Георги Марков
От Витоша по-високо…

Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм. На пръв поглед изглежда, като че необяснимо как нормални, разумни хора внезапно загубват чувството си за реалност, разсъдливостта си, чувството си за хумор и самокритицизъм, и стават плячка на истинско психо-патологично състояние, което ни отнема естествения контакт със себеподобните, за да им даде в замяна единодушието на стадото.

Нашата махала, нашето село, нашият град, нашата страна, нашата история, нашите плажове, нашите ябълки, нашата армия… са по-силни, по-красиви, по-смислени, по-вкусни, по-богати, по-изключителни, по-храбри от всички други в света.

Като не правя никаква съществена разлика между патриотизъм и шовинизъм, в съвременния им контекст, мисля, че това е трагикомичното противопоставяне на мъничкия „свой“ свят срещу огромния „истински“ свят. Като психология може би това да е продиктувано от душевната необходимост да отдаваме на себе си, и на своето място в живота, по-голямо значение, да търсим някакви източници на себеуважение и пълноценност и да намираме всичко това в произволното ни съпоставяне с другите. В края на краищата грамадното мнозинство от хората на този свят се смятат за щастливи, само когато знаят, че другите са по-нещастни от тях и обратното — чувствуват се нещастни, ако мислят, че другите са по-щастливи.

Обикновено е прието да се казва, че патриотизмът не е нищо друго освен любовта към родината, родния език, история, красоти. И аз ще се съглася, че няма нищо неестествено и лошо в това човек да обича езика, който говори, да обича страната, в която живее, дома, в който се е родил; да уважава рода, от който е произлязъл и да бъде свързан с историята на този род. Разбира се, нека веднага отбележа, че няма нищо неестествено и в обратното, т.е. да не обича нито страната си, нито рода си, нито историята си, нито езика си, за което всеки може да си има своите причини. Но ние не трябва и не можем да отъждествяваме естествената привързаност и любов с патриотизма. Защото тези чувства са дълбоко лични, интимни, те са в сферата на индивидуалната човешка душевност, докато патриотизмът е явление, което принадлежи на площада.

Същата тази любов и привързаност към страна, история и език, напускат интимния си кът в човешката душа в момента, когато се появи съпоставянето или още по-добре — противопоставянето: „Знаете ли ви, кои сме ние?“

При всички случаи патриотизмът винаги е бил израз на комплекс за малоценност, и най-силно е бил изявяван от национални комплекси за малоценност и, може би, в това е неговата масова сила. Нормално патриотите образуват най-единните, силни, устремени, безмозъчни стада, лесно експлоатирани от амбициозни вождове или хитри политици. И затова патриотизмът е онзи дивашки, варварски фактор, допринесъл най-много за противопоставянето на едни народи на други народи, за отчуждаването на едни народи от други народи. Патриотизмът е може би най-силният алкохол за масите, най-опияняващ и вдъхновяващ, и не рядко мъдри и трезви хора са ставали негова жертва, тъкмо защото патриотичното общение въздействува върху инстинктите, върху най-първичните и примитивни човешки усещания, и се противопоставя на разума. Логиката е безпощадна — там където има силен разум — няма патриотизъм, там където разумът отсъствува — патриоти колкото щете.

Чудесно е, че на нашата малка планета историята е оформила толкова много и различни народи, с различни особености. Чудесно е, че на земята се говорят толкова много и различни езици, които звучат като различни чудесни песни. Чудесно е, че различните краища на земята ни предлагат най-различни природни хубости. В последна сметка цялото това многообразие, е пъстротата и богатството на един букет. Ужасното, патриотичното започва от тяхното противопоставяне, което е противопоставянето на един народ на друг народ. И още по-лошото — патриотичната акция на едната страна, предизвиква патриотичната реакция на другата страна. Всички стълкновения са винаги между патриоти. Всеки ще се съгласи, че нито материалните предимства, нито историческите приноси, които различни народи са дали, не им дават абсолютно никакво основание да се смятат за повече от други народи. Произволните обобщения в народностните характеристики, с които всички сме свикнали (като някакъв вид игра на знания), са повече или по-малко неверни, защото всеки, който е пътувал достатъчно из света, е срещнал във всяка страна добри и мили хора, както е срещнал във всяка страна груби и невъзпитани типове, които винаги са патриоти.

Някои полуинтелигентни писатели и полусмахнати общественици свързват патриотизма с чувството за национално достойнство. На мене никога не ми е било ясно какво значи чувство за национално достойнство — може би да реагираш на обидните подмятания на някакъв патриотичен простак или да се разбунтуваш срещу твърдението, че свети Кирил и Методий не са българи? Или, като бай Ганьо, да се удряш в гърдите и да крещиш „Бюлгар“? Може би в известни исторически времена, при известни условия, чувството за национално достойнство да е имало някакво значение, но днес то се явява израз на душевна човешка осакатеност, ако не е плитка политическа игра. Не зная нито един случай, когато човешкото достойнство на един човек да е уронило националното му достойнство, но в замяна на това зная безброй случаи, когато националното достойнство е уронвало човешкото.

