Георги Марков
Посегателство срещу вековете

Влизали ли сте някога в онези павилиони на смеха и ужаса, където внезапно се озовавате всред стени от различни огледала, които заселват пространството около вас с безброй ужасно деформирани двойници на вашата собствена физиономия. Всички тези образи се кривят срещу вас и ви карат да потръпвате пред възможността вашето собствено лице да приеме някоя от тези уродливи черти, някой от идиотските изрази, създадени от кривите огледала. Но онова, което най-много ви поразява при това деформирано размножаване на физиономията ви, е мисълта, че никога преди не бихте могли да си представите, че може да съществуват толкова невероятни, толкова фантастични и толкова многобройни изкривени варианти на вашите черти.

Точно това чувство, при което първоначалният смях стихва и се появява сянката на ужаса, предизвикват у мен известни действия на отговорни граждани, които управляват хората в днешна България. Действия, деформирани не от присъствието на смешни огледала, а от присъствието на изкривено мислене. Не бих искал да обиждам никого, но, струва ми се, че тук нещата излизат извън нормалните човешки понятия за правилно и погрешно, и принадлежат по-скоро към света на медицината. Човек не може да нарече мероприятията, за които ще стане дума, неразумни, ограничени, невъзможни, наивни, защото те надхвърлят нормалността на тези недостатъци и ни водят към нещастно-деформирания свят на лунатиците.

Трябва да призная, че не исках да повярвам на разказа на един български научен работник, който неотдавна се пресели на Запад. Той ми разказа, че в продължение на няколко години е оглавявал група от научни работници, които под шефството на един от заместник-председателите на Държавния съвет са разработвали нещо под заглавие НАСОКИ ЗА БЪДЕЩОТО ЩАСТИЕ НА НАРОДА. Дори създаденият отдел се е казвал (официално или не) отдел за ЩАСТИЕТО НА НАРОДА. Между другите проблеми, които тези научни работници трябвало да решат, били и такива като: Какво трябва да четат българските граждани през следващите 20 години? Как трябва да прекарват свободното си време? Как трябва да празнуват? Каква телевизия и какво кино трябва да гледат? и т.н.

Крайната задача била да се изработят строго определени рамки за бъдещата духовна дейност на българите, като силно се поощряват едни тенденции, и ликвидират — други. Въз основа на тези рамки щял да се изработи нещо като закон или правилник за бъдещото щастие. Може би инициаторите на тази научна работа са сметнали, че щастието на всеки отделен български гражданин ще се определя от степента на придържането му до закона или правилника за щастието.

Не исках да повярвам на този разказ, не защото имах някакви съмнения в разказвача, но защото ми беше невъзможно с моя беден ум да приема, че на света съществуват хора, които са се заели да институционизират и легализират… ЩАСТИЕТО.

Обаче моето неверие беше силно разклатено, след като прочетох публикуваните през месец май ОСНОВНИ НАСОКИ ЗА РАЗВИТИЕТО И УСЪВЪРШЕНСТВУВАНЕТО НА ПРАЗНИЧНО-ОБРЕДНАТА СИСТЕМА В НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, приета от Държавния съвет на 12 април 1978 година. Трябва веднага да кажа, че преведен на западните езици, този документ би смаял всички ония, които вярват в съществуването на някакъв разум и реалистично отношение към живота всред ръководните кръгове на източноевропейските режими. Защото тук не става въпрос за национализиране на средствата за производство или на обработваемата земя, не става въпрос за национализиране на образователната система или за пренаписване на историята, а за опит да се национализира (да се одържави) и ликвидира самосъхраняващата се същност на духа на един народ — онова, чрез което той е оцелял през вековете. Извадете от живота на един народ неговите традиционни празници, обреди, ритуали, обичаи. Какво остава от този народ? Почти нищо! Извадете от историята на българина всички Коледи и Великдени, извадете кръщенетата и погребенията, извадете водосветите и маслосветите, извадете местните обичаи и ритуали, все едно колко християнски и колко езически са били, и вие ще почувствувате, че сте извадили цялото национално съзнание, цялото народно творчество, целия народен език. Ако не са били всички тези свещени обреди, празници и обичаи на нашите деди, днес България щеше да бъде географско понятие, страна, заселена от еничари, хора без минало, без език, без история. Вероятно такъв еничарски народ би бил идеалният за осъществяването на пълна интеграция с някой Голям Брат.

Не е никак необходимо да доказвам жизненото и ако щете фаталното значение на обредите и празниците за съхраняването индивидуалността на кой и да е народ.

Затова след установяването на пълно съветско господство над България, по указания от Москва, бяха предприети системни и решителни опити за ликвидиране на всички съществени традиционни празници и обреди. Огромната част от тях попаднаха под ударите на антирелигиозните кампании на режима и бяха дамгосани като попски отживелици. Всеки днешен българин знае, че бяха ликвидирани не само пряко свързани с религията празници като Коледа, Великден, Богоявление, Гергьовден и други, но и празници, свързани пряко с националното самосъзнание и във висша степен „надрелигиозни“ като Деня на Кирил и Методий. Вместо тези празници, които българите бяха зачитали от около хиляда години, бяха въведени празници на режима като Първи май и Девети септември. Но ако човек може да разбере желанието на една диктатура да има свои празници, то как би могло да се квалифицира изхвърлянето на Деня на Кирил и Методий и заменянето му с официалното празнуване на Деня на съветската конституция. Как би могло да се обясни задължителното празнуване на националния празник на чужда държава — 7-ми ноември? Ако тези действия не представляват гавра с българското национално съзнание, не зная какво друго име би им подхождало. Трябваше да мине доста време, докато в обърканите следсталински години, под натиск отдолу, Денят на съветската конституция отстъпи мястото си на Деня на Кирил и Методий.

