Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Наскоро в Лондон излезе едно ново списание със сполучливо подбраното име „Индекс“, което ни напомня за прочутия папски „Индекс“ на забранените книги. Книжката има солиден вид и добро оформление. И аз прелиствам страниците и с вълнение, защото пред мен е списание за чието съществуване сме мечтали от дълги години. Става дума за издание, посветено на творби от цял свят, които са обект на цензурни санкции, независимо от тяхната идеологическа принадлежност. Едно списание, което си е поставило за задача да служи на свободата на човешката мисъл навсякъде, където тя е потискана. Както първата страница ни пояснява, то се явява издание на новообразуваната Международна асоциация на писатели и интелектуалци под председателството на лорд Гарднер. В редакционния съвет влизат видни общественици, писатели и журналисти като Дейвид Астор, Луис Блум Купър, Едуард Кранкшоу, Дан Якобсън и други. Директор е Майкъл Скамел, а в патронажния съвет влизат имена като Йехуди Менухин, скулпторът Хенри Мур, поетът Оден, актрисата Пеги Ашкрофт, писателката Айрис Мърдок и други.

Всички тези имена безусловно обуславят сериозния характер на списанието и гарантират чистотата на неговите принципи. И човек не може да не оцени и приеме благородната идея на група свободни интелектуалци да служат и да се борят за свободата на най-голямото човешко достойнство — мисленето. Но което е още по-важно, списанието не е антикомунистическо, антифашистко, антисоциалистическо, или каквото и да е „анти“ от този род, а просто списание, което иска да компенсира в някаква степен нравственото унижение на човешкия дух, потискан от всякакъв род цензура. Впрочем мотото на списанието е член 19 от Всеобщата декларация за човешките права:

„Всеки има право на свобода на мнение и изразяването му. Това право включва свободата да се поддържат мнения без вмешателство, както и да се търси и обменя информация и идеи без оглед на средство и граници.“ А задачите на Международната асоциация на писатели и интелектуалци е формулирана, както следва:

1. Да съдействува с различни средства изучаването на конституциите, законите и правилата, отнасящи се до свободата на изразяване и публикация, и да насърчава изследването на цензурата като психологически и философски феномен.

2. Да публикува списанието „Индекс“, което да проучва действието на цензурата в отделните страни във връзка с различните конституции и закони. Примери на цензурирани материали (проза, поезия, статии) ще бъдат публикувани в списанието като резултат на направените разкрития.

3. Ще подпомага публикуването на книги, памфлети, статии и пр., които поради цензурата не могат да достигнат до публиката в техните собствени страни…

Ето че само с тия си задачи списанието и асоциацията, която го издава, идват да запълнят една отдавнашна необходимост. Защото винаги ми се е струвало, че човечеството нехайно е пренебрегвало тази необходимост. Това, разбира се, съвсем не значи, че списанието ще излекува раните на потисническото осакатяване на мисълта, но то е лъч на внимание към всички ония, които въпреки жестоките условия при които се намират, се борят да творят и да се изразяват.

Разбира се, били сме свидетели на множество най-благородни намерения, които в края на краищата са се оказвали не толкова лесно осъществими или са били компрометирани от някакви обстоятелства. Затова с най-голямо внимание прочетох цялата обемиста книжка от 160 страници. В началото е уводната статия на един от основателите на списанието, известният английски поет Стивън Спендер, озаглавена „С грижа за тези, които не са свободни“. В нея той разказва как се е стигнало до идеята, или по-точно — до създаването на необходимостта за създаването на „Индекс“. Той цитира прочувственото писмо от 1970 година, изпратено от сина на Даниел до световно известния писател Греъм Грийн. А също говори за писмото на друг руски писател, който сега се намира в трудов лагер, с което самият той предлага да се проучи възможността за начините за оказване по-осезаема помощ на писателите в потиснатите страни, които не бива да се ограничат само със Съветския съюз и страните от Източна Европа.