Нека хвърлим за момент поглед върху някои характерни черти в психиката на патриота. Както казах вече, това е човешко същество много по-инстинктивно, отколкото разумно, което означава преди всичко отсъствие на жизнен опит и жизнена мъдрост — резултат на беден и ограничен духовен живот. Обикновено патриотът е невежа, а когато е образован, той е типичен полуинтелигент. Той няма навика да разсъждава, да подхвърля на съмнение, на критика, а приема нещата аксиоматично. Обикновено всичките му оценки са в суперлативна форма — най-добро и най-лошо. Поради слабата си способност да разсъждава, е твърде трудно той да бъде убеждаван или разубеждаван. Поради твърде ограничения си личен живот, той намира известна необходимост и компенсация в живота на стадото. Поради липса на уважение към себе си и на сигурност в собствените си познания, той чувствува постоянна нужда от закрила и я намира пак в стадото. Като индивид патриотът е слаб, като част от стадото той е сила. Тъй като дълбоко не вярва в себе си, и е абсолютна жертва на комплекса си за малоценност, патриотът има нужда от някой, който да го води, някой който да направлява живота му, и застава естествено зад някакъв патриотичен вожд. И накрая, може би най-жестокото — като няма смелостта да поеме отговорността за собствените си действия, най-често насочени срещу други хора, като не може да оправдае ужасните и безобразни последици на инстинктивната си дейност, на омразата и насилието, той намира благородното извинение на патриотизма.

От тези набързо нахвърлени щрихи става ясен портретът на патриота и ние виждаме колко далече е той от първоначалната, безобидна любов и привързаност към родина и език. За мен патриотът е потенциален престъпник, а патриотизмът — средство за масово човешко душевно осакатяване.

Затова може би едно от най-големите постижения на съвременното човечество, преди всичко в Европа, като горчива поука от жестокостите на Втората световна война, е приближаването на народи и хора един към друг, създаването на едно младо поколение, за което опиумът на националното чувство свършва с етнографията. И което не смята, че родът, от който иде, превъзхожда другите родове. Като че най-после много хора в Западна Европа проумяха какво са дали на национализма и все по-рядко са ония примитивни същества, които съсредоточават умствената си дейност, за да доказват, че Франция е по-велика страна от Германия или обратното. Едно общо, естествено чувство на интернационална взаимност се просмуква навсякъде на Запад, заличавайки постепенно гранични бариери и национални претенции. Всеизвестно е значението на Общия пазар, на тенденциите за обединяването на Европа и на всички ония нови и чудесни начинания за трайното разрешаване на всички национални противоречия. Дори консерватизма на англичаните, които векове наричаха останалия свят презрително „континента“, се изпари, когато те почукаха на вратата на този континент и чуха приветственото „Влез!“

Като че за всеки здравомислещ човек тук стана ясно, че той не е длъжен да смята града, в който се е родил, непременно за най-хубавия град в света, или езика, който говори, за най-богатия език. Някога Гьоте беше казал: „Моята родина е там, където ми е най-добре.“ И хората виждат сега колко смислени и човешки са думите на великия поет.

Но ако ние можем да се радваме и да приветствуваме този процес в западноевропейските страни, то за най-голяма изненада и съжаление в Източна Европа картинката е коренно различна. Като че умишлено, в противовес на онова, което става в свободния свят, на Изток и особено в страни като България и Съветския съюз, се развихря може би най-крайната националистическа и патриотарска кампания, която сме виждали.

Почти веднага след войната — вероятно сепнат от впечатленията, които руските войници събраха по света, вероятно обезпокоен от потискащото сравнение, което обикновеният русин е направил между сламения покрив на своята неосветена селска къща и цивилизованите красиви домове в Чехия, Унгария, Германия, Австрия и другаде — Сталин започна истински поход за възкресяване на руското национално и патриотично чувство. Мнозина си спомнят как за часове светът узна, че почти всичко значително на нашата планета е било създадено изключително от руснаци или руси, както казват по-старите българи. Оказа се, че първата печатница не е на Гутенберг, а на някакъв неизвестен руски мужик, че законът за съхранение на веществото принадлежи не на Лавоазие, а на Ломоносов, че Маркони откраднал тайните на радиото от Попов и т.н., та чак до шегата, че Адам и Ева са били руси. Една неудържима патриотична вакханалия се разигра по цяла Русия с цел да върне самочувствието на руския народ.