Днес може да се каже, че всички опити на режима в България да ликвидира традиционното празнуване на религиозните празници се провалиха напълно. Въпреки заличаването на Коледата и Великдена от официалния календар, огромен брой българи, особено по селата, и не само възрастните и религиозните, продължават да спазват традицията.

Когато на един Великден запитах мой познат, драгалевчанин, защо отива на църква, отговорът му беше твърде красноречив:

„Я не знам дали има или нема Бог, ама знам, че я не съм поганец!“

А поганството за този драгалевчанин беше не отричането от религията, а отричането от свещената традиция на миналото, от онова, което жилави български родове са пазили векове наред.

Когато българската власт обяснява, че ежегодните великденски демонстрации на площад Александър Невски били дело на хулигани, тя знае много добре, че това не е вярно. По-сериозните представители на тази власт са достатъчно досетливи, за да видят, че по-голямата част от тълпите, обсадили площада, не се състои от истински вярващи християни, а от истински българи, дошли да зачетат един български празник. При това никой не ги е организирал, никой не им е казал, че ако не отидат на църква ще бъдат уволнени от работа, никой дори не ги е агитирал. Те отиват там просто от себе си и заради себе си.

Още по-голямо поражение претърпяха партийните ликвидатори на националната традиция с календарните светци. Ако погледнете старите вестници от края на 40-те, от 50-те и 60-те години през всеки месец януари вие ще откриете силно оркестрирана кампания против именните дни, изразили се в голямо отсъствие от работа. Особено от края на 50-те години празнуването на именните дни в България доби т.н. „епидемичен“ характер. Подкрепяната от партията идея рожденият ден да замести имения ден — пропадна. Бих могъл да изпиша цяла книга за разни именни дни, които се празнуваха в София като между празнуващите имаше видни писатели, актьори и дори обществени дейци. В предприятията, в които работех, никой не ме беше поканил на „рожден ден“, но съм бил на стотици именни дни. Аз още не знам един български гражданин, който да е поканил друг български гражданин на приятелска вечеря за чествуването на рождения ден на Георги Димитров, или деня на Бузлуджанския конгрес, или друга партийна дата. Дори за най-праведните партийни членове това са външни, изкуствени календарни дати, в които няма нищо от голямото съдържание на такъв празник като например Петровден.

Същевременно човек не може да не си спомни трагикомичната ситуация, в която се намери българският режим, когато до 1953 година чествуваше с невиждана помпозност рождения ден на Сталин, а десет години по-късно датата 21 декември беше мъртъв ден.

Още по-категорично е поражението на партийната политика в борбата за ликвидирането на традиционните български обреди. Бивайки извънредно повърхностни в своя догматичен подход към това огромно богатство на българското минало, партийните идеолози предизвикаха обратна реакция — дори обреди, които бяха започнали да чезнат във времето, внезапно се съживиха. Други стари обреди като традиционната българска сватба и традиционното кръщаване на децата се наложиха най-категорично. В по-ранните години много свещеници в България биха могли да разказват как са били викани да извършват тайно кръщаване на деца, чиито родители са били партийци. Много сватби, особено в селата, ставаха с гласна или негласна венчавка в църквата. Но със свещеник или без свещеник, както при кръщаванията, така и при сватбите, в различните райони на страната се спазваха местни обичаи. За жените в Княжево например продължаваше да бъде свещен закон правенето на „погача“ за новороденото. Колко пъти колите, които се опитваха в неделя да прекосят Драгалевския площад, трябваше да спрат, защото цялото село беше излязло на площада, за да участвува в толкова живописните обреди на стара българска сватба.

„Така се е женйл та̀та, така съм се женил я, така че се жѐни и сино̀!“

Това е горе-долу неписаният закон на драгалевската сватба. Тук не става въпрос за театрално възпроизвеждане на традиционно зрелище с всевъзможните декоративни елементи, а за искрено, непосредствено приобщаване на отделния българин към великата традиция на дедите. Когато днес в България всевъзможни автори сантиментално са се разписали за народните корени, никой от тях не отбелязва, че българските корени никога не са били в Русия, нито някога ще бъдат.

Никакво друго зрелище от моето детство не ме е изпълвало с такова вълнение като обреда на Богоявление, когато трябваше да се вади хвърления в княжевската река кръст и дузина смелчаци скачаха в отворената всред леда дупка, за да дирят кръста. А кой може да забрави конските надпреварвания на Тодоровден? Кой може да ми каже по-смислен и по-драматичен обред от ПРОШКАТА, когато хората трябваше да поискат от близките си да им простят възможни прегрешения? Само онзи, който не е живял на село, не знае вътрешния чар на този традиционен смут и трепет, на това превъзмогване на неприязненост, на вражди, за да се спази обредът на ПРОШКАТА.

Няма да ми стигнат и десет предавания само, за да изброя огромния брой традиционни народни обреди, останали в България от много векове, дълбоко български не само по своята религиозна принадлежност, но преди всичко по своята народностност.

Ала цялото това огромно богатство, чрез което българите са българи (а не руснаци), не се харесва на ония, които сега управляват България. Те твърдят, че то е отживяло времето си, че било израз на попщината, че нямало нищо общо със социализма, че отклонявало хората от верния път към социализма и комунизма.

Не друг, а председателят на Държавния съвет заяви в отчета си пред ЦК на БКП „за периода между Десетия и Единадесетия конгрес“ (цитирам буквално):

„Твърде беден, твърде ограничен и изостанал беше старият патриархален бит, за да жалим за него. Но и новият бит все още не е изкристализирал достатъчно, за да бъдем доволни и спокойни.“