Стивън Спендер намира, че произведенията на цензурираните автори от страните на Източна Европа, Гърция, Южна Африка и другаде са между най-вълнуващите и интересни творби, написани в наше време. И той подчертава още веднъж, че ролята на асоциацията е да изучава положението на ония, чийто уста са затворени в собствените им страни, както и да известява на света, към който те духовно принадлежат, всички обстоятелства, свързани с тях. „Това е начин — пише Спендер, — за активизирането на международната съвест през всякакви политически граници.“

Първата голяма статия е посветена на положението на интелигенцията и борбата за културна независимост в Бангладеш. В предисловието се изтъква трагичното избиване на интелектуалците в Дака, което по своята жестокост напомня злодействието на Сталин с избиването на полските офицери в гората Катин. Между 13 и 15 декември 1971 година над 250 бенгалски интелектуалци, цветът на нацията, университетски професори, доктори на науките, видни специалисти са избити. Поместен е списък на част от тях и човек настръхва от онова, което е станало в наши дни.

Следва обстойна статия върху цензурата върху пресата в Бразилия, като се проследява въздействието на закона върху осакатяването на правото на изразяване.

Може да се каже, че основно място в първия брой на „Индекс“ е посветено на Гърция. Започва с встъпителна статия на известния професор Герги Мангакис, озаглавена „Свободата изисква както добродетел, така и смелост“, която е част от заключителната му лекция, изнесена пред студентите в Атинския университет на 5 февруари 1969 година, след което той е бил изгонен от университета. Множество студенти са присъствували на тази лекция и тя ми рисува възхитително честния, смел и обаятелен образ на професор Мангакис. Нека цитирам няколко реда:

„Скъпи студенти, основното съкровище, към което Законът, като институция на цивилизацията е ориентиран, е свободата… Без тази ориентация той се превръща в средство за потисничество в ръцете на властниците, за да осигурява тяхното господство.“… „Юристът трябва да бъде ръководен от същото съкровище на свободата, в противен случай той се превръща просто в служител на Закона, който носи риска да стане жалък слуга на ония, които имат властта!“

Мисля си само колцина наши професори в София, които чувствуват дълбоко значението на „съкровището на свободата“, биха се осмелили да произнесат мислите си пред студентите и да споделят участта на своя колега Мангакис. Но, ще каже някой, у нас не е както в Гърция, у нас е по-друго. На което аз бих отговорил, че нищо на този свят не може да оправдае посегателството върху свободата на мисленето и изразяването, че никакви идеологически, политически, псевдофилософски, литературни аполози на потисничеството не могат да защитят необходимостта от цензурата.

По-нататък следва прочутото „Писмо до европейците“ на Герги Мангакис, което според мен е един от най-прочувствените и мъдри разкази за затвора на един човек. Бих добавил, че това писмо е истинска поема за човешкото достойнство, за страданието и благородството. Затворникът Мангакис размишлява за естествената човешка съпротива срещу диктатурата, за естественото човешко чувство да бъдеш като себе си, да не копираш, да не си маймуна, облечена в човешки дрехи. Мангакис се опитва да обясни на света психологическите и социални мотиви на всеки човек в неговото положение. „Аз изпитах съдбата на жертва. Аз видях лицето на моя инквизитор… Не е лесно да се мъчат хора. Това изисква вътрешно участие. При това положение аз бях по-щастливият. Аз бях унижаваният, аз не унижавах другите…“

По понятни съображения анонимен е следващият в списанието обзор на положението в днешна Гърция, под заглавие „Представлението на часовниковия механизъм“. Авторът пресъздава психологическата картина на съвременната гръцка диктатура. Най-интересното в този обзор е да се установи в каква голяма степен днешните гръцки ръководители са взаимствували средства за потискане на свободата от своите комунистически съседи. А отношението към печата, литературата и изкуството ги приближава доста много до гневните идеолози на социалистическия режим. „На киноизкуството в Гърция, доста анемично, бяха направени убийствени инжекции от конформизъм чрез поощрителни средства, като например държавната награда, която се отрежда всяка година на най-добрия гръцки филм върху национален сюжет.“

По-нататък „Индекс“ отделя внимание на цензурата в Португалия по времето на Салазар и днес, и се спира на някои не съвсем демократични порядки във Великобритания и Съединените щати.