Доколко този Сталинов театър успя, е съвсем друг въпрос. Но когато човек знае, че едно от най-силните оръжия на съветския комунизъм винаги е бил неговият деклариран интернационализъм, не може да не си зададе въпроса — защо се играеше и се играе патриотичната игра? Защо в изкуството дори съветската, комунистическата тема отстъпи мястото си на патриотичната? Спомням си серия от ужасни патриотични филми, като например този за Модест Мусоргски, където знаменитият композитор беше представен в гротескната светлина на кръчмарско патриотче. Или филмите за Римски-Корсаков, за Пушкин, последния филм за Глинка и цял потоп от литература. Защо марксистът-ленинец Сталин се превърна и във вожд на патриотизма? Защо денонощно по съветските радиостанции гърмеше „Широка страна моя родная“ и се появи лозунгът, че комунистът е преди всичко патриот и че интернационалист значи патриот. Защо дори философите — марксисти се заеха да свързват несвързваеми неща и, разбира се, обясниха всичко като необходимост на преходния период? Защо?

Отговорите са много, но като че най-съществен е един от тях. Интернационализмът се оказа неспособен да работи върху низшите човешки инстинкти, защото предполага по-високо интелектуално ниво. Следователно, за да повлияе по най-ефектен начин на полуосакатените, полуграмотните маси, Сталин прибегна до изпитаната магия на патриотизма. Можем да добавим, че съставът на самата комунистическа партия претърпя известна промяна, като мястото на комунистите-революционери, мечтатели за „световната революция“, се зае от обикновени патриотчета, които винаги са образували ядрото на всяка дребнобуржоазна партия. Така Сталин и хората след него вляха прясна, макар и напълно чужда кръв, в изтощеното тяло на съветския комунистически идеал. Близко е до ума, че за характера на съветския режим ограничеността на патриотите е далече по за предпочитане, пред интелекта на интернационалистите. Същевременно съветската пропаганда заклейми неведнъж различни интернационални тенденции като „космополитизъм“, „капиталистическо гражданство на света“ и т.н.

Естествено в България нещата са отражение на онова, което става в Съветския съюз. Все пак, за „честта“ на Вълко Червенков, може да се каже че той провеждаше своеобразна политика — интернационална по отношение на България и патриотична по отношение на Съветския съюз. Той не беше далеч от идеята да обяви България за съветска република и сигурно това щеше да стане, ако не бяха международните съветски интереси. В този период БКП атакуваше остро и непримиримо всяка проява на национално чувство и пробългарски патриотизъм, като смяташе, че това уврежда на верността към Съветите. Същите хора — които днес се бият в гърдите като най-последователни български патриоти, през ден освещават патриотични паметници и произнасят най-пошли свръхпатриотични тиради — преди 20 години не смееха да произнесат думата българин, кръщаваха децата си с руски имена и говореха помежду си на руски език.

Но някъде в началото на 60-те години БКП узря за идеята, че спасението е в патриотизма. И внезапно отвред започнаха декларации: „Ние сме българи.“ Претърпели провал в опита за създаване на комунистически добродетели, основани на интернационализма, стреснати от апатията и безверието на младежта, днешните български идеолози се обърнаха за спасение към старото изпитано оръжие. Така „Интернационалът“, химнът на СССР и „Мила родино“ зазвучаха заедно. Армията от писатели, художници, композитори… се хвърли да разработва патриотични теми във всички посоки, историци се хванаха да откриват нови страници в нашето минало, в казармите отново екна „Велик е нашият войник“ и „Бдинци, лъвове, титани“, презреният от червенковци паметник на Гюро Михайлов отново стана предмет на уважение, а вестниците се пълнеха с най-неокачествими заглавия, пред които дори крайните шовинисти от миналото биха свалили шапки. „Българско значи висококачествено“, „Светът се прекланя пред подвига на българина“, „Българската култура завладя света“, „Българската музика шествува из света“, „България смая света“ и т.н.

И точно както в Съветския съюз, в партията се вля користно или искрено, цялата мътилка на родното патриотарство, за което дори никой не забелязва, че е доста далеч от идеалите на Ленин и Димитър Благоев.

Много по-важно се оказва за момента използуването на патриотизма като средство за отричане на чуждите красоти, чрез превъзнасяне чара на собствената си страна. И така „От Витоша по-високо няма“ не е вече израз на шопска дебелоглавщина, а патриотично чувство, предназначено да охлади желанията на българските граждани да изкачат Алпите или Хималаите. Безспорно българската природа е облагодетелствувана с чудни красоти, но аз не зная една страна в света, която да няма свои собствени красоти. И защо любовта към родната къща трябва да се превръща не само в култ, но и в задължителна омраза към родните къщи на другите?

Когато човек прелиства днешните български вестници, изпитва болезненонеприятното чувство за жестока-примитивна игра, която цели осакатяването на един народ и откъсването му от хуманната общност на съвременното човечество.