Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Една от най-често повтаряните истини за съвременната българска литература е нейната откъснатост от живота. И за най-непредубедения читател на българска литература става ясно, че между авторите на тази литература и реалността на онова многоцветно, пълнокръвно и пълно с мистерии движение, наречено живот, се издига плътна стена. Почти при всеки опит да прочетем нещо за този живот, ние се натъкваме на банални измислици, плитки конфликти и сладникави разрешения. Ужасно странно е да кажеш, че в цялата официална наша литература човек не може да прочете една писателска изповед. Но докато в полето на обществено-политическите явления писателската слепота може да бъде някак обяснена, то няма и не може да има никакво обяснение за липсата на реални усещания и разбирания на интимния живот. Много пъти съм казвал, и пак повтарям, че е просто невероятно, че в последните тридесет години аз все още не съм прочел една хубава, реалистична любовна сцена. А никой не може да приеме, че животът не изобилствува с тях. Дори правдиво разказани собствените любовни истории на някои писатели биха звучали доста силно.

Всички тези мисли се родиха отново у мен, когато прочетох последната новела на известния наш писател Емилиян Станев — „Язовецът“. Нека най-напред да кажа, че винаги съм имал слабост към този наш писател, с когото ме свързват добри спомени и към чието творчество съм се отнасял с уважение. Независимо дали го харесват или не, малцина досега биха дръзнали да причислят Емилиян Станев към сивото блато на ортодоксалната литература. Той като че предпочиташе да изразява своята ортодоксалност в речите си в Съюза на писателите, вместо в своите разкази. Неговото развитие е твърде интересно, защото демонстрира най-добре провал на добър писател, който се опитва да хитрува с времето, в което живее. След романа „Иван Кондарев“ Емилиян реши, че най-удобната позиция за писател е да си намери някакъв астероид, който лети на известно разстояние от земята, да си построи хубаво жилище върху него, и от там да наблюдава живота на планетата Земя, като от време на време пътува до нея (както английските лордове пътуваха на времето до Кения), за да вземе участие в някой аристократичен лов на дивеч в правителствен резерват. Така и стана. Но тъй като Емилиян Станев все пак беше писател, все пак имаше публика, която чакаше от него произведения, той трябваше и да пише. Но как човек да съчетае писателска актуалност с гражданска безопасност? Как да продължаваш да бъдеш добър писател, да удовлетворяваш читателската нужда от красота и правдивост, без да дразниш собствениците на резерватите? Емилиян Станев е от онези, които знаят, че цяла България всъщност представлява човешки резерват, и че ако в литературата е хубаво да си „язовец“, то в живота май е по-добре да си куче или ловджия. И той последва твърде благодатния пример на някои негови колеги, като се захвана с историята, с историческия сюжет. Толкова удобно е понякога да гледаш на живота на другите (не на своя живот, разбира се) с безстрастните очи на историята. При това можеш да настояваш колкото си искаш, че зад историческите образи си поставил съвременни прототипи, че историческият сюжет е една условност, която ти помага да изразиш чисто съвременни позиции. И като истинска демонстрация на гражданска смелост, писателят може в съвсем интимен кръг да подшушне, че зад образа на цар Борил например, стои лицето на някакъв съвременен некоронован цар. Цялата тази уж езоповска игра се прави, за да разреши един важен проблем, най-важният в българската литература, който се изразява ужасно добре с поговорката: „И вълкът сит, и агнето — цяло.“ Бедата е, че в цялата история на световната литература няма нито едно що-годе свястно произведение, написано върху този принцип. Същността на литературата винаги е била „Или вълкът — или агнето“.

Защитавайки се, Емилиян е казвал, че никой не смята „Война и мир“ за исторически роман. И това е напълно вярно. Но разликата между „Война и мир“ и богомилския роман на Емилиян Станев е тъкмо в това, което наричаме художествена вярност към живота. Разлика между живеене на самата планета и живеене на астероид, откъдето писателят гледа с немощен телескоп, така че едва ли може да различи маймуна от човек. За наблюдателя от астероида това може би няма значение, но за писателя е фатално. Мисля, че онова за което човек може справедливо да обвини Емилиян Станев, е скъсването му с живота на времето, в което живее, дълбокото му и често трагикомично неразбиране на хората и проблемите им.

И ето сега, сякаш обхванат от отчаяно угризение по пренебрегнатото си призвание, Емилиян Станев се опитва да ни демонстрира, че въпреки разстоянието си от българския съвременен живот, той не е загубил връзката си с него, че бивайки в тима на ловджиите и кучетата, той не е престанал да мисли за черната съдба на язовеца. Със смелост на парашутист неговото въображение прави главоломен скок през времето и се опитва да кацне върху изпробваната територия на „Крадецът на праскови“. Пак подобен триъгълник, с хипотенуза една неудовлетворена жена. Мистериозният сръбски пленник сега е мистериозен български художник. Героинята е французойка, а полковникът — френски археолог. Военновременно Търново е заменено с мирновременно черноморско градче в разгара на сезона. Вместо грубата графика, сега стилът е нещо като концертно рисуване. Звучи като че авторът е пародирал себе си. Разстоянието между „Крадецът на праскови“ и „Язовецът“ е много голямо. То е точно разстоянието между талантливото и бездарното, между красивото и грозното.

