Георги Марков
Празникът на свободата и празникът на милицията

Не вярвам да има много страни по света, където съответният режим да е заповядал на подчинените му граждани в определен ден да празнуват свободата, а следващия ден да празнуват Държавната сигурност, милицията или полицията. Струва ми се, че в това тясно съседство на двата празника в България — 9-ти септември „Ден на свободата“, и 10 септември „Ден на милицията и държавна сигурност“ — някой без да иска е изразил по най-ироничен начин същността на 34 годишната българска ера. Само талантът на голям сатирик би могъл да постави редом очевидно несъвместими понятия. Денят на свободата бива следван на другия ден от Деня на нейното отрицание, деня на онзи институт, чиито най-мек синоним е потисничеството.

Всеки българин не може да не забележи колко наивна е била в това отношение (и колко недосетлива) някогашната полиция. Денят на свети Арахангел Михаил беше ден на касапите и полицаите. Но ако тази празнична комбинация от касапи и полицаи ни слисва с пряката идея за очевидно професионално подобие, то празничната комбинация днес от Свобода и Държавна сигурност ни омайва със своята абсурдност, с качеството си на свръхгавра.

Ако можех сега да запитам един някогашен мой познат, полковник от Държавна сигурност и настоящ член на Съюза на писателите, защо „Денят на свободата“ се придружава от деня на Държавна сигурност, той вероятно би ми отговорил:

„Че каква свобода може да има без Държавна сигурност? Кой ще я пази свободата?“

И ако при тази декларация аз изразех мълчаливо съмнение, той би продължил по следния логичен път:

„Ако нямаше свобода в нашата родина, тогава не би имало нужда от Държавна сигурност. Колкото по-голяма е нашата свобода, толкова по-голяма и по-силна трябва да бъде нашата Държавна сигурност. Ето защо ония страни, които нямат свобода /нито ден на свободата/ нямат и Държавна сигурност, което означава, че не ги е грижа за свободата. Разбираш ли, съществуването на държавна сигурност не е нищо друго, освен необходим израз на грижата за свободата. Не можеш ти да оставиш свободата току-така свободно да се разнася нагоре-надолу, и всеки да прави с нея каквото си иска. Трябва грижа и грижата сме ние!“

И ако моят някогашен приятел Киро чуеше този разговор, би ме дръпнал встрани и би ми казал почти шепнешком:

„Защо си толкова глупав и прост! Девети и десети септември не са два празника, а един-единствен, който се казва «Ден на свободата за милицията!».“

И сега си спомням една наистина страшна тирада на моя съсед по легло в болницата, Борката, с преброените дни.

„Докторе — обърна се той към лекаря на отделението, — защо да не празнуваме Ден на здравето?“

„Защото не е много уместно да се празнува Ден на здравето в болница и от болни хора!“ — отвърна внимателно лекарят.

„Защо, бе докторе — повиши глас Борката. — НАЛИ НИЕ ПРАЗНУВАМЕ ТОВА, КОЕТО ГО НЯМАМЕ?“

Лекарят и аз се погледнахме с подозрение. Но Борката знаеше, че няма какво да губи и изригна трескаво, почти на един дъх:

„Не празнуваме ли Новата година именно защото няма нищо ново. Не празнуваме ли Ден на труда именно защото ненавиждаме работата. Не празнуваме ли ден на печата, защото няма никакъв печат? Не празнуваме ли Ден на конституцията, именно защото няма никаква конституция. Защо тогава ние умиращите да не празнуваме Ден на здравето? Защо лудите да не празнуват Деня на ума?“

И лекарят и аз се направихме, че не сме чули. Борката си отиде, но през всичките тези години неведнъж чувах високия му, почти писклив глас:

„НАЛИ НИЕ ПРАЗНУВАМЕ ТОВА, КОЕТО ГО НЯМАМЕ?“

Много пъти през тези години бях уверяван по най-категоричен начин, че не само се празнуваше това, което го нямаше, т.е. не само празниците бяха изпразнени от съдържанието, съответствуващо на техните имена, но и маса понятия, маса думи имаха точно обратното съдържание. Колко пъти съм се смайвал от пълната несъвместимост на думи и съдържание в официалния речник на режима. Понякога ми се струваше, че затъвам в непроходимо тресавище между истинското съдържание на думите и неговото пълно отрицание, че преставам да разбирам какъв смисъл е вложен в произнесения звук, в написаното слово.