В рубриката за филмовата цензура се съобщава за спирането в Чехия на чешко-българския филм на Рангел Вълчанов „Езоп“, както и на чешкия филм на Евалд Щорм „Седми ден, Осма нощ“. Между забранените нови филми в Чехословакия са „Голямото погребение“, „Убитата неделя“, „Бегълци и странници“ и др. Огромен е списъкът на забранените съветски филми, като се започне със знаменития филм на Тарковски „Андрей Рубльов“ и се свърши със „Зла приказка“ по Достоевски на Алов и Наумов, две от най-силните имена на съветското кино.

„Индекс“ отпечатва и забележителната „последна дума“ на Андрей Амалрик в съда:

„Наказателното преследване на хора заради изразяването на техните мнения ми напомня за средните векове с техните «процеси срещу вещици» и индекси за забранени книги. Но ако средновековната борба срещу еретичните идеи би могла донякъде да бъде обяснена като религиозен фанатизъм, всичко, което става сега се дължи на страха на един режим, който вижда опасност в разпространяването на всякаква мисъл или всякаква идея, чужди на върхушката от бюрокрацията…“

И Амалрик завършва последната си дума:

„Нито ловът на вещици, ръководен от режима, нито този съд, отделен пример на това ми вдъхват респект или страх. Аз разбирам, естествено, че процеси като този са предназначени да уплашат мнозина, и мнозина ще бъдат уплашени — но аз продължавам да мисля, че процесът на идеологическо освобождаване, който сега започна, е необратим. Нямам за какво да моля съда.“

Сигурно ще дойдат времена, когато името на Амалрик ще спасява честта на Русия в преживените дълги години на партийно безчестие.

В особени цветни страници „Индекс“ прави своя индекс, т.е. показва накратко действията на цензурните потисници в цял свят. България присъствува, малко неудобно, само със съобщението за уволнението на Борис Крумов като главен редактор на „Антени“. „Индекс“ обяснява това с някакъв опит на Крумов за независимост, но на мен ми се струва, че списанието не е достатъчно добре информирано, и че най-вероятно уволнението се дължи на всичко друго, но не и на политически причини.

Значителна част от списанието е посветена на руската литература от „самиздат“. Напечатани са четиринадесет поеми на Наталия Горбаневская, младата съветска свободомислеща поетеса. Мисля, че някои от стиховете са много хубави и би трябвало да се стори нещо, за да се преведат и на български. Следва съобщението за освобождаването на Горбаневская от лудницата, където принудително е била задържана заради свободомислието си. От биографията и читателят научава, че тя е родена през 1936 година, че е завършила Ленинградския университет през 1963 година.

Александър Солженицин е представен в списанието с речта си над гроба на поета Твардовски и с един много къс разказ-импресия под заглавие „Транспортни средства“. Разказът е преведен по записа на магнетофонна лента, четен от самия Солженицин.

Следва разказ от Милован Джилас, бившия югославски държавник и партиен ръководител, и една чудна малка поема от прочутия гръцки поет Сеферис.

Разбираемо е, че при такъв кратък преглед на страниците на списанието, човек и при най-добро желание не може да се разпростре подробно, но моята идея беше да се съобщи на слушателите, че такова списание съществува и да дам представа, чрез съдържанието му, доколко то покрива целите, които си е поставило.

Определено мога да кажа, че първият брой на „Индекс“ наистина се е придържал здраво към своите декларирани позиции и, както вече казах, то не е насочено нито срещу комунизма, нито срещу фашизма, нито срещу каквато и да е определена идеология, а срещу онази ужасна деформация на човешкия живот, онази болест на духа, която наричаме потисничество.

И тъкмо затова, независимо от отделни слабости, първият брой на „Индекс“ трябва горещо да се приветствува.

Край