Прочитайки новелата изпитах силно чувство на неудобство, че един наистина талантлив писател е написал толкова евтино и долнокачествено произведение, което ми звучи като превод от блудкав френски роман на тридесетте години. Цялата история е съшита с такива бели конци, че от всеки ред крещи фалш и непознаване на живота. Накратко, една скучаеща френска летовничка, жена на вечно зает археолог, внезапно получава на черноморския плаж един анонимен портрет. Някакъв художник скришом я е нарисувал и то по някакъв изумителен начин. След това героят се появява и се представя. Не знам защо, физически той ужасно ми напомня на моя приятел Васил Попов. С декларирани мъжествени маниери и мистериозната маска на непризнат гений, той обладава самотната французойка и изчезва. Тя, разбира се, е смаяна от изкуството му — той е почти равен на Пикасо, но по най-необясними причини работи за другиго, просто продава картините си на друг (бездарен) художник, който ги представя из света като свои. Французойката му предлага пари, подкрепа, изложба в Париж, връзки, критици и световна слава, но нашият язовец, казва „не“, запалва колибата си (той живее в колиба край морето) и така се свършва.

Цялата новела е написана под формата на монолог или дневник на французойката, като от формална гледна точка едва ли може да има по-лош избор на форма. Малко трудно е било на Емилиян Станев да опише в първо лице мислите, чувствата и самоанализите на една съвременна полуинтелигентна френска интелектуална, която сякаш е уродлива рожба на рахитично провинциално писателско въображение. Струва ми се, че Емилиян би могъл с по-голям успех да изпее върху сцената на Софийската опера арията на Тоска, или пък тази на Иван Сусанин.

От цялото произведение лъха такъв непоносим провинциализъм, долнокачествена интелигентност и празнословие, че всичко изглежда като блян на инфантилен младеж, който измисля себе си като герой на красиви и безподобни любовни подвизи. Нямам нищо против самата история, въпреки абсолютно неправдоподобното съществуване на героя Тасо, такъв какъвто Емилиян ни го представя. Онова, което ме разтърси, е изумително лошото написване, което човек не би могъл дори да прости на начинаещ писател.

Най-напред погледнете образа на тази французойка. Никой не ще убегне от чувството, че това е самият Емилиян Станев, малко непохватно превърнал себе си в съблазнителна френска летовница, която пише или изговаря дневника си с литературните претенции на самотен ветеринарен фелдшер от Айтоския край. Всичко, което тя казва за себе си или за другите, представлява ужасно клише на ужасно осакатени примитивни представи, разкрасени от обилни трупове на мъртви прилагателни. Ема Моран, разбира се, чете криминален роман, разбира се, играе бридж, разбира се, скучае, разбира се, чака нещо да се случи. И когато то се случва, за да няма никаква грешка, Емилиян Станев слага два реда от многоточия. С други думи, сещай се читателю, където са точките, двамата се любят?

Но чуйте сега описанието на тази работа от самата Ева:

„Потъвах в сладостна бездна и накрая се разплаках. В моя плач се криеше съзнанието, че му се отдадох като паднала жена. Държеше се, както би се държал с всяка друга на мое място — шеговит и недостъпен… Докато се гушех в силните му обятия чувах глухия отглас на всяка негова дума в косматата му гръд…“ Почти като във „Вечната Амбър“.

Слушайте по-нататък: „Нима не беше оскърбително за прекрасната Ева да се отдаде на този човек, както се беше отдавала на предишните си любовници, без по-дълбоки чувства и преклонение пред неговия талант? Но подобно увлечение можеше да ме завлече в сложна душевна драма! Инстинктивно чувствувах тази угроза за моето спокойствие…“ и т.н. А как ви звучи това:

„Защо бягаш от душевна интимност, защо искаш да го съблазниш с тялото си, да пренебрегнеш душевната му сложност, да го събориш от неговата непристъпност и после да му обърнеш гръб?“

Диалогът между двамата пък ми разкрива претенциозния разговор, произнесен между двама предрешени Емилияновци, които се чудят с какви високопарни слова да направят впечатление един другиму.

Имаше една област в писането, където Емилиян Станев бе добър. Езикът. Но сега, след като прочетох „ТИХИК И НАЗАРИЙ“ и „ЯЗОВЕЦЪТ“, мога да кажа, че това е един лош, натруфен, обременен от псевдокрасиви думи език. Знаейки, че езикът, това е всъщност животът, ние не можем да избегнем впечатлението, че този човек-писател не живее, че той е загубил реалната си представа не само за движението на живота, но и за движението на думите. В неговите изречения всички те плуват като празни черупки, които са по-скоро спомени за думи. Просто за илюстрация. Чуйте още един малък пасаж. Язовецът казва на Ева:

„Защо така силно ме привличат вашите цивилизовани, бих рекъл, очи? В тяхната глъбина виждам завършек, който ми е познат, близък и скъп. Но в тях липсва душевна благоустроеност, която не ви позволява да се уедините в душата си, да повярвате в нейната божественост и да я уважавате…?“

Можете ли да приемете този пасаж като художествена литература? Можете ли да произнесете този поток от глупости пред момичето, с което седите? Няма ли да ви се стори, поне за секунда, че сте смешен, че сте даже жалък, защото сте ужасно неестествен, защото всичко това го правите само от един дълбоко провинциален инстинкт — да направите впечатление?

Наистина ми е тежко и тъжно да чета такива неща от Емилиян Станев. Тежко и тъжно ми е да пиша за тях. Потискащо ми действуват неговите патриотични провиквания и дълбокозамаскираният му протест срещу самопродажбата, защото не са искрени, защото авторът не страда — и не е на една крачка от разрухата. Той е в правителствения резерват, с ловджиите и кучетата.

Край