И пак на помощ ми дойде моят приятел Киро. Нека цитирам един от съветите му, които съм записал така, както съм ги чул:

„Цаката му е, братко, да умееш да превеждаш. Не от английски, не от руски или от немски, а от български на български. Това са два съвсем различни езика — предишният и сегашният или нека ги означим като НАШИЯТ и ТЕХНИЯТ. Някой ще каже, ами нали и единият и другият език са всъщност български език. Абсолютно погрешно! Това са два различни езика, толкова различни, колкото ако единият се чете отзад напред. Защото съдържанието е точно обратното. Точно на 180 градуса! Например, ако аз дойда и ти кажа «нека да ти ПОМОГНА в нещо си», това означава, че ти предлагам помощ, че можеш да разчиташ на мене. Но когато в предприятието директорът каже «нека да ПОМОГНЕМ на другаря да се оправи», това означава «нека го натопим докрай, нека натиснем главата му в кюпа, та по-бърже да пукне!» Или пък, ако те извика началството и ти каже «ние сме приятели, нали?», това означава, че всъщност човекът те мрази до дъното на душата си. И всичко е така. Всяка тяхна дума има обратно съдържание на нашата дума. Когато казват «свобода», това значи робство, а когато казват «робство», това значи «свобода». Когато наричат някакво движение «реакция», това всъщност означава най-прогресивно движение. А когато кажат, че нещо е прогресивно, това си е истинска реакция. Когато кажат «ревизионизъм», това значи просто «антидогматизъм». Когато нарекат някого «любим вожд на народа», това означава, че той е най-ненавижданият човек в страната. Когато говорят за независимост това означава абсолютна зависимост. Когато кажат «патриотизъм» — това значи да сме верни на чужда държава. Когато кажат «щастие» — това означава голямо нещастие. Когато обещаят, че благосъстоянието на народа ще се увеличи, това означава че голяма беднотия ни чака. Когато кажат да се ПЕСТИ народната пара или валутата, това значи, че се готвят да пилеят двойно повече. Когато ти кажат, че изкуството и литературата трябвало да отразяват действителността, това означава, че не бива да имат нищо общо с нея. Когато ти устройват избор, това означава, че всъщност няма да имаш никакъв избор… Разбра ли ме добре, сега? В нашата страна ние имаме два езика — език и антиезик. И ако не си добър преводач — яка ти душа!“

След това Кирово обяснение става ясно, че ако на времето касапите и полицаите празнуваха заедно в един и същи ден, това е било чиста случайност. Но няма абсолютно нищо случайно в съвместното празнуване на Деня на Свободата и Деня на Държавна сигурност. Защото по Кировия тълковен речник на езика и антиезика, това е Ден на потисничеството и Ден на човешката несигурност.

Но за да не бъде човек голословен, когато борави с такива опасни понятия като свобода и потисничество, бих се опитал за 34 път да направя едно сравнение между живота на българите през кой и да е девети септември на трийсетте години, и кой и да е девети септември през последните трийсет години. По този начин ще стане ясно дали Денят на свободата наистина е направил българите по-свободни или пък просто ги е освободил от самата свобода. А единственият критерий за свобода, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва отделният обикновен човек. Свободните общества и свободните държави са свободни само дотолкова, доколкото са осигурили свобода за своите отделни обикновени граждани. На нормален човешки език не съществува друг критерий за свободна страна. За никое здраво човешко съзнание не е възможно да приеме, че например едно общество от затворници, живеещо според затворническия правилник, откъснато от света с високи стени, обучени кучета и стреляща без предупреждение охрана, може да се нарича СВОБОДНО ОБЩЕСТВО. Нещо повече, и това специално искам да подчертая, ако същите затворници спят на пухени възглавници, ядат фазани с кестени, имат разкошни телевизори и още по-разкошни автомобили, ядат със сребърни прибори и могат да се радват на най-скъпи удоволствия — това с нищо не променя статута им на затворници. Те не са и не могат да бъдат свободни хора, поради простата причина, че не могат да отидат отвъд стените и кучетата.

Тази елементарна истина изглежда странно пренебрегната от ония, които казват, че българите сега били със 720 процента по-щастливи, отколкото българите преди 40 години, тъй като имали асфалтови шосета и броят на тракторите се увеличил с 490 процента или нещо подобно. Асфалтовите пътища и тракторите безспорно са важно нещо от живота на съвременния човек, но те сами за себе си едва ли имат някакво значение за свободата на кой и да е отделен българин. Още по-малко за щастието му.

Преди идването на комунистите на власт в България, повечето от пътищата наистина бяха прашни (както бяха по онова време в много страни по света). Но по тези прашни пътища се ходеше значително по-свободно и те водеха човека много далече. Притежаването на паспорт за чужбина беше зачитано гражданско право и не представляваше проблем за никого, нито пък съществуваше страшната машина на днешния паспортен отдел при Дирекцията на народната милиция. Почти сигурен съм, че ако човек запита днешните български граждани какво биха предпочели — да имат прашни пътища с паспорти или асфалтови пътища без паспорти — отговорът категорично би бил в полза на прахта. Разбира се, асфалтовите пътища не се дължат на комунистическия режим, а на развитието на цивилизацията и технологията и твърде възможно е при демократично управление страната да придобиеше по-удобни и по-широки асфалтови пътища.

Но когато говорим за правото на гражданите на свободно движение, ние не трябва да изчерпваме въпроса само с пътуването за чужбина. Преди Девети септември — още по-точно, преди войната — в България не съществуваше системата на закрепостяване на гражданите ДО ЖИВОТ към дадено предприятие или дадено населено място. Въпросът с промяната на жителството беше въпрос на лично желание и материални възможности. Така че денят на свободата освободи българските граждани от една традиционна българска свобода. Все пак човек трябва да признае, че нещата не са както в Съветския съюз, т.е. все още не се иска разрешение от милицията, за да отиде някой софиянец в Перник, или пък старозагорчанин в Пловдив. Но в процеса на проектираната интеграция би могло да се стигне и до подобно ограничаване на вътрешните пътувания.

