомилите на Стефан Цанев — без еретизма. Ако богомилите, представени от Емилиян Станев и други подобни автори, са сантиментални рицари на миналото, едва ли не съществували, за да повдигат националното самочувствие на българите от бъдеща комунистическа България, т.е. като необходим атрибут за всеки ортодоксален патриотизъм, богомилите на Стефан Цанев са вечните еретици, родените страстни противници на всяка ортодоксалност — държавна, църковна или човешка. Това са вечните бунтовници, за които ереста е синоним на непокорството, а непокорството е синоним на живота. Те живеят, за да бъдат еретици, за да развалят с несъгласието си всяка мнима или действителна обществена хармония, за да разстройват и разтърсват епохата, да събарят култове, да разрушават митове, да посягат на всичко установено. Всеки знае, че създаването и разрастването на богомилското движение в България е огромно историческо явление, тъй като то е свързано с началото на големите протестни движения, довели по-късно до Възраждането. Богомилите са една от великите легенди на българската история, която естествено днешният български режим се опитва да експлоатира за свои делнични цели. Човек може само да се прекръсти, когато чуе неграмотни идеологически обяснения, че богомилите били духовните предшественици на комунистите… и поради това били прогресивни.

Същината на пиесата на Стефан Цанев защитава честта на богомилите от подобно срамно роднинство. При съвременните обстоятелства неговите богомили биха се хвърлили с цялата си еретична страст срещу господството на най-уродливата ортодоксалност в българската история. И твърде забележително е, че пиесата просто натрапва паралела между държавата на Цар Борил и днешната българска държава.

В центъра на пиесата е процесът, който цар Борил устройва срещу богомилите и техния водач по негово време — поп Стефан. Царят е принуден да прибегне до този процес, защото в разкапаната от интриги, нравствено и материално разложение държава ереста на богомилите се развива с нова мощ. Еретичният дух е духът, който търси обновление. Влиянието на богомилите е толкова силно, че хитрият и безскрупулен Борил е принуден да вземе мерки. През 1211 година той свиква известния Търновски съд-събор, който по подражание на Цариградския събор от 1084 година осъжда богомилското движение и изпраща водача му поп Стефан на кладата. Двата процеса, макар и на разстояние от около 200 години, са напълно подобни. Както Алекси Комнин се опитва да се приближи до богомила поп Василий, така и Борил се опитва да спечели поп Стефан.

Българският цар и гръцкият император не ще бъдат последните, които ще се опитат да купят ереста и еретиците. Но не се купува онова, което не е за продан. Краят на поп Василий върху кладата двеста години по-късно става краят на поп Стефан.

Почти огледалното подобие на двата процеса, както и тяхното подобие с много процеси в по-ново и най-ново време, дава идеята на автора да отстрани от пиесата си понятието „време.“ Тъкмо този подход на Стефан Цанев декларира недвусмислено, че това не е историческа пиеса и че конкретните исторически обстоятелства са просто ненужен декор на една многовековна борба. Защото идейният заряд на борбата против ереста при Тодор Комнин, при цар Борил, при Сталин или при Брежнев е един и същ, похватите са едни и същи, механизмът е един и същ… и резултатите са едни и същи.

Богомилите имат адвокат, който е от нашия век. Просто Стефан Цанев заставя героите си да пътуват из историята без оглед на разстоянията, които биват преодолявани именно от подобието на събитията. В течение на процеса, който цар Борил устройва, на сцената се явяват Алекси Комнин и неговата дъщеря, дошли от преди два века, явява се богомилът Йоан, явяват се куп исторически лица от разни епохи и драматургичното стълкновение се превръща в сблъскване между идеите, на които са носители. Целият този исторически персонаж, събран на едно място по волята на автора, дава възможност да се обхване доста плътно еретизмът на богомилите и борбата срещу тях. Лагерите са съвсем ясно определени: от едната страна гонителите, от другата — преследваните. Подобен похват на елиминиране на времето би могъл да бъде използуван например при драматургично изследване на злоупотребите с власт. Представете си, събрани на едно място за обмяна на опит, Калигула, Сталин, Хитлер, Ричард Трети, Цезар Борджия и т.н. Еднаквостта на постъпките, приблизителността на мотивите, подобието на образите ликвидират времето и ни карат да настръхваме пред исторически неизменната последователност на злото.

Именно за да подчертае духовното единство на всеки от двата лагера, Стефан Цанев прилага още един похват — всички реплики в пиесата, засягащи исторически лица, са документални. Това са цитати от исторически, църковни и богомилски книги. Диалогът често пъти става двубой между цитати и ни характеризира блестящо не само образите на героите, но и конфликта на сражаващите се идеи. Стефан Цанев е очисти пиесата от всякакви обстоятелствени дрънкулки и битово — исторически подробности, за да освободи сцената за генералните въпроси на човешкото съществуване. Там се говори за Бога и за Дявола, за доброто и за злото, за съвършенството и падението, за чистотата и калта, за вярата и безверието. Всеки може да си представи колко силна и недвусмислена е кореспонденцията на зрелището от 1211 година с подобните зрелища в нашия век. Да оставим настрана, че по-голямата част от цитатите от историческите книги сякаш са извадени от днешните вестници.

Защо на този свят има богомили? Кои са богомилите? Защо не искат да приемат казионната вяра, а гинат, за да бъдат това, което са? Може ли един диктатор да купи богомил и на каква цена? Как да се ликвидират богомилите и цялата ерес? Как да се предотврати разпространяването на заразата? Как да се организира обществото в борба срещу богомилите? Може ли император да стане богомил? Целият огромен исторически материал е организиран от Стефан Цанев великолепно, за да създаде една монолитна съвременна пиеса.