Прехвърляйки се в сферата на най-основното човешко право, словото, ние не можем да не потръпнем от огромната разлика между „черното“ (както го ругаят) минало и светлото (както го славословят) настояще. Въпреки известни ограничения в дадени периоди, в страната съществуваше принципна свобода на словото и дори комунистите в значителна степен се ползуваха от нея. Онзи, който се съмнява в това, нека отиде в народната библиотека „Иван Вазов“ и просто прелисти издаваните дори по времето на войната вестници. Цялата комунистическа и лява литература (даже чисто подривната литература) се разпространяваше почти безпрепятствено. Не е възможно да си представим днес, че ако един писател напише роман, с който атакува идейната и нравствена същност на строя, този роман ще види бял свят. Но романът „СНАХА“ на Георги Караславов, на комуниста Караславов беше не само публикуван, но получи и официална награда… от „фашисткия мракобеснически режим“. Цензорът от старите времена, на мен поне, ми изглежда мил и наивен човек в сравнение със страхотната тотална цензура на днешния режим. Но да оставим литературата и вестниците, а да преминем на нещо далече по-важно. Ако при някогашните диктаторски и полудиктаторски режими проблемът на гражданите беше как да изкажат на всеослушание това, което мислят, проблемът на гражданите в днешните комунистически страни е как да скрият това, което мислят. Неотдавна, имайки предвид положението в Чехословакия, видният американски писател Артър Милър заяви, че именно поради силния инстинкт на хората да крият мислите си се е появила опасност от пълното обезсмисляне на цял национален език. Както чувате, това не е много далече от Кировата теория за езика и антиезика. Днес никой българин не може да си представи, че би имал дързостта да стане и каже на представителите на режима точно какво мисли за тях. И дори когато такива импулси на гражданска смелост се появяват, те бързо се стопяват в страхливата тишина на масата. Дори уж поощряваната официално критика и самокритика в края на краищата се свежда до перверзни комплименти към режима, и си остава далече от истината.

Друго човешко право — на което българите по традиция са се радвали в миналото, дори и при полудиктаторски режими, а именно правото на свободно сдружаване — днес принадлежи към царството на отдавна умрелите блянове. Никак не е необходимо да влизам във всеизвестни подробности. Но за онези млади български граждани, които биха изпитали някакво съмнение към това, което казвам, бих предложил — опитайте се да образувате някакъв най-безобиден кръжок или дружество. Да кажем „Дружество на приятелите на пойните птички“. И тогава най-мекият отговор на властите ще бъде, че такова дружество никому не е нужно и че дейността му всъщност се покрива с тази на Ловно-рибарския съюз. Но по-вероятният отговор ще бъде: „За какви пойни птички става дума?“. Кой би дръзнал да говори за свободно професионално, религиозно, идейно или политическо организиране? На българските граждани без съмнение е предоставена свободата да членуват задължително в Отечествения фронт и разни други казионни организации.

Тук естествено стигаме до правото на свободни избори. От всички досега споменати права това е най-абсурдното в днешна България. Ето ви типичен случай, когато целият смисъл на глагола ИЗБИРАМ — а именно ПРЕДПОЧИТАНЕТО на ЕДНО НЕЩО от НЯКОЛКО НЕЩА — е ликвидиран, и днес на българските граждани е предоставена шизофреничната възможност да ИЗБИРАТ ЕДНО НЕЩО от ЕДНО НЕЩО. Въпреки ликвидирането на партиите с преврата от 19 май 1934 година, в Народното събрание все пак се озоваха огромен брой народни представители — противници на тогавашното правителство, защото въпреки всичко глаголът ИЗБИРАМ все още имаше смисъл.

Трябва ли да говоря за неприкосновеността на кореспонденцията, когато и децата в днешна България знаят за рутинното отваряне на кореспонденцията на всеки български гражданин, към когото Държавна сигурност проявява интерес. Трябва ли да споменавам за трите списъка за подслушване на телефонни разговори — постоянно, периодично и временно — с които бяха удостоени софийските граждани по мое време…

А какво да кажем за неприкосновеността на жилището, за правото на справедливо правораздаване, за равенството пред законите, за свободно вероизповедание и така нататък…

Всички тия човешки права и свободи, които дори се съдържат в духа на прокламацията на Отечествения фронт и в името на които неговото правителство взе властта на 9-ти септември — „Денят на свободата“, изглежда бяха бързо погребани на другия ден — 10 септември, „Денят на народната милиция и Държавната сигурност!“.

И сега си спомням за онзи лозунг, опънат навръх 10 септември на една голяма българска гара, където върху червеното платно с „революционна искреност“ беше написано:

„Да живее десети септември, ден на Народната милиция — единствена опора на Народната власт!“