Най-интересен според мен е образът на Цар Борил. Борил въплътява най-познатите исторически и съвременни черти на подобни властелини. Той е лицемер, интригант, подъл и жесток, с проблясъци на наивност, с маниакален комплекс за преследване, алчен до полуда за власт и величие, човек, който иска на всяка цена да бъде повече от всичко друго в света, а разбира с ужас, че е нищо. Но не иска да признае това и трупа ритуали и жертви като доказателство, че е полубог. Борил е гъвкав, той флиртува с общество и народ, прочувствено се обрича в служба на народа и неговата идеология е антибогомилството. Борил разбира, че единственият изход за корумпираната му държава, единственият начин да избегне отговорността за цялото и разложение, за крещящите неправди, за мизерията на народа, за духовното невежество, за пълната безнадеждност, е да стовари вината върху богомилите. Богомилите са виновни за всичко. Процесът срещу тях е показен.

Борил на Стефан Цанев е комплексна Шекспирова фигура, може би събрал в себе си нещо от черната сила на Макбет, от уродливостта на Ричард Трети, от шутовщината на крал Джон, но на мен ми се струва, че авторът е имал дузина съвременни прототипове.

Може би най-хубавата идея в тази пиеса е историята с Цар Борил и неговите двойници. Непрестанно в процеса на действието се правят заговори за убийството на царя. Но всички свършват с това, че е убит поредният царски войник. Всеки път, когато на сцената Борил пада, прободен от меча на убийците, и се чува възгласът „Убиха царя!“, в следващия миг внезапно се появява новият Борил, който прекрачва трупа на убития цар, сяда на трона и усмихнат казва: „Царят съм аз!“ Постепенно заговорници и богомили са обзети от чувство на ужас, че не са в състояние да убият истинския Борил, защото явно той разполага с безчислено количество двойници, които ще представляват бориловщината през цялата човешка история… Борил е безсмъртен, както е безсмъртно злото… Но и богомилите са безсмъртни, както е безсмъртна борбата срещу злото.

Когато прочетох най-първия вариант на пиесата, спомням си, че тя ме разтърси до дъно. Бях във възторг от онова, което Стефан Цанев беше написал. Мнозина български интелектуалци, които четоха пиесата по-късно, бяха единодушни, че се е появила голяма българска пиеса. Под наше влияние театър и режисьори се заинтересуваха от нея. Но всички перспективи за поставянето й на сцена бяха погребани от злощастното репертоарно бюро при Комитета за култура и, разбира се, най-вече от ония, които пазят режима от врагове. Отнякъде плъзнаха слухове, че всички образи са алегорични, че пиесата всъщност визирала най-важни персони от съвременния български политически живот. Излишно е да казвам, че това бяха реакции на обществени клюкари, че Стефан Цанев беше далече от това, да си даде труд да карикатури карикатурните сами по себе си образи от българското съвремие. Стефан Цанев, с когото ме свързваше дълго и скъпо приятелство, беше идеалист. С това чувство е пропита цялата му поезия и „Процесът против богомилите“ е защита на собствения му идеализъм, на остатъците от вяра, които все още се крепят в душата му. ВЯРА В СПАСИТЕЛНАТА СИЛА НА ЕРЕТИЗМА. ВЯРА В СВОБОДОМИСЛИЕТО.

Точно като богомила поп Стефан и Стефан Цанев се опитва да брани светостта на идеала си от цинизма на бориловци и техните потомци. Пиесата завършва с внушителен трагизъм. Богомилите изгарят на кладата, верни на себе си. А двойниците на Борил продължават да заемат мястото на убития си предшественик, за да продължат конфликта през целия живот на човечеството.

И ето че сега, след близо десетгодишна негласна забрана, отхвърляне и потулване, пиесата на Стефан Цанев най-после видя бял свят. Няма значение, че това не стана на сцената на един от първите софийски театри, че дори нито един от известните режисьори не се зае с нея, а работата беше предоставена на великотърновския театър „Константин Кисимов“, пробивът е голям. Изглежда, че най-после се е намерил разумен човек, който да разбере от какво богатство е била лишена българската сцена. Нямам представа как е прозвучала пиесата при скромните възможности на търновци. Може би някой нарочно я е изпратил там с надеждата, че щом веднъж се провали, никога повече няма да има искане за нейното поставяне. Но съдейки от рецензиите, които досега изглеждат предпазливо положителни, вярвам, че спектакълът в Търново е успял да разкрие нещичко от мощта на драматургичния материал. Изглежда също, че представлението е спечелило завидна популярност, защото това е едно от обясненията за награждаването на „Процесът против богомилите“ в прегледа на историческата драма. Другото обяснение е, че определяйки тази пиеса като „историческа“, журито се е опитало да заяви на зрителите да не търсят в нея съвременния алегории.

Искам да завърша пак с мисълта, с която започнах. Колко чудесно е, че въпреки пълната безнадеждност за поставянето на пиесата Стефан Цанев я написа, защото в края на краищата дойде време пиесата да се играе. И би било прекрасно, ако чекмеджетата на много други автори са пълни с подобни творби, които въпреки всички съвременни ограничения един ден сигурно ще се появят на бял свят, за да произнесат богомилски присъди срещу поредния цар Борил.